minus273dot15
12-08-2010, 10:27
Сивo... сива земята, сива водата, сиво небето, сива тревата, сив и градът. Със сивите майки, сиви дечица, сиви китари, сиво звънят...
Светът понякога е по-светъл, понякога по-тъмен. Но винаги сив. Не помня откога. Възможно е винаги да си е бил такъв, а останалите цветове вероятно да съм си ги измислил по някое време. Някаква защитна реакция. Съзнанието ми е измислило цветовете и се е потопило в тиха лудост, за да не загубя разсъдъка си изцяло. Вероятно и аз съм сив... но предпочитам да се помня цветен. A има ли значение? Предполагам никакво. И все пак.
Голяма глътка кафе. Либерика. С една лъжичка тръстикова захар без връх. И една лъжичка захар с връх, но от цвекло. И една пета от лъжичката сметана. С няколко капки мляко. Някога го различавах от останалите кафета, но сега сякаш е загубило вкуса си. Всичко е станало толкова еднакво и безлично. Сякаш вече няма значение. Ситуация, в който всеки следващ ход е грешен и няма значение какъв ще направиш. Въпреки че до момента не си допуснал грешки в ходовете си.
Чакам търпеливо и пия кафе. Някой ще дойде след малко. Не знам кой, а и няма значение. Който и да е, ме е наблюдавал и изучавал неизвестен период от време, спотайвайки се в сенките, изплъзвайки се прецизно от полезрението ми, за да не бъде забелязан. А когато е решил, че вече знае достатъчно, ми подхвърли следа. Сякаш бе казал 'Вече е късно, загуби играта, но нека все пак ти кажа, че играем...'.
Имах толкова много ходове. Толкова много. Но се случи нещо. Трябваше да съм объркан, изумен, заинтересован. Но не бях. Опитах се да позволя на паниката да ме обземе, но нищо не се случи. Трябваше да се паникьосам, че не се паникьосвам. Отново нищо. Светът наоколо си оставаше непроменен. Идеално сив.
Няма значение кой ме е следил. Няма значение каква му е целта. Какво ще направя аз, какво ще направи той. Или резултата от всичко това. В крайна сметка, пак щяхме да сме затворени в същият сив и еднакъв свят, в който сме били преди тези неща да се случат. Нищо не се променя. Затова и няма значение какво ще избера да направя. Пък било то и всеки избор да е грешен. Затова - чакам. И пия кафе.
Неусетно пипнах часовника си. Никога не съм носил часовник. А днес си сложих. 'Лъч'. Не го бях изваждал от кутийката му дори, години наред. Но тази продълговата черна велурена кутийка, върху която вързано с червена дантелка все още стоеше бляскавото етикетче със старинен шрифт, гордо гласящо "436 634 рублей", ми привлече вниманието. И я бях отворил. Бях я разлгедал. Бях пипнал с пръст стъкълцето, оставяйки отпечатъка си върху него. После бях дъхнал отгоре му и го бях почистил. И ето сега, носех часовник. Който е точен до секунда отклонение на десет години.
Иронично. Когато вече времето няма значение, аз си сложих часовник. И го осъзнавам чак сега. Разместих стрелките му. Произволно. Когато спрях, вече показваше единадесет часът и седемнадесет минути. А моята среща беше за шест часът. Закъснявах? Или съм подранил? Отклонение с една секунда на десет години, ама в някой друг свят. Вероятно цветен. Глътка кафе.
Периферното ми зрение отчита, че някой влиза. Но не се обръщам. Втренчил съм се през прозореца и играя въображем морски шах, сам срещу себе си, върху паветата пред заведението. Някак си губя. Или печеля. Зависи от гледната точка. Винаги съм малко по-пристрастен към едното ми 'Аз', отколкото към другото. Въпреки, че почти всяка игра, играчите са различни. Силуета се приближава и сяда тихичко на моята маса. Вдигам леко лявата си ръка и правя знак да запази тишина. Искам да завърша последната си игра. Отнема ми десетина секунди. Отново губя. Странно.
Обръщам се и вдигам поглед срещу човека отсреща. Jamais vu. Единадесет часът и двадесет и четири минути. Пред мен стои жена, на около двадесет и пет години, нескопосано вързана на две плитки. Едната е по-високо, другата е по-ниско. На едната си ръка има ръкавица без пръсти, а на другата има само дълъг ръкав, закриващ наполовина дланта й. Асиметрия. Очевидните грешки винаги са допускани, за да прикрият грешките, които не бива да бъдат открити. Присвих очи и се вгледах в нея. Какво се опитва да скрие?
- Здрасти... - увисна във въздуха между нас
Голяма глътка кафе. Не счетох за нужно да отговоря. Не нахлуваш в нечии живот ей така, за да кажеш 'Здрасти'. Или да си говориш общи приказки.
- Май не ти се приказва много, а?
Усмихва се. Има крив зъб. Горе, нейно ляво, преди кучешкият. Отново запазвам мълчание. Тя въздъхва тежко. Каква е правилната реакция? Да я застрелям? Да й блъскам главата в масата, докато й избия кривият зъб? Да се усмихвам и да си говорим, все едно сме първи приятелчета? Или директно да й се обясня в любов, да й предложа брак и да се заемаме с въпроса за поколението ни? Всичко е толкова еднакво. Сиво. Не знам. А тя какво ли мисли? Всъщност... как мисли?
- Знаеш ли... колко опашки има кучето?
Никога не съм задавал този въпрос по-сериозно и по-драматично. През годините съм чувал какви ли не отговори - нула, една, между нула и една, една и понякога две... Получените безсмислените отговори са също толкова много, колкото са и грешните. А този простичък въпрос, винаги е бил уникален показател за начина по който размишлява някой. До момента само двама са успявали да отговорят абсолютно правилно. Единият от тях е мъртъв, а другият е в по-лошо положение.
- Ами... - замисли се тя и обърна поглед навън, през прозореца - ...зависи от кучето.
Фанфари. Мога да се закълна, че за миг от някъде се чу победоносна мелодия. Тя се обърна към мен, а аз кимнах одобрително, както бих кимнал на всеки друг отговор. Вгледах се в очите й.
Дали това асметрично, хаотично и безразсъдно постъпващо същество беше налучкало правилният отговор или си беше дало сметка, че никога не може да е сигурна каква е моята дефиниция за куче, каква е общоприетата дефиниция за куче и че съществуват безброй неоткрити видове кучета някъде във Вселената, следователно никога не можеш да си сигурен, точно колко опашки има кучето и кое съм имал предвид? Хм.
- Щом сме запонали с въпросите... нека те питам... защо овцете не се свиват като вали? - усмихна се тя
Не е налучкала отговора. Разместих стрелките на часовника си. Хаотично. Три без дванадесет минути. Защо овцете не се свиват като вали? Кои овце? Защо пък да не се свиват? А какво е свиването? Вали какво? Върху овцете ли вали? Всичко е толкова е сиво. Три без единадесет минути. И отговора е сив. Връщам стрелките на три без дванадесет. Недопустимо е да съм мислил цяла минута.
Загледала се е навън, а устните й мърдат, едва доловимо. Тананика нещо, сякаш познато, но различно, връзката е едва доловима. Обръща се към мен, да получи своят отговор. Чува го и кимва, също като мен. Фанфари? Правилен отговор? Никога няма да разбера. Както тя няма да разбере за нейният отговор на моят въпрос.
- Тази мелодия, която преди малко... сякаш съм я чувал преди... - присвивам леко очи
- Едва ли - поклаща отрицателно глава тя и я подхваща - Синьо-зелена земята, синьо-зелена водата, синьо-зелено небето, синьо-зелена тревата, синьо-зелен и градът. Със синьо-зелените майки, синьо-зелени дечица, синьо-зелени китари, синьо-зелено звънят...
Вдигам ръка и й правя знак да спре. От някъде го е разбрала, но проблмът е, че няма от къде, освен лично от мен. Не съм споделял с никого, не съм си водил записки, не говоря на сън... тогава как по дяволите?!?
- Малко е шантаво, но ще ти се доверя... светът е синьо-зелен. Целият! - казва тя, навеждайки се леко напред към мен
Тия дето четат мисли не изчезнаха ли като вид миналата година, заедно с мусаката и вилиците? Или просто им е дотегнало от всички останали и са заминали на друго място. Което всъщност не е чак толкова лошо решение на проблема.
- Искаш ли да се разходим нанякъде? - питам просто за протокола, понеже знам че ще се съгласи
- Къде?
- Има ли значение, щом целият свят е синьо-зелен?
- Да. На някои места е повече син, отколкото зелен, а на други - обратното.
Кимвам сякаш разбирам. Обаче светът е сив. Целият. И няма кой знае какво значение...
Светът понякога е по-светъл, понякога по-тъмен. Но винаги сив. Не помня откога. Възможно е винаги да си е бил такъв, а останалите цветове вероятно да съм си ги измислил по някое време. Някаква защитна реакция. Съзнанието ми е измислило цветовете и се е потопило в тиха лудост, за да не загубя разсъдъка си изцяло. Вероятно и аз съм сив... но предпочитам да се помня цветен. A има ли значение? Предполагам никакво. И все пак.
Голяма глътка кафе. Либерика. С една лъжичка тръстикова захар без връх. И една лъжичка захар с връх, но от цвекло. И една пета от лъжичката сметана. С няколко капки мляко. Някога го различавах от останалите кафета, но сега сякаш е загубило вкуса си. Всичко е станало толкова еднакво и безлично. Сякаш вече няма значение. Ситуация, в който всеки следващ ход е грешен и няма значение какъв ще направиш. Въпреки че до момента не си допуснал грешки в ходовете си.
Чакам търпеливо и пия кафе. Някой ще дойде след малко. Не знам кой, а и няма значение. Който и да е, ме е наблюдавал и изучавал неизвестен период от време, спотайвайки се в сенките, изплъзвайки се прецизно от полезрението ми, за да не бъде забелязан. А когато е решил, че вече знае достатъчно, ми подхвърли следа. Сякаш бе казал 'Вече е късно, загуби играта, но нека все пак ти кажа, че играем...'.
Имах толкова много ходове. Толкова много. Но се случи нещо. Трябваше да съм объркан, изумен, заинтересован. Но не бях. Опитах се да позволя на паниката да ме обземе, но нищо не се случи. Трябваше да се паникьосам, че не се паникьосвам. Отново нищо. Светът наоколо си оставаше непроменен. Идеално сив.
Няма значение кой ме е следил. Няма значение каква му е целта. Какво ще направя аз, какво ще направи той. Или резултата от всичко това. В крайна сметка, пак щяхме да сме затворени в същият сив и еднакъв свят, в който сме били преди тези неща да се случат. Нищо не се променя. Затова и няма значение какво ще избера да направя. Пък било то и всеки избор да е грешен. Затова - чакам. И пия кафе.
Неусетно пипнах часовника си. Никога не съм носил часовник. А днес си сложих. 'Лъч'. Не го бях изваждал от кутийката му дори, години наред. Но тази продълговата черна велурена кутийка, върху която вързано с червена дантелка все още стоеше бляскавото етикетче със старинен шрифт, гордо гласящо "436 634 рублей", ми привлече вниманието. И я бях отворил. Бях я разлгедал. Бях пипнал с пръст стъкълцето, оставяйки отпечатъка си върху него. После бях дъхнал отгоре му и го бях почистил. И ето сега, носех часовник. Който е точен до секунда отклонение на десет години.
Иронично. Когато вече времето няма значение, аз си сложих часовник. И го осъзнавам чак сега. Разместих стрелките му. Произволно. Когато спрях, вече показваше единадесет часът и седемнадесет минути. А моята среща беше за шест часът. Закъснявах? Или съм подранил? Отклонение с една секунда на десет години, ама в някой друг свят. Вероятно цветен. Глътка кафе.
Периферното ми зрение отчита, че някой влиза. Но не се обръщам. Втренчил съм се през прозореца и играя въображем морски шах, сам срещу себе си, върху паветата пред заведението. Някак си губя. Или печеля. Зависи от гледната точка. Винаги съм малко по-пристрастен към едното ми 'Аз', отколкото към другото. Въпреки, че почти всяка игра, играчите са различни. Силуета се приближава и сяда тихичко на моята маса. Вдигам леко лявата си ръка и правя знак да запази тишина. Искам да завърша последната си игра. Отнема ми десетина секунди. Отново губя. Странно.
Обръщам се и вдигам поглед срещу човека отсреща. Jamais vu. Единадесет часът и двадесет и четири минути. Пред мен стои жена, на около двадесет и пет години, нескопосано вързана на две плитки. Едната е по-високо, другата е по-ниско. На едната си ръка има ръкавица без пръсти, а на другата има само дълъг ръкав, закриващ наполовина дланта й. Асиметрия. Очевидните грешки винаги са допускани, за да прикрият грешките, които не бива да бъдат открити. Присвих очи и се вгледах в нея. Какво се опитва да скрие?
- Здрасти... - увисна във въздуха между нас
Голяма глътка кафе. Не счетох за нужно да отговоря. Не нахлуваш в нечии живот ей така, за да кажеш 'Здрасти'. Или да си говориш общи приказки.
- Май не ти се приказва много, а?
Усмихва се. Има крив зъб. Горе, нейно ляво, преди кучешкият. Отново запазвам мълчание. Тя въздъхва тежко. Каква е правилната реакция? Да я застрелям? Да й блъскам главата в масата, докато й избия кривият зъб? Да се усмихвам и да си говорим, все едно сме първи приятелчета? Или директно да й се обясня в любов, да й предложа брак и да се заемаме с въпроса за поколението ни? Всичко е толкова еднакво. Сиво. Не знам. А тя какво ли мисли? Всъщност... как мисли?
- Знаеш ли... колко опашки има кучето?
Никога не съм задавал този въпрос по-сериозно и по-драматично. През годините съм чувал какви ли не отговори - нула, една, между нула и една, една и понякога две... Получените безсмислените отговори са също толкова много, колкото са и грешните. А този простичък въпрос, винаги е бил уникален показател за начина по който размишлява някой. До момента само двама са успявали да отговорят абсолютно правилно. Единият от тях е мъртъв, а другият е в по-лошо положение.
- Ами... - замисли се тя и обърна поглед навън, през прозореца - ...зависи от кучето.
Фанфари. Мога да се закълна, че за миг от някъде се чу победоносна мелодия. Тя се обърна към мен, а аз кимнах одобрително, както бих кимнал на всеки друг отговор. Вгледах се в очите й.
Дали това асметрично, хаотично и безразсъдно постъпващо същество беше налучкало правилният отговор или си беше дало сметка, че никога не може да е сигурна каква е моята дефиниция за куче, каква е общоприетата дефиниция за куче и че съществуват безброй неоткрити видове кучета някъде във Вселената, следователно никога не можеш да си сигурен, точно колко опашки има кучето и кое съм имал предвид? Хм.
- Щом сме запонали с въпросите... нека те питам... защо овцете не се свиват като вали? - усмихна се тя
Не е налучкала отговора. Разместих стрелките на часовника си. Хаотично. Три без дванадесет минути. Защо овцете не се свиват като вали? Кои овце? Защо пък да не се свиват? А какво е свиването? Вали какво? Върху овцете ли вали? Всичко е толкова е сиво. Три без единадесет минути. И отговора е сив. Връщам стрелките на три без дванадесет. Недопустимо е да съм мислил цяла минута.
Загледала се е навън, а устните й мърдат, едва доловимо. Тананика нещо, сякаш познато, но различно, връзката е едва доловима. Обръща се към мен, да получи своят отговор. Чува го и кимва, също като мен. Фанфари? Правилен отговор? Никога няма да разбера. Както тя няма да разбере за нейният отговор на моят въпрос.
- Тази мелодия, която преди малко... сякаш съм я чувал преди... - присвивам леко очи
- Едва ли - поклаща отрицателно глава тя и я подхваща - Синьо-зелена земята, синьо-зелена водата, синьо-зелено небето, синьо-зелена тревата, синьо-зелен и градът. Със синьо-зелените майки, синьо-зелени дечица, синьо-зелени китари, синьо-зелено звънят...
Вдигам ръка и й правя знак да спре. От някъде го е разбрала, но проблмът е, че няма от къде, освен лично от мен. Не съм споделял с никого, не съм си водил записки, не говоря на сън... тогава как по дяволите?!?
- Малко е шантаво, но ще ти се доверя... светът е синьо-зелен. Целият! - казва тя, навеждайки се леко напред към мен
Тия дето четат мисли не изчезнаха ли като вид миналата година, заедно с мусаката и вилиците? Или просто им е дотегнало от всички останали и са заминали на друго място. Което всъщност не е чак толкова лошо решение на проблема.
- Искаш ли да се разходим нанякъде? - питам просто за протокола, понеже знам че ще се съгласи
- Къде?
- Има ли значение, щом целият свят е синьо-зелен?
- Да. На някои места е повече син, отколкото зелен, а на други - обратното.
Кимвам сякаш разбирам. Обаче светът е сив. Целият. И няма кой знае какво значение...