otka4ena
12-08-2010, 19:01
Здравейте!
Преди да започна с историята си искам да кажа, че с това момче вече сме разделени. Разказвам, за да видя неутрални мнения по въпроса.
Бяхме заедно почти 2 години. Попринцип той е човек, който е свикнал на отшелнически живот и му харесва да е сам. Още от самото начало ми беше казал, че няма да съм щастлива с него, но аз настоях да опитаме. Неговото държание винаги е било променливо, един ден от него струи силна любвеобилност, на следващия се държи по-хладно. Винаги е бил искрен с мен и ми е казвал само истината, за което му бях благодарна. Колкото пъти сме се карали и аз съм се разстройвала от държанието му, той винаги ми казваше "Ето, ако ме беше послушала в началото да си останем само приятели, нямаше да се стига до тук". Виждахме се сравнително рядко, по 3-4 дена на седмица, но на мен ми бяха достатъчни (и аз имах желание да се усамотявам на моменти). Първия път като поиска да се разделим се бяхме скарали за нещо, от което той се беше изнервил доста. Поиска да се разделим с обяснението, че иска да е сам и че така му е най-хубаво. Аз не се отказах и го разубедих. На следващия ден всичко беше наред и той вече беше на друго мнение. Виждах как любовта струи от него, все идваше да ме прегръща и целува, говореше ми мило. Така минаха към 6-7 месеца и се стигна до желание за раздяла номер2. Тогава пак се беше депресирал нещо и твърдеше, че не ме обича и не иска да е с мен. Не повярвах, защото кажете ми как да повярвам, че не ме обича, като през цялото време от него виждам обич и любвеобилно държание. Не мисля, че човек, който не обича постоянно ще търси милувки и целувки от мен (и то без сексуален подтекст). Беше ми казал, че аз си мисля, че някой ден ще живеем заедно, ще имаме семейство, деца, а той не мислел така.
Тогава пак не приех случващото се, разплаках се много силно, както и предния път и на него му дожаля и реши да опитаме пак. Опитвах се да му обясня, че това което виждам от него попринцип е обич. Не знам какво очаква да изпита,но той си настояваше на своето. На следващия ден нещата бяха като нови, той беше щастлив и ведър. (Дори стана дума за работата му, аз му казах да не се претоварва, а той ми каза "аз искам да изкарам пари, не искаш ли да живееш в къща?" (нали уж никога нямало да живеем заедно), след време спомена нещо и за "нашите" деца). Нещата вървяха що годе добре, но се стигна и до раздяла номер 3, когато аз вече се примирих, и го оставих да си отиде, аргументите му бяха същите - не ме обича и не иска да е с мен. Щом не иска, нямаше как да го карам да прави нещо насила (нещата тръгнаха от една караница, на която той реагира бурно и след дълги размисли реши, че няма смисъл). И до сега не мога да си обясня това противоречиво нещо във връзката ни. Почти през цялото време се чувствах обичана от него (ако не беше така нямаше да стоя с него и да настоявам да сме заедно), държи се еди как си, на следващия ден решава, че няма смисъл. На вас не ви ли се струва странно? Типично ли е това за мъжете? Или просто той е мъж, който обича да е сам, вглъбен в работата си и там намира щастие. Винаги е казвал, че аз съм перфектното момиче за него и , че по-добра от мен няма и да намери...
Споделете вашето мнение, май не знае какво иска, или страда от депресии...и аз не знам.
П.С. Съжалявам за дългия разказ, благодаря на тези , които ще си направят труда да го прочетат!
Преди да започна с историята си искам да кажа, че с това момче вече сме разделени. Разказвам, за да видя неутрални мнения по въпроса.
Бяхме заедно почти 2 години. Попринцип той е човек, който е свикнал на отшелнически живот и му харесва да е сам. Още от самото начало ми беше казал, че няма да съм щастлива с него, но аз настоях да опитаме. Неговото държание винаги е било променливо, един ден от него струи силна любвеобилност, на следващия се държи по-хладно. Винаги е бил искрен с мен и ми е казвал само истината, за което му бях благодарна. Колкото пъти сме се карали и аз съм се разстройвала от държанието му, той винаги ми казваше "Ето, ако ме беше послушала в началото да си останем само приятели, нямаше да се стига до тук". Виждахме се сравнително рядко, по 3-4 дена на седмица, но на мен ми бяха достатъчни (и аз имах желание да се усамотявам на моменти). Първия път като поиска да се разделим се бяхме скарали за нещо, от което той се беше изнервил доста. Поиска да се разделим с обяснението, че иска да е сам и че така му е най-хубаво. Аз не се отказах и го разубедих. На следващия ден всичко беше наред и той вече беше на друго мнение. Виждах как любовта струи от него, все идваше да ме прегръща и целува, говореше ми мило. Така минаха към 6-7 месеца и се стигна до желание за раздяла номер2. Тогава пак се беше депресирал нещо и твърдеше, че не ме обича и не иска да е с мен. Не повярвах, защото кажете ми как да повярвам, че не ме обича, като през цялото време от него виждам обич и любвеобилно държание. Не мисля, че човек, който не обича постоянно ще търси милувки и целувки от мен (и то без сексуален подтекст). Беше ми казал, че аз си мисля, че някой ден ще живеем заедно, ще имаме семейство, деца, а той не мислел така.
Тогава пак не приех случващото се, разплаках се много силно, както и предния път и на него му дожаля и реши да опитаме пак. Опитвах се да му обясня, че това което виждам от него попринцип е обич. Не знам какво очаква да изпита,но той си настояваше на своето. На следващия ден нещата бяха като нови, той беше щастлив и ведър. (Дори стана дума за работата му, аз му казах да не се претоварва, а той ми каза "аз искам да изкарам пари, не искаш ли да живееш в къща?" (нали уж никога нямало да живеем заедно), след време спомена нещо и за "нашите" деца). Нещата вървяха що годе добре, но се стигна и до раздяла номер 3, когато аз вече се примирих, и го оставих да си отиде, аргументите му бяха същите - не ме обича и не иска да е с мен. Щом не иска, нямаше как да го карам да прави нещо насила (нещата тръгнаха от една караница, на която той реагира бурно и след дълги размисли реши, че няма смисъл). И до сега не мога да си обясня това противоречиво нещо във връзката ни. Почти през цялото време се чувствах обичана от него (ако не беше така нямаше да стоя с него и да настоявам да сме заедно), държи се еди как си, на следващия ден решава, че няма смисъл. На вас не ви ли се струва странно? Типично ли е това за мъжете? Или просто той е мъж, който обича да е сам, вглъбен в работата си и там намира щастие. Винаги е казвал, че аз съм перфектното момиче за него и , че по-добра от мен няма и да намери...
Споделете вашето мнение, май не знае какво иска, или страда от депресии...и аз не знам.
П.С. Съжалявам за дългия разказ, благодаря на тези , които ще си направят труда да го прочетат!