... [Архив] - TeenProblem.net

dolly

12-27-2010, 12:34

В основата на своята елегия „Скрити вопли” Димчо Дебелянов поставя темата за родното. Пример за „фабулна поезия”, творбата се възприема като миниатюрна и дълбоко емоцио¬нална „лирическа повест” за въображаемо завръщане в родния дом и като изповед на съкровено влечение по ценности, изграждащи духовната и нравствена ат¬мосфера в него.
Копнежът по родното е обективиран в душев¬ни състояния и преживявания, болезнен размисъл и в образни предс¬тави. В предмет¬но отношение домът присъства в пространството на родното с проблемно натоварени ключови думи – бащината къща и нейния праг, с двора, със „стаята позната” и „старата икона”, а в символно – с иконописното присъствие на майката. Стилизацията на образа носи внушения за сакралност на майчиното присъствие. Пространството на родното в поетичния унес на лирическия АЗ става свещено. Превръща се в олтар за душата, в „пристан и заслона” за скрития вопъл на духа.
Лирическият АЗ, който се слива с поета, а чрез „ти”-глаголните форми става и лирически говорител, изживява романтично нежно своята мечта по спокойствието и хар-монията в родния дом, битуващи в детските му спомени.
Поетът не се е стремил към външни, сло¬весни ефекти. Тишината и спокойствието в стихотворението са не само елементи от обстановката. Лирическият герой жа¬дува, копнее да се потопи в техните живи¬телни води:

Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни.

Още тези първи стихове омайват, респектират и въздействат с плавността на словото, хармониращо с неуловимото от¬тегляне на светлината и настъпването на нощта. Във визуално отношение всичко е притаено, а в слухово – всичко е приглуше¬но. Одухотвореният образ на нощта под¬готвя възприемането на най-характерното за майката, очакваща своя син, „печален странник”: нейната всеопрощаваща майчи¬на прегръдка Този образ става осезателен и близък чрез израза, в който се повтарят метафорично и описателно форми от прилагателното „тих”: „тихи пазви тиха нощ разгръща”. От своя страна, възприемането на лирическия герой като победен от живо¬та и по християнски смирен пред съдбата („смирено влязъл в стаята позна¬та”), се подготвя от ме¬тафоричния из¬раз „вечерта смирено гасне“. Това смирение имплицитно преминава през следващите стихове и ста¬ва определящо за самохарактеристиката „печален странник”, осъждаща отлъчието от родния дом, прекъсването на родовите корени, но и приобщаваща го към всички „скръбни и нещастни”. Така по кос¬вен път се стига до внушението, че отда-лечаването от бащиното огнище Като топос, съхраняващ родовите ценности, води индивида до вътрешна и житейска драма. Копнежът по родното е въвел лирическия герой в едно нереално време, несъществу¬ващо – и най-драматичното – невъзможно за реализиране време на завръщане в бащи¬ната къща. Страхът от пробудата е на¬мерил израз отново в повторени форми -сега на прилагателното „плах“, употребени като метафора на трепетно очакване и на боязън да не бъде събудена приспаната дейс¬твителност. Пътят към сбъдването на мечтата, минаващ през двора, назован от Дебелянов „тихия двор с белоцветните виш¬ни” („Помниш ли, помниш ли…”), спира най-напред до къщния праг, един от нейните символно-метонимични образи. Поетът го намира като най-подходящо място за сре¬щата, жадувана и от сина, и от майката. С този поетичен момент в стихотворение¬то навлиза библейският мотив за завръща¬нето на блудния син. Димчо Дебелянов го модифицира, но запазва най-същественото и най-значимото от него.Завръщането не предполага опрощение за сина, а вечно прощаване с родното. Завръ-щането е в спомена, а прощаването е в реалния поетичен миг на лирическия копнеж. Останалото в миналото, в простран¬ството на спомена завръщане, което не може да се осъществи реално, изпълва с болка и страдание копнежа по родното.
Елегично е пожеланието на лирическия АЗ към самия себе си и своята душа, „печално странстваща” из пространството на родното, но само Като далечен и тъжен спомен:

Да те пресрещне старата на прага и сложил чело на безсилно рамо, да чезнеш в нейната усмивка блага и дълго да повтаряш: мамо, мамо…

Тези трогателни слова, скулптурно изваяли паметния миг, са сред най-съкровените и художествено най-силните текстове в българската поезия. Срещат се изстрада¬ла майка и изстрадал син, но в тъжния копнеж на спомена. Нежното чувство е намерило образни еквиваленти. От страна на сина -в един жест: „сложил чело на безсилно рамо”, и в един неизречен, но сънуван порив към любов и майчина ласка – ненаситното, пречист¬ващо душата повторение: „мамо, мамо”. А от страна на майката — бленуваната „усмивка блага“.Поетът се е освободил от словесната разточителност.
Изобразената среща, сакрализираща майката, обаче не освобождава стиховете от драматичното, подтекстово присъства¬що напрежение, напротив – засилва го, тъй като завръщането на сина е представено не Като начало на нов живот , а като нужда от духовно пречистване. Тази смислова тен¬денция се реализира и чрез тихата молит¬ва пред „старата икона” в изпълнената с ти¬шина позната стая. Чрез подтекстовото успоредяване между „старата” (в смисъл -майката) и „старата икона“ поетът сакрализира майката и превръща „бащината къща” в храм. С лъчите на духовната чисто¬та грее и синовната обич към майката Светликът умира, споменът чезне и остава копнежът по родното – неутолен и вечен като елегичен порив по трагично, невъзможно завръщане:

Аз дойдох да дочакам мирен заник, че мойто слънце своя път измина. О, скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина!

В емблематичната за Дебеляновото пое¬тично творчество елегия всичко е пречу¬пено през душата на един нежен лирик, най-нежният в нашата поезия, затова в нея има повествование, но не и многословие В ней¬ното творческо поле миражно се мярват само щрихи от обстановката, от споменно сливащите се образи на „майка и родина” и лирически герой. Поетическата висота, постигната от Димчо Дебелянов в стихотворението „Скрити вопли”, поста¬вя творбата на първо място в лиричката му, предизвикала високата оценка на съвременника му Николай Райнов: „След като биде убит, ние го сложихме веднага редом с Ботьова и Яворова – и не сбъркахме. ” Не е сбъркал и Яворов, който още приживе вижда в младия Дебелянов най-надеждния от новото поколение поети, останал в литературната ни история като наистина голям поет.