SolemnityOfDeath
12-31-2010, 09:27
Въздухът беше застоял. Не прекалено, но достатъчно, за да утежнява. Той прекоси тихо стаята и отвори прозореца. Хладът на зимата веднага нахлу като дълго чакал любовник в помещението. Заспалото в хаос от чаршафи и одеала голо женско тяло се размърда.
- Син-Нанна, ти ли си? - приглушения сънен глас едва се чуваше.
- Аз съм, спи спокойно сега, после. Има време за всичко.
- Обичам те. - чаршафът прошава още веднъж и после жената заспа отново, сигурно незапомнила разговора в просъница.
Някога тези думи биха означавали нещо искрено, помисли си той. Вой на сърце, сплитане на ръце и шарещи, търсещи се в жадуване очи. Някога обаче беше време, което изглеждаше далеч и недостижимо. И наивно. Той затвори прозореца, за да не настине тя - стаята вече бе достатъчно проветрена и примесена с нишките хлад. Градът долу, от двадесет и петият етаж, бе застинал. Монолит, обагрен в бялото на зимния пух и сивотата на пушеците и застарелите сгради. Той тръсна глава.
Обичта бе условност, която бе нарушавана достатъчно пъти в живота му. И от него, и от други. Всеки път имаше застинали като този град долу хора при раздяла, не можещи да повярват, неискащи да го направят. Примитивна, първична контрареакция на факта, който не искаш и едва ли би искал да чуеш. Но въпреки това, помисли си той, колкото и дълъг да бе низа от такива събития, човек никога не свикваше. Може би се научаваше да процедира по-хладно, по-резервирано, но вътре огънят беше същия, както преди. А понякога - по-силен.
Очите му фиксираха голото изящно бедро, подадената извън одеалата нежна ръка. Кой знае кога щеше да се събуди, за да говорят. Все пак беше уверен, че ще запомни размяната на реплики. Всяка секунда го уверяваше още повече. И всяка секунда беше миг, който правеше този разговор, както и всички други неща, непоправимо недостижими.
Той си тръгваше. Стаята беше един пространствен спомен на всичко, което бяха творили и избълвали в парата на човешки думи. Улиците, кварталът, пейките, градините. Като неумолим гигант, сграбчил миналото и нахлул в настоящето, за да разкъса бъдещето.
"Син-Нанна, обичам те". Колко пъти? Той отново поклати глава. Това беше минало. Нямаше обич или топлина в сегашните думи, колкото и да му се искаше. А любовта бе прахосан дар там, където не е желана.
Отвори тихо вратата и още по-тихо я затвори. Разнебитеният, изстрадал през годините и излющен асансьор скърцаше цяла вечност, докато го остави на партера. Вратата също изскърца като разстроена цигулка. Колко пъти?
Нямаше да плаче, макар и да искаше да се изповръща от топката емоции и чувства, нахвърлили се като бесове с осъзнаването на загубата. Изрита купчина леко заледен сняг. Сега не той гледаше града, а града гледаше него. Неприветриви сгради, намръщени улици, празни градини.
Син-Нанна тръгна към дома си.
- Син-Нанна, ти ли си? - приглушения сънен глас едва се чуваше.
- Аз съм, спи спокойно сега, после. Има време за всичко.
- Обичам те. - чаршафът прошава още веднъж и после жената заспа отново, сигурно незапомнила разговора в просъница.
Някога тези думи биха означавали нещо искрено, помисли си той. Вой на сърце, сплитане на ръце и шарещи, търсещи се в жадуване очи. Някога обаче беше време, което изглеждаше далеч и недостижимо. И наивно. Той затвори прозореца, за да не настине тя - стаята вече бе достатъчно проветрена и примесена с нишките хлад. Градът долу, от двадесет и петият етаж, бе застинал. Монолит, обагрен в бялото на зимния пух и сивотата на пушеците и застарелите сгради. Той тръсна глава.
Обичта бе условност, която бе нарушавана достатъчно пъти в живота му. И от него, и от други. Всеки път имаше застинали като този град долу хора при раздяла, не можещи да повярват, неискащи да го направят. Примитивна, първична контрареакция на факта, който не искаш и едва ли би искал да чуеш. Но въпреки това, помисли си той, колкото и дълъг да бе низа от такива събития, човек никога не свикваше. Може би се научаваше да процедира по-хладно, по-резервирано, но вътре огънят беше същия, както преди. А понякога - по-силен.
Очите му фиксираха голото изящно бедро, подадената извън одеалата нежна ръка. Кой знае кога щеше да се събуди, за да говорят. Все пак беше уверен, че ще запомни размяната на реплики. Всяка секунда го уверяваше още повече. И всяка секунда беше миг, който правеше този разговор, както и всички други неща, непоправимо недостижими.
Той си тръгваше. Стаята беше един пространствен спомен на всичко, което бяха творили и избълвали в парата на човешки думи. Улиците, кварталът, пейките, градините. Като неумолим гигант, сграбчил миналото и нахлул в настоящето, за да разкъса бъдещето.
"Син-Нанна, обичам те". Колко пъти? Той отново поклати глава. Това беше минало. Нямаше обич или топлина в сегашните думи, колкото и да му се искаше. А любовта бе прахосан дар там, където не е желана.
Отвори тихо вратата и още по-тихо я затвори. Разнебитеният, изстрадал през годините и излющен асансьор скърцаше цяла вечност, докато го остави на партера. Вратата също изскърца като разстроена цигулка. Колко пъти?
Нямаше да плаче, макар и да искаше да се изповръща от топката емоции и чувства, нахвърлили се като бесове с осъзнаването на загубата. Изрита купчина леко заледен сняг. Сега не той гледаше града, а града гледаше него. Неприветриви сгради, намръщени улици, празни градини.
Син-Нанна тръгна към дома си.