SolemnityOfDeath
01-04-2011, 00:29
Цигарата ме дразнеше. Ама й отиваше, признавам. Може би ме дразнеше, защото й отиваше толкова.
- Кой си ти?
- Нямам никаква идея.
- Звучи добре.
Тънката хартия, натъпкана с тютюн, се виеше като змия между пълните й, бледочервени устни. Хубаво червило. И то й отиваше. Всъщност, дълбоко в мен се породи подозрението, че едва ли има нещо, което да не й отива. Щеше да бъде неправилно да е така.
- И сега? - очите й ме фиксираха питащо. Очакващо да поема някакъв ход.
Не ми се занимаваше.
- Нищо. Не ми се търси кой съм аз. Безсмислено е.
- А какво искаш тогава?
Чукане. Не, не, глупав човеко. Нещо друго беше. И чукането, де. Ама първо нещо друго. А, да.
- Една цигара ще е окей.
Два изящни присвити и предполагаемо аристократични (не бях виждал аристократи в продънения си неаристократичен живот тъй или инак) пръста ми подадоха късчето хартия и аз запалих замислено.
- За какво си мислиш?
- За чукане. - мамка му. Думите излезнаха спонтанно и за миг понечих да се поправя, ама мислено свих рамене. Станалото - станало.
- С мен?
- Е, може и с цигарата. Ама е малка.
Устните се разляха в усмивка. Все едно гледаш най-красивия бряг на света, разстлан в сутрешно зарево.
- Какво ще направиш ако ти кажа, че те обичам?
Изкашлях се изненадано. Егати въпроса.
- Ще го приема като шега, макар и не-забавна такава. Хората често претендират, че са влюбени, а всъщност не са. Дори като е минал по-сериозен период от време. Бих стигнал дотам, че любов няма, но ще е прекалено песимистично, нали?
Тя кимна замислено и всмукна. Мълчание.
- А ако аз ти го кажа?
- Ще се влюбя в теб на мига. А на следващия ще се влюбя в цигарата ти и когато тя изгори, ще умре и любовта ми.
- Към нея ли?
- И към теб. Май към всичко. - тя издиша и заприлича на спокоен, носталгично-сексапилен дракон. - И на мен не ми се търси.
Въздъхнах.
- Хайде да се изчукаме.
Тя кимна.
На масата останаха десетина цигари, колкото за една хубава любовна претенция.
- Кой си ти?
- Нямам никаква идея.
- Звучи добре.
Тънката хартия, натъпкана с тютюн, се виеше като змия между пълните й, бледочервени устни. Хубаво червило. И то й отиваше. Всъщност, дълбоко в мен се породи подозрението, че едва ли има нещо, което да не й отива. Щеше да бъде неправилно да е така.
- И сега? - очите й ме фиксираха питащо. Очакващо да поема някакъв ход.
Не ми се занимаваше.
- Нищо. Не ми се търси кой съм аз. Безсмислено е.
- А какво искаш тогава?
Чукане. Не, не, глупав човеко. Нещо друго беше. И чукането, де. Ама първо нещо друго. А, да.
- Една цигара ще е окей.
Два изящни присвити и предполагаемо аристократични (не бях виждал аристократи в продънения си неаристократичен живот тъй или инак) пръста ми подадоха късчето хартия и аз запалих замислено.
- За какво си мислиш?
- За чукане. - мамка му. Думите излезнаха спонтанно и за миг понечих да се поправя, ама мислено свих рамене. Станалото - станало.
- С мен?
- Е, може и с цигарата. Ама е малка.
Устните се разляха в усмивка. Все едно гледаш най-красивия бряг на света, разстлан в сутрешно зарево.
- Какво ще направиш ако ти кажа, че те обичам?
Изкашлях се изненадано. Егати въпроса.
- Ще го приема като шега, макар и не-забавна такава. Хората често претендират, че са влюбени, а всъщност не са. Дори като е минал по-сериозен период от време. Бих стигнал дотам, че любов няма, но ще е прекалено песимистично, нали?
Тя кимна замислено и всмукна. Мълчание.
- А ако аз ти го кажа?
- Ще се влюбя в теб на мига. А на следващия ще се влюбя в цигарата ти и когато тя изгори, ще умре и любовта ми.
- Към нея ли?
- И към теб. Май към всичко. - тя издиша и заприлича на спокоен, носталгично-сексапилен дракон. - И на мен не ми се търси.
Въздъхнах.
- Хайде да се изчукаме.
Тя кимна.
На масата останаха десетина цигари, колкото за една хубава любовна претенция.