PDA

View Full Version : Вампирско кралство - глава 1



ivan1
01-13-2011, 21:38
Началото

Беше топъл юнски ден. Слънцето нежно галеше кожата на всички. Пред училището както винаги имаше много ученици. На няколко метра от него беше тролейбусната спирка. От там идваха две момчета и едно момиче.
- Здрасти Иф. – Поздрави едно момиче.
- Здрасти Симон, Роуз. – Отвърна момчето.
- Здравей. – Каза Роуз.
- Как си? – Попита Симон. Високото русокосо момиче стоеше заедно с приятелката си до паметника пред училището.
- Ами добре съм? – Усмихна се Иф.
- Вие как сте?
- Ами аз съм си добре. – Засмя се Роуз.
- Ти винаги си добре. –Добави момчето и всички се засмяха. – Аз ще ида при Анди и Даян.
- Добре. Ще се видим после. – Усмихна се Симон.
Момчето продължи по пътеката и спря пред една пейка. Седна до приятелите си и се заговориха. След няколко минути покрай тях мина непознато момиче. Високо и чернокосо. Най-хубавото момиче, което някога беше виждал Иф.
- Коя е новата? – Попита зачудено момчето.
- Не знам. – Отговори Даян.
- Сега ще ида да я питам. – Каза Анди и стана от пейката.
Високото и мускулесто момче се затича след красивото момиче, което вървеше сякаш около нея нямаше никой.
- Здрасти. Аз съм Анди. – Каза момчето, но не получи отговор. – Нова си нали? Няма как да не съм те запомнил ако беше тук от дълго време.
Непознатата напълно игнорира Анди. Просто продължи па пътя си без дори да се обърне. Момчето се върна при другите.
- Какво стана? Май нещо не те харесва. – Изсмя се Иф.
- Това е невъзможно. – Каза Анди.
- Да бе. Хайде ставайте часът ще започне след малко. – Каза момичето, ставайки.
Докато вървяха към входа на училището тримата продължиха разговора си.
- Как те отряза само.
- Направо ме изкефи. – Засмя се Даян.
- Сигурно е била със слушалки и не ме е чула. – Каза Анди.
- Да, или просто не ти е обърнала внимание.
- Как става тая работа бе? На мен всички момичето ми обръщат внимание. – Каза гордо високото момче.
- Боже. – Засмя се момичето.
След малко вече бяха в коридора. Време беше да се разделят.
- Чао Иф.
- Чао Ди, Анди. – Отвърна момчето и влезе в класната стая, а другите двама продължиха по коридора.
Иф седна на първият чин до вратата както винаги. След малко се появиха и Симон и Роуз. Русокоската седна на мястото си до момчето, а Роуз на своето, което беше малко по назад.
След няколко минути стаята беше пълна с ученици и скоро се появи и г-жа Бекет. Тя преподаваше математика.
- Добър ден. – Поздрави жената и затвори вратата.
- Добър ден. – Отвърнаха учениците.
Часът както винаги минаваше бавно и скучно. Няколко момчета си говореха отзад. Иф се опитваше да реши задачата, но нещо не му се получаваше.
- Видя ли новото момиче? – Попита той Симон.
- Да. Изглежда много странна. – Отговори момичето и направи странна физиономия.
- Ама е и много хубава.
- Е да, но е и странна. – Повтори тя.
Двамата отново се наведоха над задачата в опит да я решат. След около 30 минути мъчително чакане часът най после свърши.
- Довиждане. – Каза г-жа Бекет и излезе от стаята.
- Да ама аз не искам да те виждам. Овца. – Каза Ана.
- Абе то с всички май е така. – Каза Иф и се засмя. – Вие ще излизате ли?
- Ами аз да, но Роуз не иска. – Отговори момичето.
- Добре идвам с теб.
Двамата излязоха от стаята, продължиха по коридора, а после по стълбите надолу. След малко вече бяха в двора на училището и седнаха на една от пейките. Тя беше точно под едно старо дърво, което ги пазеше от силното слънце.
- Ох омръзна ми това училище. – Каза момчето. – В това хубаво време ние седим тук като някакви затворници.
- Да бе. Много е гадно. За щастие ни остава само този месец и свършваме. – Зарадва се Ана.
- Ммм да.
Иф се приближи и подуши шията на Ана. Парфюмът й беше много хубав и той често го правеше.
- Понякога ми идва да скоча на врата на Симон и да й изпия кръвчицата.
- Стига бе. Ще разберат, че сме вампири и ще ни убият. – Каза момичето и се засмя.
Иф усети, че някой се приближава и се обърна рязко. Зад тях седеше новото момиче. Той погледна дълбоките й зелени очи и каза:
- Ам здрасти.
- Съжалявам, че те стреснах. – Каза тихо тя.
- Няма проблем. Аз съм Иф. Приятно ми е. – Той подаде ръката си напред.
- Аз съм Мария. – Отвърна красавицата и пое ръката му.
Ръката на момичето беше ледено студена, което беше необичайно за топлото време и в същото време невероятно нежна.
- Здравей аз съм Ана. – Изправи се съученичката на Иф.
- Приятно ми е да се запознаем. – Усмихна се Мария.
- На мен също. – Отвърна другото момиче също с усмивка на лицето.
- Без да искам чух за какво си говорите. Вампири ли сте?
- Оу не. Не. Просто сме големи фенове на TVD. – Засмя се момчето.
- Дааа. – Добави Ана и поклати утвърдително глава.
- Всъщност предците на моето семейство са били вампири. – Каза Иф.
- Наистина ли? – Попита новата.
- Така казва дядо ми, но се съмнявам да е истина.
- И аз. – Изсмя се Ана, сядайки отново на пейката. – А ти от днес си тук, нали?
- Да. Днес ми е първият ден. И понеже ви видях реших да дойда и да си намеря нови приятели. – Усмихна се чернокосото момиче.
- А защо се премести в края на учебната година. – Попита момчето.
- Ами след като нашите починаха със сестра ми се преместихме. И вече ще уча тук. – Отговори тя.
- Съжалявам. – Каза другото момиче.
- Не знаехме, че… - Добави Иф.
- О не няма проблем.
В следващият момент се чу звънецът. Двамата станаха.
- Е Мария довиждане. – Каза той.
- Чао. – Помаха Ана.
- Чао. – Отвърна Мария. – Надявам се скоро пак да се видим.
- И аз. – Извика Иф, вървейки към входа.
Ана го хвана под ръка и каза:
- Хубава е.
- Да. – Потвърди той. – И мила.
- Сега какво имаме? – Попита момичето.
- Ами мисля, че история.
- Оф. Сега пък и мис Пиги. – Недоволстваше отново тя.
- Да отново тя.
Мис Пиги. Така класът наричаше г-жа Бърнет преподавателката по история и цивилизация.
Когато се качиха на третият етаж двамата видяха, че мис Пиги излиза от учителската стая. Те се затичаха и стигнаха две секунди по-рано от нея до класната стая. Всички си седнаха по местата и урокът започна. Както винаги часът беше изключително скучен за повечето ученици.
След няколко часа. Часът беше към 19 и 30 когато Иф пристигна на автогарата. Той вървеше с Джулия. Момиче, което беше с една година по-голямо и учеше в същото училище. Двамата се запътиха към автобусът, който чакаше в сектор 12. В долният ляв ъгъл на стъклото имаше табелка на която пишеше Патерсвил – Айрис – Ейрис. Момчето и момичето се качиха в автобуса и седнаха един до друг. След малко се появи човека, който Иф най-малко очакваше да види тук – Мария. Красивото момиче се качи в автобуса и седна малко по-напред.
- Джул аз ще ида при Мария. – Каза момчето. – Съжалявам.
- Няма проблем. – Усмихна се къдрокоската.
Той стана от седалката и тръгна напред. Когато стигна до нея попита:
- Свободно ли е?
- Да. – Усмихна се момичето.
- Благодаря. – Усмихна се той и седна. – Не очаквах да те видя тук.
- И аз теб. – Засмя се Мария.
- На къде си тръгнала?
- Прибирам се. Със сестра ми се нанесохме в една къща в Айрис. – Отговори тя.
- Наистина? И аз живея в Айрис. – Усмихна се отново Иф.
Момчето погледна настрани, защото не знаеше какво да каже. След няколко секунди се обърна.
- А къде се намира къщата ви?
- Улица Менси 1202. – Каза красивото момичето.
- Стига бе! – Изненада се отново той. – Аз живея на Менси 1201.
- Наистина? – Засмя се Мария.
- Да. – Усмихна се Иф.
Докато двамата си говориха автобусът тръгна.
- А сестра ни на колко години е?
- Ами… на… - Замисли се Мария. – На деветнадесет.
- Аха.
- А ти имаш ли братя или сестри?
- Да имам брат и сестра. Кристиано и Стефани.
- На колко години са? – Отново попита тя.
- Крис е на 14, а Стеф на 10. – Усмихна се Иф. – А твоята сестра как се казва?
- Ейва.
- Интересно име.
- Да. – Потвърди Мария. – Твоето също е интересно.
- Благодаря. – Усмихна се момчето. – В почти всяко поколение на семейство Мон Бланд има по едно момче на име Иф. Така рода изразява надеждата си вампирите отново да се завърнат в Айрис.
- Интересно.
- Ммм не много.
Иф погледна през прозореца. Вече бяха в Олстенд. Малко селце на около два километра от Патерсвил.
- Харесва ли ти новото училище?
- Ами да. Още не познавам много хора но е хубаво.
- А как ти позволиха да се преместиш в края на годината?
- Ами… - Заекна момичето. – Сестра ми го уреди. Не знам как.
- Ясно. – Усмихна се той. – А преди къде сте живели?
- В… в… ами в Силвъртън. – Каза несигурно Мария.
Момчето погледна странно и се замисли. След няколко минути бяха вече в Айрис. Когато стигнаха центъра на малкото градче двамата слязоха от автобуса. Последваха ги още 4 човека. Иф и Мария пресякоха улицата и тръгнаха нагоре по стъпалата.
- За пръв път се прибирам сама. – Каза тя.
- Не се сама. С мен си.
- Е да. Имах в предвид …
- Разбрах те. – Засмя се момчето.
Не след дълго време те бяха вече на своята улица.
- Това градче много ми харесва. Много е спокойно и тихо. Не е като в големите шумни и запрашени градове.
- Ами да. Има разлика. – Потвърди той.
След още няколко крачки двамата вече бяха почти пред къщата на Мария. След секунда вратата се отвори и от къщата излезе висок и мускулест мъж. Той бързо слезе по стъпалата.
- Здрасти Мария… и приятелю на Мария. – Каза той и се качи в колата.
- Здрасти. – Каза момичето.
След миг вече нямаше и следа нето от мъж нито от кола.
- Кой е това? – Отново се обади любопитството на Иф.
- Алеск. Приятел е на Ейва. – Отговори красавицата.
- Аха. Е, аз ще тръгвам. Приятна вечер.
- Добре. Довиждане. – Усмихна се тя.
Момчето помаха и продължи напред. След още 4-5 крачки беше пред своята къща. Качи се по стълбите и отвори входната врата. Влезе вътре и затвори. Продължи напред и погледна в хола.
- Добър вечер. – Каза Патрик - баща му.
- Здрасти. – Отвърна Иф и отново тръгна.
Запъти се към кухнята. Щом стигна до вратата той почука и каза:
- Пак ли готвиш?
- Ами какво друго да правя. О и здрасти.
- Здравей. – Момчето кимна с глава. – Какво ще е тази вечер?
- Телешко с картофи.
- Ще е готово към 21 часа.
- Значи след около 45 минути? – Попита отново момчето.
- Да това значи.
- Добре.
Иф излезе от кухнята и бавно започна да се изкачва по стълбите. Сви по коридора в ляво и влезе в стаята си. Преоблече се и се излегна на леглото. Чувстваше се толкова изморен.
Към 21 часа и 10 минути цялото семейство Мон Бланд беше около масата в трапезарията. Всички мълчаливо се хранеха. Иф ровеше в чинията си и местеше картофите от единия в другия край. Беше му скучно.
- Днес се запознах с новата ни съседка. – Гласът му разцепи гробната до този момент тишина. – Е поне с едната.
- Някой е купил къщата на г-н Бристоу? – Попита Рейчъл.
- Да. – Каза момчето. – Мария и сестра й са се преместили тук от Силвъртън.
- Хубаво. Имаме нови съседи. – Каза бащата, като че ли искаше да го оповести на целият квартал.
- Тя учи в моето училище.
- Но това възможно ли е? Имам в предвид да се премести сега? – Зачуди се майката.
- Ами явно е възможно.
- Това е добре ще има с кого да ходиш на училище. – Намеси си отново Патрик.
- Аз имам с кого да ходя на училище. – Сопна се Иф.
- Не го харесвам тоя Анди.
- А аз какво да направя.
- Да не ходиш с него. – Каза вече с по-висок глас мъжът.
- Ооо я стига. Гледай си в чинията и го остави на мира. – Намеси си реферът в лицето на Рейчъл.
- Как изглежда тази Мария? – Попита Кристиано.
- Ами висока, с тъмна коса и зелени очи. Не става за теб. – Засмя се момчето.
- Ха-ха. Много смешно. – Отвърна Крис.
Всички отново се съсредоточиха над чиниите си. След около пет минути беше сервиран десерта – шоколадов сладкиш приготвен по специалната рецептата на Рейчъл.
- Моного е хубав. – Каза Стефани.
- Благодаря. – Усмихна се Рейч.
- Всеки път става все по-вкусен. – Отбеляза Иф.
- Да. Мога да го изям целият. – Добави Крис.
- Не се и съмнявам в това. – Засмя се бащата.
Всички в малкото градче знаеха колко хубаво готви Рейчъл. Съседките и често я молеха да им каже специалната си рецепта, но тя беше твърда като скала и не издаваше тайната си на никого. Тя беше собственичка на фирма „Мон Бланд”, която организираше сватбени празненства и най-различни други партита.
След десерта всички членове на семейството с изключение на Иф се настаниха в хола. Той се затвори в стаята си и си пусна музика. Напоследък се чувстваше много самотен.
Към 23 и 30 Иф седна пред компютъра.
- До кога ще седиш? – Попита го баща му.
- Не знам.
- Най-късно в един часа да си легнал.
- Боже сякаш съм на седем години. – Помисли си момчето.
- Разбра ли?
- Да.
- Ние си лягаме. – Каза Патрик и се отдалечи.
Разбира се, че Иф не си легна в един часа, но никой не разбра. Тъй като му беше много скучно и не му се спеше той всяка нощ стоеше до към два и половина.
В 2:12 момчето легна в леглото си. Както винаги се въртеше много и постоянно мислеше за нещо, затова не заспиваше веднага.


Подчертавам, че това е лично мое творение, а не както някои си мислят, че е преписано. Моля за коментари. Ако ви хареса ще кача и другите ми готови части.

LadyDi
01-14-2011, 06:34
Един безцелен и нахвърлян диалог не прави "книга".
Опитай се да си задълбочиш малко героите. И историята.

На мен лично, тази сюжетна линия с вампирите вече много ми доскуча. Но щом на теб ти е забавно.

minus273dot15
01-15-2011, 13:27
Мисля си, че трябва да почетеш още, за да имаш поглед и да придобиеш усет върху елементите.

Намирам за неподходящо споменаването на точен час, освен ако не е неизбежно. Например:


Часът беше към 19 и 30 когато Иф пристигна на автогарата.

Спокойно можеш да го префразираш на "Почти се беше смрачило, когато...". Или да използваш друг маркер, който да накара читателя със своето собствено въображение и ум да вникне в нещото, което се опитваш да опишеш.

Ако приемем, че споменаването на часът е неизбежно, по абсолютно никакъв начин, то почти е недопустимо да го съобщаваш по този начин. Вмъкни го в околната среда, например: "Звънът на камбаните в далечината отбеляза седем часът...".

Отделно, недопустимо е да си пълниш текста с ненужна конкретика. Не само за часът, а за каквото и да е. Например:


След още 4-5 крачки беше пред своята къща.

Поне според мен би звучало далеч по-добре така: "След още няколко крачки...". Ако не можеш да избегнеш цифрите, то поне ги изписвай с думи. Накъсването между цифри и думи е нещо, което искаш да избегнеш.

Правиш грешката не само да вмъкваш, но и да акцентираш върху ненужни детайли. Описвай ги, но не им обръщай внимаине, оставяй ги на заден план - освен ако не смяташ да ги използваш по някакъв начин на по-късен етап.

Когато насочиш вниманието на читателя въхру даден детайл, той очаква или да се досети за нещо или да се случи нещо с него, а не просто да изчезне необяснимо. Такива неща объркват читателя и губиш интреса му. Просто замъгли тези детайли, по начин по който да създават настроение и да нахвърлят основните черти на сцената. Но не я описвай изцяло! Остави въображението на читателя да си свърши работата.

Така де, като ти кажа "Днес имаше пълнолуние и тя се усамоти, за да прави йога против врасъл нокът" какво си представяш? А аз какво си представям? Има ли смисъл да влизам в конфликт с представите на този, който ме чете, щом това не е важното в случката? Ако има важен детайл, аз ще го спомена, което мигновенно ще насочи вниманието ти към него, да кажем "През големият прозорец влизаше светлината от луната...". И ти вече си изкривяваш представата - има голям прозорец. Макар че останалата част от стаята си е изградена с твоето въображение - кръгла, осмоъгълна, ниска, висока, с плакати на "Лейди Гага" по стените - каквато си поискаш. Но имаш и очакване този прозорец, луната или светлината да изиграят някаква роля... понеже са нещо, което не е от твоите представи - натрапен чужд елемент в представите ти - той е неестествен, той трябва да се развие...

Разговорите. И там леко куцат нещата, в самото им изграждане. Къси реплики, бедни на информация. Прочиташ единият ред и в следващите няколко знаеш какво ще се каже.



- Здрасти Иф. – Поздрави едно момиче.
- Здрасти Симон, Роуз. – Отвърна момчето.
- Здравей. – Каза Роуз.
- Как си? – Попита Симон. Високото русокосо момиче стоеше заедно с приятелката си до паметника пред училището.
- Ами добре съм? – Усмихна се Иф.
- Вие как сте?
- Ами аз съм си добре. – Засмя се Роуз.

Това е загуба на двайсетина секунди, която убива вниманието на читателя, най-вече защото е в началото(но за това - после). Подобни скучни разговори може да минат описателно, без да се налага героите да "говорят". Нека "героите да говорят", когато имат какво да кажат, а не просто да бъбрят там, за пълнеж.

За началото щях да кажа - то си е конструктивна слабост на цялата творба. В първият абзац не грабнеш ли вниманието - губиш сериозен процент от хората. За това си има редица похвати.

Освен началото - нямаш сюжетна линия. Трябва да имаш най-малкото поне една ясно изразена кулминация, нищо че това е само една глава от нещо по-голямо. Не мисля, че имаш толкова опит и наблюдения за да осакатяваш сюжетната линия и да балансираш по остатъците й.

Искаше критика - ето. Даже май е конструктивна(soooo not like me). Дано да ти е от помощ.

ysmivka
01-15-2011, 19:56
На мен пък ми харесва, обаче има какво още да се желае. Няма да е лошо да вмъкнеш малко повече описание ... Ако го редактираш малко както те посъветваха може и да стане по-добре.

Напиши и продължението, ако искаш. :)

ivan1
01-15-2011, 20:13
На мен пък ми харесва, обаче има какво още да се желае. Няма да е лошо да вмъкнеш малко повече описание ... Ако го редактираш малко както те посъветваха може и да стане по-добре.

Напиши и продължението, ако искаш. :)
Ами аз имам още написано, но има ли смисъл да го качвам. Единственото, което ще получа са още коментари, които да ми покажат елементарните ми грешки. Не казвам, че не сте прави, но просто не очаквах да е чак толкова зле. Явно хората, които ми казват, че я "харесват" го правят просто от учтивост.

ysmivka
01-15-2011, 21:27
Не го правя просто от учтивост, а защото наистина ми харесва като идея. Ти решаваш!!! А и + това ти с времето ще се научиш, важното е да приемаш критиките и да се подобряваш. :)

minus273dot15
01-15-2011, 23:35
Иван-Едно, никой не очаква да си перфектен и от първото нещо което пишеш да си по-добър от Клифърд Саймък и Роджър Зелазни взети заедно.

Там е идеята - пишеш, за да се развиваш. Когато напишеш нещо и отчетеш къде са му слабите страни, можеш да се постараеш следващият път да ги избегнеш. Не си мисли, че ще ги избегнеш от веднъж или че няма да се появят нови. Но тогава пак ще ги погледнеш и пак ще се опиташ следващият път да ги избегнеш.

Ето, виж - и аз пиша. За щастие - само понякога. Учителката ми по литература ми казваше, че е по-хуманно да пребивам хората, вместо да ги карам да четат нещата ми. Но това спря ли ме? Не. Аз съм садист и продължих. Горката жена на два листа писмена работа ми пишеше три листа рецензия. Като завърших, дойде да ме почерпи с бонбони. Беше толкова радостна жената - стоя, гледаме, усмихва се и ми каза: "Не мислех че ще доживея този ден, но ето - повече няма да си троша нервите с теб, ще си отдъхна малко".

И това всичко, защото представи си, направих малка пародия върху анализа "Извора на Белоногата", с референции към настоящето - ДПС, Ахмед Доган, ВиК, мис България... От този момент нататък, повече никога не изкарах нормален час по литература, защото учителката реши да ми пише двойка и рецензия дълга колкото писмената ми работа, а аз се заядох и продължих да пиша в този стил, но се усъвършенствах. Четири години по-късно, пак ми пишеше дълги рецензии, но никога повече не си позволяваше да ми постави оценка под петица...

По английски? Ти чел ли си съчинение "Особеностите при коленето на патки с изключително тъп нож, в облачно време"(позлва се скрита игра на думи при превода - при стандартен превод е произведение детайлно преглеждащо реалните проблеми на ситуацията, при буквален превод излиза че е наръчник как да заколиш жена си). Трябва още да си го пазя някъде. Немският език го пожалих, но на руският не му се размина(да ме извиняват русофилите - опитах се да се сдържа, но такава свобода има в него, ако се чете от българи, че просто е кощунство да пропуснеш да се възползваш...).

Сега недей да се цупиш там и да стоиш сърдит в ъгъла, ами като те осени нуждата да пишеш, седни и пиши, като вземеш под предвид малко от факторите, изброени в първият ми пост по темата...