w0sh
01-15-2011, 20:23
Бинго
„Шест...седемнадесет... шестдесет и три...двадесет и пет...” Монотонният женски глас отбряваше безмислени редици от числа. Игра на оптитите и повторението. Нещо като цивилизована руска рулетка. Печалбата водеше до нови гърчове и монотонни гласове. Всички те изброяваха, но сред тях преобладаваше точно този сънен женски глас. Богиня на инерцията, неволята и изгубеният смисъл. Тя се извисяваше в своята остъклена кабина като самият Гръмовержец и определяше съдбата на хората с еднакви по тегло топки. Всъщност монотонната жена просто си вършеше работата, за да може безработният и мъж също да играе игри със съдбата. Монотонен глас на една безмислена жена изрежда арабски числа и това наричаме надежда. Приравнена до първичната идея да печелим без да мислим, без да дишаме и без да живеем.
Пред бингото се намираше малка автобусна спирка. От дъжд на вятър на нея спираше някакъв прогнил тролей, чиито номер нямаше нищо общо с бингото, защото си имаше предназначение. На тази спирка двама души спокойно и седяха и чакаха нещо. Вероятно този прогнил автобус с номер. На паважа пред тях се излежаваше друга цифра, която и двамата вграждаха с поглед и неотлъчно проследяваха нейната липса на движение. Четири разширени зеници изследваха структурата и, дали е лъскава или кална, дали е фалшива и дали до нея се намират още. Голямата монета в момента беше едноличен собственик на мислите им. Като на шега от бингото се дочу:
- Едно...
Дядо Ставри знаеше, че неговият съсед по пейка също е вперил поглед в малкото съкровище. Но пък дядо Ставри беше по-стар и той подозираше, че по дефиниция има права върху левчето. Това право той беше получил още навремето, когато стругарството му се отдаваше, когато той беше важен и градеше държавата със собствените си 9 пръста. С фин елеганс той намести шапката на „Лукойл” навръх главата си, за да може тя окончателно да заприлича на един ореол от плат и евтини рекламни кампании, който едва се докосваше до оределите му коси. Любимото число на дядо Ставри беше девет – като девети септември. Играеше бинго, за да не вижда бабичката, колкото се може по-дълго време. Можеше и да спечели, но това беше само допълнение към бездруго ползотворната игра.
Вторият господин беше анонимен, толкова анонимен, колкото и монотонна беше жената в бингото, но там не взимаха мъже на работа. Всъщност него никъде не го взимаха на работа затова и той продължаваше да живее анонимния си живот. Май и работодателите не харесваха апатичното му и безхаберно държане. Ако беше монотонната жена животът му можеше да има смисъл, или пък поне работа. Анонимникът играеше бинго, за да следи тази жена, защото я мразеше. Тя имаше работата, която той нямаше и затова той щеше да играе там докато това не се промени. Любимото му число беше десет като десетте лева, които щеше да изпие днес.
Неусетно пристигна и прогнилият трамвай. Това подейства като сигнална ракета за двамата мъже и те опитаха с максимално достойнство да забогатеят с един лев и да отпътуват безаварийно към домовете си. За жалост и за целите на историята траекториите им се сблъскаха точно над лика на Паисий. Очевидно позиционната война не беше свършила добра работа, защото скоро прогнилата маршрутка щеше да затръшне врати и да остави двамата мъже пешеходци. Лицето на дядо Ставри се изкриви в грозна гримаса, докато се опитваше акробатично да измъкне левчето от калта с бастуна си:
- Капиталист! – нахока той и се качи бързо, шарейки с очи за седалка.
- Миришеш на гробища! – отвърна анонимникът гордо, но не рискува и остави монетата на земята, изприпвайки през затръшващите се окончателно врати.
Левчето остана да лежи. То можеше и да се върти ако действието се развиваше в евтин холивудски филм. Наведох се и го взех. Всъщност това беше достатъчно, за да си купя и аз един фиш за бингото, за да се заслушам в монотонния глас на вероятно червенкосата жена. Но аз не играех тази игра, а любимото ми число беше „смисъл”.
- Имаме бинго – монотонният глас на жената зарадва някого.
надявам се да ви допада. Извинете ме за пунктуационните и техническите грешки.
„Шест...седемнадесет... шестдесет и три...двадесет и пет...” Монотонният женски глас отбряваше безмислени редици от числа. Игра на оптитите и повторението. Нещо като цивилизована руска рулетка. Печалбата водеше до нови гърчове и монотонни гласове. Всички те изброяваха, но сред тях преобладаваше точно този сънен женски глас. Богиня на инерцията, неволята и изгубеният смисъл. Тя се извисяваше в своята остъклена кабина като самият Гръмовержец и определяше съдбата на хората с еднакви по тегло топки. Всъщност монотонната жена просто си вършеше работата, за да може безработният и мъж също да играе игри със съдбата. Монотонен глас на една безмислена жена изрежда арабски числа и това наричаме надежда. Приравнена до първичната идея да печелим без да мислим, без да дишаме и без да живеем.
Пред бингото се намираше малка автобусна спирка. От дъжд на вятър на нея спираше някакъв прогнил тролей, чиито номер нямаше нищо общо с бингото, защото си имаше предназначение. На тази спирка двама души спокойно и седяха и чакаха нещо. Вероятно този прогнил автобус с номер. На паважа пред тях се излежаваше друга цифра, която и двамата вграждаха с поглед и неотлъчно проследяваха нейната липса на движение. Четири разширени зеници изследваха структурата и, дали е лъскава или кална, дали е фалшива и дали до нея се намират още. Голямата монета в момента беше едноличен собственик на мислите им. Като на шега от бингото се дочу:
- Едно...
Дядо Ставри знаеше, че неговият съсед по пейка също е вперил поглед в малкото съкровище. Но пък дядо Ставри беше по-стар и той подозираше, че по дефиниция има права върху левчето. Това право той беше получил още навремето, когато стругарството му се отдаваше, когато той беше важен и градеше държавата със собствените си 9 пръста. С фин елеганс той намести шапката на „Лукойл” навръх главата си, за да може тя окончателно да заприлича на един ореол от плат и евтини рекламни кампании, който едва се докосваше до оределите му коси. Любимото число на дядо Ставри беше девет – като девети септември. Играеше бинго, за да не вижда бабичката, колкото се може по-дълго време. Можеше и да спечели, но това беше само допълнение към бездруго ползотворната игра.
Вторият господин беше анонимен, толкова анонимен, колкото и монотонна беше жената в бингото, но там не взимаха мъже на работа. Всъщност него никъде не го взимаха на работа затова и той продължаваше да живее анонимния си живот. Май и работодателите не харесваха апатичното му и безхаберно държане. Ако беше монотонната жена животът му можеше да има смисъл, или пък поне работа. Анонимникът играеше бинго, за да следи тази жена, защото я мразеше. Тя имаше работата, която той нямаше и затова той щеше да играе там докато това не се промени. Любимото му число беше десет като десетте лева, които щеше да изпие днес.
Неусетно пристигна и прогнилият трамвай. Това подейства като сигнална ракета за двамата мъже и те опитаха с максимално достойнство да забогатеят с един лев и да отпътуват безаварийно към домовете си. За жалост и за целите на историята траекториите им се сблъскаха точно над лика на Паисий. Очевидно позиционната война не беше свършила добра работа, защото скоро прогнилата маршрутка щеше да затръшне врати и да остави двамата мъже пешеходци. Лицето на дядо Ставри се изкриви в грозна гримаса, докато се опитваше акробатично да измъкне левчето от калта с бастуна си:
- Капиталист! – нахока той и се качи бързо, шарейки с очи за седалка.
- Миришеш на гробища! – отвърна анонимникът гордо, но не рискува и остави монетата на земята, изприпвайки през затръшващите се окончателно врати.
Левчето остана да лежи. То можеше и да се върти ако действието се развиваше в евтин холивудски филм. Наведох се и го взех. Всъщност това беше достатъчно, за да си купя и аз един фиш за бингото, за да се заслушам в монотонния глас на вероятно червенкосата жена. Но аз не играех тази игра, а любимото ми число беше „смисъл”.
- Имаме бинго – монотонният глас на жената зарадва някого.
надявам се да ви допада. Извинете ме за пунктуационните и техническите грешки.