minus273dot15
01-21-2011, 00:57
Напоследък е някак по-тъжно от обикновено. Особено тъжно обаче е сутрин. Тогава още по-осезаемо се усещат тишината, сумрака, студа и самотата... но след чаша горещо кафе сякаш стават поносими.
Отпих стабилна глътка и лъхнах към скрежа върху прозореца. Причудливите форми се свиха леко. Още една глътка, още едно лъхване. Докато скрежът не се дръпна, за да ми позволи да видя какво се случва навън. А там имаше само мъгла, на парцали, раздирана от неясни бързо преминаващи силуети. Останах така, загледан нататък, без изобщо да мисля за нищо. Просто си стоя. На прозореца. И е тъжно. Някак повече от обикновено.
Котаракът ми се появи магически до мен на перваза, без да издаде какъвто и да е звук. Поразходи се малко, докато забележи петното от липсваща скреж. Застана под него и се изправи на задни лапи, подпирайки се с предните на стъклото. Погледна през дупката за малко, после се обърна и ме погледна настрани. Също като първият път, в който се видяхме. Той се дръпна от братчетата и сестричетата си, дойде към мен, погледна ме настрани с любопиство. Тогава аз му казах: "Ти си мой`то коте", а той се засили към мен и каза "Ти си моят човек". Пъхнах го в ръкава си и тръгнахме да пътуваме към нашето вкъщи, точно през такава мъгла и студ, като днешната.
Котарака ми се обърна и пак погледна през прозореца, толкова заинтригувано, че чак долепи нос до стъклото. Премигнах и се приближих да видя какво му е привлякло вниманието. В мъглата се размърда черно петно и постепенно придоби очертания на човешки силует. Жена. Наведе се към земята, а към нея изтича малко черно котенце. Казаха си нещо. Тя го взе и го загърна в якето си, след което отново се превърна в силует, който започна да потъва в мъглата докато не изчезна съвсем...
Отпих още от горещото кафе и се отдалечих от прозореца, а котаракът скочи обратно долу и ме последва. Днес може би ще е по-малко тъжно от обикновено. Може би...
Отпих стабилна глътка и лъхнах към скрежа върху прозореца. Причудливите форми се свиха леко. Още една глътка, още едно лъхване. Докато скрежът не се дръпна, за да ми позволи да видя какво се случва навън. А там имаше само мъгла, на парцали, раздирана от неясни бързо преминаващи силуети. Останах така, загледан нататък, без изобщо да мисля за нищо. Просто си стоя. На прозореца. И е тъжно. Някак повече от обикновено.
Котаракът ми се появи магически до мен на перваза, без да издаде какъвто и да е звук. Поразходи се малко, докато забележи петното от липсваща скреж. Застана под него и се изправи на задни лапи, подпирайки се с предните на стъклото. Погледна през дупката за малко, после се обърна и ме погледна настрани. Също като първият път, в който се видяхме. Той се дръпна от братчетата и сестричетата си, дойде към мен, погледна ме настрани с любопиство. Тогава аз му казах: "Ти си мой`то коте", а той се засили към мен и каза "Ти си моят човек". Пъхнах го в ръкава си и тръгнахме да пътуваме към нашето вкъщи, точно през такава мъгла и студ, като днешната.
Котарака ми се обърна и пак погледна през прозореца, толкова заинтригувано, че чак долепи нос до стъклото. Премигнах и се приближих да видя какво му е привлякло вниманието. В мъглата се размърда черно петно и постепенно придоби очертания на човешки силует. Жена. Наведе се към земята, а към нея изтича малко черно котенце. Казаха си нещо. Тя го взе и го загърна в якето си, след което отново се превърна в силует, който започна да потъва в мъглата докато не изчезна съвсем...
Отпих още от горещото кафе и се отдалечих от прозореца, а котаракът скочи обратно долу и ме последва. Днес може би ще е по-малко тъжно от обикновено. Може би...