Vineh
01-23-2011, 19:07
Небесната вяра
“Небесната вяра” (тангара итезеле) или тенгрианството е навярно най-старата религия на човечеството. Тя представлява най-ранната известна форма на нордическо-евразийската Традиция. Макар днес да е почти забравена, нейните следи се откриват в митовете, легендите, преданията, обичаите и символите на народите от Евразия и Северна Америка. Най-ранните от тях се намират в йероглифичните изображения от пещерните култови комплекси и мегалитните съоражения от каменния век. Тук ще разгледаме само някои основни положения, без да навлизаме в подробности, което би изисквало много повече време и място.
Основни положения
За разлика от наложилата се като преобладаваща в съвременния свят адамическа (афро-азиатска) културна парадигма на южните народи, небесната вяра възниква в северните региони на планетата и се развива в степната зона на Евразия, като това се отразява в характерния й светоглед. Условията на живот в един суров климат с ограничени ресурси принуждава човека да развие едно много фино чувство за баланса на силите в природата, за да може да оцелее. Освен това липсата на прекомерно множество външни дразнители (напр. през дългите зимни нощи) обуславя съществената интровертност на характера на нордическия човек, довела до дълбоко проникновение в тайните на битието и изграждането на ценностна система, основаваща се върху стремежа по-скоро за вътрешни, отколкото за външни придобивки (присвояване на материални блага). Това характерно светоусещане, коренно противоположно на светоусещането на южните народи в техния прекомерно топъл и задушаващ се в свръх-изобилната си виталност климатичен пояс, е почвата, в която покълват семената на божествената мъдрост, посяти там от един свръх-човешки Източник.
И тъй, основният принцип на небесната вяра (тенгрианството) е оформилата се от дълбоко вкорененото чувство идея за всеобщото равновесие. То се схваща като проявяващо се в отношенията между всички неща - светло и тъмно, топло и студено, дейно (активно) и почивно (пасивно), горно и долно, висше и низше и т.н., бидейки основния закон на битието. Фундаментална грешка би било обаче към този тип отношения да се свеждат и категориите “добро” и “зло”, както това лекомислено се допуска в редица отклонения от изначалната Традиция. От гледна точка на автентичното тенгрианство “добро” е запазването на равновесието, а неговото нарушаване - “зло”. Така че да се говори за някаква “необходимост” от злото за световното равновесие е все едно да се казва, че човек трябва да е болен, за да бъде здрав! А злото - нарушаването на равновесието - е именно нещо като “болест на битието”, която има за своя последица гибелта. Същността на злото е лъжата - като противоположност на Истината на битието, един своеобразен порив към не-битието, проявяващ се във всеки стремеж към “ставане”, имащ за свой обект инобитието (другостта) и следователно насочен “навън”. Лъжата представлява отричане на същността и замяната й с илюзия, отричане от себе си и “маскиране” под чужда форма - затова може да се каже, че от абсолютна гледна точка злото “не съществува” в действителност, а представлява една илюзия на низшия свят на “ставането”.
Принципът на всяко творческо действие е разликата (различието, неравенството). За да може да действува, една Сила се нуждае от разлика в потенциалите, а за да може да твори - от самоналожени граници - предели, които да запазват това неравенство постоянно. Защото неравенството е абсолютно и априорно, а “равенството” - само една илюзия на привидния свят на “ставането”. Затова всеки стремеж към “равенство” в света е по своята същност лъжовен - той е стремеж към налагане на лъжата върху истината на битието и следователно представлява зло. Той нарушава равновесието в творението и неизбежно води към катастрофа.
И тъй, началото на всичко - Абсолютът (Принципът) - е “Великият Предел” или “Върховното Единство”, наречено Тенгри (Тангра). Неговата същност е безкрайното различие - безкрайната Сила или Потенция, чието отражение откриваме в качествената диференциация (неравенството) на сътворените неща, чрез която Тангра създава и поддържа тяхното съществуване. Тази божествена енергия се проявява най-вече в “Човека” (понятие, което в този случай трябва да се схваща универсално, а не като отнесено към един обитаващ Земята животински вид), който като високоорганизирано същество в най-голяма степен се явява неин проводник. Истинският - духовният Човек - се мисли в тенгрианството като носител на трансценденталната форма на порядъка на битието - един микрокосмос, на когото това априорно познание дава възможността да осъзнае своето място в йерархията на макрокосмоса, от който той е част, и така съзнателно да участвува в поддържането на вселенското равновесие. Затова истинският човек е “цивилизовано същество” по начало, а не като резултат от “еволюция”. Навсякъде, където се заселва, той създава своя организация - не “общество” (т.е. чисто животинска общност на безлични биологични единици), а йерархична персонализирана структура, възпроизвеждаща “небесния порядък” - Държава, оглавявана от сакрален монарх (каган), изпълняващ функцията на личен представител на Принципа. Това е идеята за “свещената империя” (саракт), в която единиците от различни нива (колена, родове, индивиди) се намират в огранично единство и равновесие, действувайки в хармония за запазването на своята хомеостаза, подобно на един жив организъм.
Борбата за запазването на това равновесие във Вселената е религиозен дълг на всеки тенгрианин като следствие на дълбоко мотивирания подтик за следване на будната му съвест. Тя се изразява в спазването на принципите на торе (дума от култовия атлантически език, изразяваща идеята за равновесието) - нравствените принципи на “правилния начин на живот”, - активна безусловна защита на Истината (независимо от всякакви частни утилитарни интереси и ефемерни нужди) и “свещена война” срещу тъмните сили на Лъжата (Злото), стремящи се да разрушат космическата хармония.
Съгласно тенгрианската Традиция различните родове и раси са произведени от различни духовни източници еманации - или казано на митологичен език те са “потомци на различни алпове”. Последните представляват персонализираните вечни божествени енергии, присъствуващи във Вселената като представители на Всевишния. Смъртните човеци имат възможност след края на земния си живот да се завърнат при Твореца (Тангра) и така да напуснат сътворения свят (Чел), докато безсмърните алпи са затворени в него дотогава, докато той съществува. Тъмните алпи - дивовете - се разбунтували срещу този порядък и като последица изпаднали от божественото равновесие - тяхната духовна траектория клони към небитието (саморазрушението). В своето падение те се стараят да увлекат със себе си и поддалите им се човеци, надявайки се да унищожат сътворения свят, превърнал се за тях в мъчителен затвор. За да постигнат това, те се стремят да премахнат различията (неравенството) в него. Тези тъмни сили са невидимите вдъхновители на движението на айярите - фанатична секта, отричаща частната собственост и социалното неравенство, породила множество разклонения в хилядолетната история на човешкия упадък (манихейство, маздакизъм, богомилство, катаризъм, илюминизъм, комунизъм и др.). Крайната цел на айярите е да бъде премахната висшата порода човеци - господарите и царете - с което да прекъсне връзката на човечеството с духовния свят (на чиито енергии висшите човеци са проводници) и по този начин, оставено без “захранване”, то постепенно да се изроди в аморфната маса на “всеобщото равенство” и да изчезне по закона на ентропията (което в крайна сметка да доведе и до гибелта на живота и света). За целта разрушителите разпалват най-низшите страсти на посредствената тълпа - завистта, алчността, амбицията, кариеризма, стремежа за себеизтъкване и присвояване, изобщо: “поривът към ставане” - чрез проповядването на лъжата за “всеобщото равенство”, с което се явяват като носители на Злото в най-чистия му вид. Те представляват “вируси” на болестта в тялото на Вселената и следва да бъдат третирани като такива.
Концепцията на трите свята
Съгласно тенгрианската космология в Творението се различават три свята (уч урен) - горен (Устюгу урен), среден (Урта урен) и долен (Адакъ урен). Средният свят представлява видимата Вселена (Чел), т.е. света на физически възприеманите явления, а останалите принадлежат към невидимия свят (Тун или Тунай). Горният свят се нарича Кук (“Небе”) и представлява света на Духа, обитаван от висшите алпи. Той се управлява от върховния алп Биргюн (Джам-Буран, Мар, алт. Тенгри-хан) и алп-биката Туран (Аби-Армаи, Рамаи, алт. Умай), родители на второто поколение алпи (“средните алпи”), главно положение сред които заемат “тримата синове на Тангра“ (Уч Курбустан) - Мардукан (Сембер, Карга), Кубар-Хурса (Сувар, Наджикай, Бабай, скит. Папай) и Самар (Субаш, Сабан, Ътлар). Заедно с Биргюн и Туран, с братята-близнаци Улген и Ерлик (Ерклиг) - пазители на пътищата (алт. Йол-тенгри) към невидимите светове (съотв. горния и долния), и с алп-биките Тевет (Ерги, Чакчак, скит. Табити) и Арча (Артъш, Ердим, Артимеш, скит. Артимпаса), те съставят Божествената Девятка (Тогуз-Бурхан) на тенгрианството.
Долният свят се нарича още Тама (Тамта), т.е. “Преизподня” и се обитава от тъмните алпи - дивовете и злите духове - йореги. Последните се считат за потомци на господаря на преизподнята (Тама-Тархан) и алп-биката Улят (Кузге), която преди падението си се наричала Таймър (Тагмър) и била прамайката на човешката раса.
Връзката между трите свята се осъществявала под надзора на алпа Кермес (Бай-Терек, “Свещената топола”) - вестителя на Тангра, олицетворяван от Световното Дърво. Той отговаря за поддържането на вселенската хармония и борбата срещу злото - нарушаването на космичното равновесие.
Това разделение на Вселената възникнало според мита след войната на алповете в невидимия свят Тунай. Тя била предизвикана от това, че алпът Албастъ пожелал да стане върховен и започнал да поглъща своите събратя. Той бил победен от синовете на Тангра, които разчленили тялото му на три части, от които възникнали мракът на преизподнята (Тама), световният Океан (“Чулман дингез” или “Сребърното море”) и долното видимо небе. Сетне в образа на гъски те събрали песъчинки от дъното на Океана и от тях направили земята. А от искрите на техните гръмотевични тризъбци възникнали безсмъртните души, които впоследствие се въплътили в смъртните човеци.
Произходът на човечеството според тенгрианската митология
Според тенгрианската митология първите алпи слезли на Земята в Чулман Арал (“Сребърния Остров”), който се намирал в Северния Океан (Чулманско Море). Това било обиталището на първоначалната божествена раса (Арктида или Арктогея). Като отражение на тяхното съществуване на планетата, в тъмните, горещи и задушни земи на Юга (Гондванския материк) от животните възникнали низшите раси на убърите (“потомци на злите духове”).
В определен момент група ренегати се спуснали на Юг и, заселвайки се там, поставили началото на една девиантна цивилизация - тази на дивовете (тъмните алпи). Обитавайки една страна на материално изобилие, те постепенно изоставили простия суров живот на своите предшественици от Севера започнали да ценят най-вече външното благополучие и “удобството” - принципа на всеки упадък. За да устроят живота си по-“удобно”, те изобретили редица хитроумни приспособления (някои от които днес са преоткрити от изроденото човечество не без демонична инспирация), като в това число генетично модифицирали някои от заловените убъри в раса от високоинтелигентни слуги (“децата на Земята”). Постепенно те придобили красота от придаденото им божествено подобие и от кръстосването им с алпите (“синовете на Небето /Тангра/”) възникнали човеците, които за разлика от животинските си предци, надарени единствено с животинска душа (орек), били носители на божествен дух (сюр), под влиянието на който развили безсмъртна душа (кут). Така човечеството представлявало по същество една смесена раса, която първоначално била управлявана от елбирите (херои, “полубогове”) - потомци на последните алпи и смъртни жени. Те постепенно се придвижвали на Юг и заселвали земната суша, войвайки ожесточено със свирепите убъри. Впоследствие дивовете многократно се опитвали да унищожат човешкия род, но управляващите Земята светли алпи решили, че на новата раса следва да бъде даден шанс. Някои от тях, принадлежащи към по-долните чинове в йерархията (“третото поколение” или младшите алпи) се заселили между хората и им преподали основните познания за Вселената и нейните закони, запознавайки ги с принципите на торе, намерили най-съвършен израз в кастовата система на традиционните сакрални държави.
Така митът разказва, че хората били родени от алп-биката Таймър (“Яребица”), а техен баща бил алп Баръс Мамил (Бури). Първоначално те били грозни, но подучена от дива Шурале, Таймър им придала “облика” на върховния алп Биргюн, който откраднала в една кърпа. Шурале ги намазал с “мед” (бал) и “слюнка” и така ги съживил. Но Тангра изпратил своя втори син - Кубар-Хурса (Сувар), който им вдъхнал безсмъртния дух, правейки ги независими от волята на тъмните дивове. За наказание Таймър била превърната в “Мишка” - Кузге. Тя желаела за властвува над своите създания, но светлите алпи не й позволили, затова тя ги намразила.
По волята на царицата на алпите Туран алп-биката Ерги-Тевет (= Табити - скитската Хестия или “царицата на скитите” според Херодот) установила в басейна на река Ура (Волга) първата човешка държава - Стария Велик Туран. Нейният герб бил двуглавия орел, а столицата й - град Ерги - се намирала близо до днешния град Уфа. Но коварната Кузге подучила тъмните алпи да построят “Стената на Дивовете”, която закривала Слънцето, за да погубят човеците. Настъпила Ледниковата епоха. Но по волята на Тангра първородният му син Мардукан, разрушил стената, макар и загивайки при това (за който подвиг бил възкресен и се завръщал всяка пролет в Ура под образа на гарван - Карга), и така човечеството било спасено.
При последвалия потоп една част от туранците се спасили, изкачвайки се на билото на хребета Аралхат (Уралтау - “Остров-Планина”), където живяли известно време, преди да се спуснат отново в равнините. Други се изселили на запад и основали свое царство в Кара Арал (“Черния или Западния Остров” - Атлантида; по-късно - название на Ирландия), поставило началото на могъща цивилизация (Според Платон владенията на атлантите се простирали “в Либия /Афпика/ до Египет, а в Европа - до Тирения /= Туран/”). Тези пък, които останали в Ура по-късно били обединени от цар Джам-Иджик, син на алпа Аудан, в империята Идел. Нейната столицата - Джамбул - се намирала на река Ермен, гербът й бил седмолъчна звезда, а знаме - вълчата глава.
Но дивата Кузге не се отказала от опитите си. Преобразена като красавицата Чулман, която дивовете докарали по река Чулман-Идел (Кама), тя успяла да скара петимата принцове на Идел - синовете на цар Джам и родоначалници на петте рода - Буртас (Бурджан), Барънджар (Булгар), Сармат (Чирмиш), Алан и Бесер (Бесермен) - и така започнали размириците на периода “Биш-Калпак” (“петте династии”), довели до разцеплението на синдийци и именци.
По-късно от Запад нахлули потомците на изселилите се някога туранци, чийто остров бил погълнат от морето, което допълнително усложнило ситуацията. Например, това позволило на дивите гараби (кара-муени) (предци на афро-азиатците от смесен атланто-гондвански произход) да заемат земите на именците в Средна Азия и Близкия Изток. Въпреки това нашествието било отразено, една част от победените били подчинени (под названието тюрки - “тормени”, т.е. “бичи хора”), а друга - прогонена отвъд Океана (където поставила началото на част от коренните населения на Америка). Но все пак настъпилата криза довела до разединение на единната някога общност и от Идел започнали няколко последователни вълни от миграции, които лъчеобразно се разпространили по континента и постепенното завзели средните и южните части на Евразия. Частта от синдийците, заселили се в Азия, били наречени ура, а тези в Европа - мурдас. По-късно от Идел тръгнала нова вълна от заселници - билсага (бишатар) - заселили се най-напред в Рум (Балканите и Мала Азия), а сетне проникнали и до Далечния Запад.
Митологично-историческа хронология
49 219 г. пр. Р. Хр. - Рождество на алпа Баръс-Мамил (Бури) - прародителя на хората - в Мамил (Египет). Годината е баръс (тигър) или бури (вълк) по туранския календар. Негов баща е алп Кубар-Хурса (господар на мълнията и огъня), който понеже е баща на “отеца” на хората, бива наричан Бабай (скит. Папай) - “дядо”, а съпругата му - Аби (скит. Апи), “баба” (срвн. българския израз “дядо Господ”). Според Диоген Лаерций (“За живота и учението на философите”) това е Нил (;,\8@H с числова стойност 365 = дните на годината), син на Хефест, който пръв дал мъдростта на египтяните, живял 48 863 години преди Александър Велики (род. 356 г. пр. Р. Хр.).
30 627 г. пр. Р. Хр. - основаване на Стария Велик Туран (Иске Улуг Туран). Според хронологията на египетския жрец Манетон това е началото на историята, започваща с “династията на боговете”.
24 000 - 18 000 г. пр. Р. Хр. - Върхов момент на Ледниковата епоха - “Валдайско заледяване”.
14 953 г. пр. Р. Хр. - основаване на Идел от цар Джам-Иджик, син на алпа Аудан и алп-биката Байгул-Аби, родоначалник на династията Имен. Управлява 300 години (14 953 - 14 653 г. пр. Р. Хр.).
12 447 г. пр. Р. Хр. - преселение на група родове от Идел към Прибайкалието, където създават т.нар. Мальтинско-Афонтовска археологическа култура.
9654 г. пр. Р. Хр. - война с Идел (Туран); потъване на Кара-Арал (Атлантида; според Платон - “Тимей”; “Критий” - 9000 години преди посещението на Солон в Египет); начало на края на Ледниковата епоха и на големите преселения.
7502 г. пр. Р. Хр. - основаване на Самарското царство (Шумер) от цар Мар (Май), родоначалник на династията Мардуан-Дуло; управлява 300 години (7502 - 7202 г. пр. Р. Хр.).
3182 г. пр. Р. Хр. - потопът в Самар (Шумер); преселване на последния самарски цар Хон-Анбал и иделския пълководец Куберчек в Хин (Далечния Изток).
2847 г. пр. Р. Хр. - Рождество на Иджик-Хон, син на алпа Боян-Имен и родоначалник на българите; условно начало на Хунската Държава.
653 - 625 г. пр. Р. Хр. - “скитска” хегемония в Средния Изток по време на царете Буртас Бурджантай (грц. Прототюес, асир. Партатуа) и неговия син Маджи (грц. Мадюес). Начало на 600-годишния период на “Тазбаш” (“бръснатите глави” или “силните управления”) - 653 - 153 г. пр. Р. Хр.
597 г. пр. Р. Хр. - Рождество на учителя Мадар (Маджар, тиб. Шенраб Миво) - Осмия бурхан (“светия, пророк”) на тенгрианството (поч. 511 г. пр. Р. Хр.), основател на маджарството - клон на небесната вяра, известен още като маздеизъм (при иранците), митраизъм (на Запад) или бон (в Тибет и Монголия) - впоследствие изкривен от айярите-манихеи, последователи на еретика Маздак.
486 г. пр. Р. Хр. - Рождество на Аудан-Баръс (Джураш, сканд. Один, герм. Водан, Вотан), син на Алвар и герой на епоса “Шан талгау”. Основател на одинизма - клон на небесната вяра, разпространен сред северно-европейските народи. Сочи се като изобретател на Фу9арка - руническата азбука (сканд. Рунатюр - “Бог на руните”).
209 г. пр. Р. Хр. - възцарява се кан Вихтун (Бектун, кит. Мо-Дун, мадж. Безтер, Безтур, тюрк. Огуз-каган, волж.бълг. Тиган), сочен за основоположник на хунския клон на династията Дуло, при който Хунската Империя достига върха на могъществото си. Управлява до 174 г. пр. Р. Хр.
153 г. сл. Р. Хр. - възцарява се кан Авитохол, наречен Агарджа (“Разменвач”), защото сваля Ер-Таш - последния представител на династията Алан в Идел и установява властта на Булярския клон на династията Дуло (Хунгар, Оногур).
363 г. сл. Р. Хр. - възцарява се кан Баламбер (Бумюмбар, Булюмар), родоначалник на Атилския клон на династията Дуло; начало на Великото преселение на народите в Европа.
445 г. сл. Р. Хр. - възцарява се кан Атила (Атиле Айбат, Аудан Дуло), потомък на Баламбер.
453 г. сл. Р. Хр. - след смъртта на Атила се възцарява най-малкият му син - кан Ирник (Бел-Кермек), основател на Българското Царство (Стара Велика България или Аг Булгар Йортъ).
606 г. сл. Р. Хр. - възцарява се кан Курт, наречен Кубрат (“Обединителя”), потомък на Ирник, възстановил Стара Велика България.
669 г. сл. Р. Хр. - разпадане на Стара Велика България.
866 г. сл. Р. Хр. - покръстване на Дунавска България (Кара-Бурджан); начало на 1200-годишния период на “проклятието на Тангра”.
Евентуално бъдеще (?)
2050 г. сл. Р. Хр. - година на “белия кон”; евентуална дата на раждането на Царя (новия Иджик; инд. Калки-Аватара).
2066 г. сл. Р. Хр. - Царят навършва пълнолетие; край на периода на “проклятието на Тангра”; начало на 18-годишната война (според пророчеството от Нарабанчи).
2084 г. сл. Р. Хр. - край на 18-годишната война; начало на новата епоха (?).
“Небесната вяра” (тангара итезеле) или тенгрианството е навярно най-старата религия на човечеството. Тя представлява най-ранната известна форма на нордическо-евразийската Традиция. Макар днес да е почти забравена, нейните следи се откриват в митовете, легендите, преданията, обичаите и символите на народите от Евразия и Северна Америка. Най-ранните от тях се намират в йероглифичните изображения от пещерните култови комплекси и мегалитните съоражения от каменния век. Тук ще разгледаме само някои основни положения, без да навлизаме в подробности, което би изисквало много повече време и място.
Основни положения
За разлика от наложилата се като преобладаваща в съвременния свят адамическа (афро-азиатска) културна парадигма на южните народи, небесната вяра възниква в северните региони на планетата и се развива в степната зона на Евразия, като това се отразява в характерния й светоглед. Условията на живот в един суров климат с ограничени ресурси принуждава човека да развие едно много фино чувство за баланса на силите в природата, за да може да оцелее. Освен това липсата на прекомерно множество външни дразнители (напр. през дългите зимни нощи) обуславя съществената интровертност на характера на нордическия човек, довела до дълбоко проникновение в тайните на битието и изграждането на ценностна система, основаваща се върху стремежа по-скоро за вътрешни, отколкото за външни придобивки (присвояване на материални блага). Това характерно светоусещане, коренно противоположно на светоусещането на южните народи в техния прекомерно топъл и задушаващ се в свръх-изобилната си виталност климатичен пояс, е почвата, в която покълват семената на божествената мъдрост, посяти там от един свръх-човешки Източник.
И тъй, основният принцип на небесната вяра (тенгрианството) е оформилата се от дълбоко вкорененото чувство идея за всеобщото равновесие. То се схваща като проявяващо се в отношенията между всички неща - светло и тъмно, топло и студено, дейно (активно) и почивно (пасивно), горно и долно, висше и низше и т.н., бидейки основния закон на битието. Фундаментална грешка би било обаче към този тип отношения да се свеждат и категориите “добро” и “зло”, както това лекомислено се допуска в редица отклонения от изначалната Традиция. От гледна точка на автентичното тенгрианство “добро” е запазването на равновесието, а неговото нарушаване - “зло”. Така че да се говори за някаква “необходимост” от злото за световното равновесие е все едно да се казва, че човек трябва да е болен, за да бъде здрав! А злото - нарушаването на равновесието - е именно нещо като “болест на битието”, която има за своя последица гибелта. Същността на злото е лъжата - като противоположност на Истината на битието, един своеобразен порив към не-битието, проявяващ се във всеки стремеж към “ставане”, имащ за свой обект инобитието (другостта) и следователно насочен “навън”. Лъжата представлява отричане на същността и замяната й с илюзия, отричане от себе си и “маскиране” под чужда форма - затова може да се каже, че от абсолютна гледна точка злото “не съществува” в действителност, а представлява една илюзия на низшия свят на “ставането”.
Принципът на всяко творческо действие е разликата (различието, неравенството). За да може да действува, една Сила се нуждае от разлика в потенциалите, а за да може да твори - от самоналожени граници - предели, които да запазват това неравенство постоянно. Защото неравенството е абсолютно и априорно, а “равенството” - само една илюзия на привидния свят на “ставането”. Затова всеки стремеж към “равенство” в света е по своята същност лъжовен - той е стремеж към налагане на лъжата върху истината на битието и следователно представлява зло. Той нарушава равновесието в творението и неизбежно води към катастрофа.
И тъй, началото на всичко - Абсолютът (Принципът) - е “Великият Предел” или “Върховното Единство”, наречено Тенгри (Тангра). Неговата същност е безкрайното различие - безкрайната Сила или Потенция, чието отражение откриваме в качествената диференциация (неравенството) на сътворените неща, чрез която Тангра създава и поддържа тяхното съществуване. Тази божествена енергия се проявява най-вече в “Човека” (понятие, което в този случай трябва да се схваща универсално, а не като отнесено към един обитаващ Земята животински вид), който като високоорганизирано същество в най-голяма степен се явява неин проводник. Истинският - духовният Човек - се мисли в тенгрианството като носител на трансценденталната форма на порядъка на битието - един микрокосмос, на когото това априорно познание дава възможността да осъзнае своето място в йерархията на макрокосмоса, от който той е част, и така съзнателно да участвува в поддържането на вселенското равновесие. Затова истинският човек е “цивилизовано същество” по начало, а не като резултат от “еволюция”. Навсякъде, където се заселва, той създава своя организация - не “общество” (т.е. чисто животинска общност на безлични биологични единици), а йерархична персонализирана структура, възпроизвеждаща “небесния порядък” - Държава, оглавявана от сакрален монарх (каган), изпълняващ функцията на личен представител на Принципа. Това е идеята за “свещената империя” (саракт), в която единиците от различни нива (колена, родове, индивиди) се намират в огранично единство и равновесие, действувайки в хармония за запазването на своята хомеостаза, подобно на един жив организъм.
Борбата за запазването на това равновесие във Вселената е религиозен дълг на всеки тенгрианин като следствие на дълбоко мотивирания подтик за следване на будната му съвест. Тя се изразява в спазването на принципите на торе (дума от култовия атлантически език, изразяваща идеята за равновесието) - нравствените принципи на “правилния начин на живот”, - активна безусловна защита на Истината (независимо от всякакви частни утилитарни интереси и ефемерни нужди) и “свещена война” срещу тъмните сили на Лъжата (Злото), стремящи се да разрушат космическата хармония.
Съгласно тенгрианската Традиция различните родове и раси са произведени от различни духовни източници еманации - или казано на митологичен език те са “потомци на различни алпове”. Последните представляват персонализираните вечни божествени енергии, присъствуващи във Вселената като представители на Всевишния. Смъртните човеци имат възможност след края на земния си живот да се завърнат при Твореца (Тангра) и така да напуснат сътворения свят (Чел), докато безсмърните алпи са затворени в него дотогава, докато той съществува. Тъмните алпи - дивовете - се разбунтували срещу този порядък и като последица изпаднали от божественото равновесие - тяхната духовна траектория клони към небитието (саморазрушението). В своето падение те се стараят да увлекат със себе си и поддалите им се човеци, надявайки се да унищожат сътворения свят, превърнал се за тях в мъчителен затвор. За да постигнат това, те се стремят да премахнат различията (неравенството) в него. Тези тъмни сили са невидимите вдъхновители на движението на айярите - фанатична секта, отричаща частната собственост и социалното неравенство, породила множество разклонения в хилядолетната история на човешкия упадък (манихейство, маздакизъм, богомилство, катаризъм, илюминизъм, комунизъм и др.). Крайната цел на айярите е да бъде премахната висшата порода човеци - господарите и царете - с което да прекъсне връзката на човечеството с духовния свят (на чиито енергии висшите човеци са проводници) и по този начин, оставено без “захранване”, то постепенно да се изроди в аморфната маса на “всеобщото равенство” и да изчезне по закона на ентропията (което в крайна сметка да доведе и до гибелта на живота и света). За целта разрушителите разпалват най-низшите страсти на посредствената тълпа - завистта, алчността, амбицията, кариеризма, стремежа за себеизтъкване и присвояване, изобщо: “поривът към ставане” - чрез проповядването на лъжата за “всеобщото равенство”, с което се явяват като носители на Злото в най-чистия му вид. Те представляват “вируси” на болестта в тялото на Вселената и следва да бъдат третирани като такива.
Концепцията на трите свята
Съгласно тенгрианската космология в Творението се различават три свята (уч урен) - горен (Устюгу урен), среден (Урта урен) и долен (Адакъ урен). Средният свят представлява видимата Вселена (Чел), т.е. света на физически възприеманите явления, а останалите принадлежат към невидимия свят (Тун или Тунай). Горният свят се нарича Кук (“Небе”) и представлява света на Духа, обитаван от висшите алпи. Той се управлява от върховния алп Биргюн (Джам-Буран, Мар, алт. Тенгри-хан) и алп-биката Туран (Аби-Армаи, Рамаи, алт. Умай), родители на второто поколение алпи (“средните алпи”), главно положение сред които заемат “тримата синове на Тангра“ (Уч Курбустан) - Мардукан (Сембер, Карга), Кубар-Хурса (Сувар, Наджикай, Бабай, скит. Папай) и Самар (Субаш, Сабан, Ътлар). Заедно с Биргюн и Туран, с братята-близнаци Улген и Ерлик (Ерклиг) - пазители на пътищата (алт. Йол-тенгри) към невидимите светове (съотв. горния и долния), и с алп-биките Тевет (Ерги, Чакчак, скит. Табити) и Арча (Артъш, Ердим, Артимеш, скит. Артимпаса), те съставят Божествената Девятка (Тогуз-Бурхан) на тенгрианството.
Долният свят се нарича още Тама (Тамта), т.е. “Преизподня” и се обитава от тъмните алпи - дивовете и злите духове - йореги. Последните се считат за потомци на господаря на преизподнята (Тама-Тархан) и алп-биката Улят (Кузге), която преди падението си се наричала Таймър (Тагмър) и била прамайката на човешката раса.
Връзката между трите свята се осъществявала под надзора на алпа Кермес (Бай-Терек, “Свещената топола”) - вестителя на Тангра, олицетворяван от Световното Дърво. Той отговаря за поддържането на вселенската хармония и борбата срещу злото - нарушаването на космичното равновесие.
Това разделение на Вселената възникнало според мита след войната на алповете в невидимия свят Тунай. Тя била предизвикана от това, че алпът Албастъ пожелал да стане върховен и започнал да поглъща своите събратя. Той бил победен от синовете на Тангра, които разчленили тялото му на три части, от които възникнали мракът на преизподнята (Тама), световният Океан (“Чулман дингез” или “Сребърното море”) и долното видимо небе. Сетне в образа на гъски те събрали песъчинки от дъното на Океана и от тях направили земята. А от искрите на техните гръмотевични тризъбци възникнали безсмъртните души, които впоследствие се въплътили в смъртните човеци.
Произходът на човечеството според тенгрианската митология
Според тенгрианската митология първите алпи слезли на Земята в Чулман Арал (“Сребърния Остров”), който се намирал в Северния Океан (Чулманско Море). Това било обиталището на първоначалната божествена раса (Арктида или Арктогея). Като отражение на тяхното съществуване на планетата, в тъмните, горещи и задушни земи на Юга (Гондванския материк) от животните възникнали низшите раси на убърите (“потомци на злите духове”).
В определен момент група ренегати се спуснали на Юг и, заселвайки се там, поставили началото на една девиантна цивилизация - тази на дивовете (тъмните алпи). Обитавайки една страна на материално изобилие, те постепенно изоставили простия суров живот на своите предшественици от Севера започнали да ценят най-вече външното благополучие и “удобството” - принципа на всеки упадък. За да устроят живота си по-“удобно”, те изобретили редица хитроумни приспособления (някои от които днес са преоткрити от изроденото човечество не без демонична инспирация), като в това число генетично модифицирали някои от заловените убъри в раса от високоинтелигентни слуги (“децата на Земята”). Постепенно те придобили красота от придаденото им божествено подобие и от кръстосването им с алпите (“синовете на Небето /Тангра/”) възникнали човеците, които за разлика от животинските си предци, надарени единствено с животинска душа (орек), били носители на божествен дух (сюр), под влиянието на който развили безсмъртна душа (кут). Така човечеството представлявало по същество една смесена раса, която първоначално била управлявана от елбирите (херои, “полубогове”) - потомци на последните алпи и смъртни жени. Те постепенно се придвижвали на Юг и заселвали земната суша, войвайки ожесточено със свирепите убъри. Впоследствие дивовете многократно се опитвали да унищожат човешкия род, но управляващите Земята светли алпи решили, че на новата раса следва да бъде даден шанс. Някои от тях, принадлежащи към по-долните чинове в йерархията (“третото поколение” или младшите алпи) се заселили между хората и им преподали основните познания за Вселената и нейните закони, запознавайки ги с принципите на торе, намерили най-съвършен израз в кастовата система на традиционните сакрални държави.
Така митът разказва, че хората били родени от алп-биката Таймър (“Яребица”), а техен баща бил алп Баръс Мамил (Бури). Първоначално те били грозни, но подучена от дива Шурале, Таймър им придала “облика” на върховния алп Биргюн, който откраднала в една кърпа. Шурале ги намазал с “мед” (бал) и “слюнка” и така ги съживил. Но Тангра изпратил своя втори син - Кубар-Хурса (Сувар), който им вдъхнал безсмъртния дух, правейки ги независими от волята на тъмните дивове. За наказание Таймър била превърната в “Мишка” - Кузге. Тя желаела за властвува над своите създания, но светлите алпи не й позволили, затова тя ги намразила.
По волята на царицата на алпите Туран алп-биката Ерги-Тевет (= Табити - скитската Хестия или “царицата на скитите” според Херодот) установила в басейна на река Ура (Волга) първата човешка държава - Стария Велик Туран. Нейният герб бил двуглавия орел, а столицата й - град Ерги - се намирала близо до днешния град Уфа. Но коварната Кузге подучила тъмните алпи да построят “Стената на Дивовете”, която закривала Слънцето, за да погубят човеците. Настъпила Ледниковата епоха. Но по волята на Тангра първородният му син Мардукан, разрушил стената, макар и загивайки при това (за който подвиг бил възкресен и се завръщал всяка пролет в Ура под образа на гарван - Карга), и така човечеството било спасено.
При последвалия потоп една част от туранците се спасили, изкачвайки се на билото на хребета Аралхат (Уралтау - “Остров-Планина”), където живяли известно време, преди да се спуснат отново в равнините. Други се изселили на запад и основали свое царство в Кара Арал (“Черния или Западния Остров” - Атлантида; по-късно - название на Ирландия), поставило началото на могъща цивилизация (Според Платон владенията на атлантите се простирали “в Либия /Афпика/ до Египет, а в Европа - до Тирения /= Туран/”). Тези пък, които останали в Ура по-късно били обединени от цар Джам-Иджик, син на алпа Аудан, в империята Идел. Нейната столицата - Джамбул - се намирала на река Ермен, гербът й бил седмолъчна звезда, а знаме - вълчата глава.
Но дивата Кузге не се отказала от опитите си. Преобразена като красавицата Чулман, която дивовете докарали по река Чулман-Идел (Кама), тя успяла да скара петимата принцове на Идел - синовете на цар Джам и родоначалници на петте рода - Буртас (Бурджан), Барънджар (Булгар), Сармат (Чирмиш), Алан и Бесер (Бесермен) - и така започнали размириците на периода “Биш-Калпак” (“петте династии”), довели до разцеплението на синдийци и именци.
По-късно от Запад нахлули потомците на изселилите се някога туранци, чийто остров бил погълнат от морето, което допълнително усложнило ситуацията. Например, това позволило на дивите гараби (кара-муени) (предци на афро-азиатците от смесен атланто-гондвански произход) да заемат земите на именците в Средна Азия и Близкия Изток. Въпреки това нашествието било отразено, една част от победените били подчинени (под названието тюрки - “тормени”, т.е. “бичи хора”), а друга - прогонена отвъд Океана (където поставила началото на част от коренните населения на Америка). Но все пак настъпилата криза довела до разединение на единната някога общност и от Идел започнали няколко последователни вълни от миграции, които лъчеобразно се разпространили по континента и постепенното завзели средните и южните части на Евразия. Частта от синдийците, заселили се в Азия, били наречени ура, а тези в Европа - мурдас. По-късно от Идел тръгнала нова вълна от заселници - билсага (бишатар) - заселили се най-напред в Рум (Балканите и Мала Азия), а сетне проникнали и до Далечния Запад.
Митологично-историческа хронология
49 219 г. пр. Р. Хр. - Рождество на алпа Баръс-Мамил (Бури) - прародителя на хората - в Мамил (Египет). Годината е баръс (тигър) или бури (вълк) по туранския календар. Негов баща е алп Кубар-Хурса (господар на мълнията и огъня), който понеже е баща на “отеца” на хората, бива наричан Бабай (скит. Папай) - “дядо”, а съпругата му - Аби (скит. Апи), “баба” (срвн. българския израз “дядо Господ”). Според Диоген Лаерций (“За живота и учението на философите”) това е Нил (;,\8@H с числова стойност 365 = дните на годината), син на Хефест, който пръв дал мъдростта на египтяните, живял 48 863 години преди Александър Велики (род. 356 г. пр. Р. Хр.).
30 627 г. пр. Р. Хр. - основаване на Стария Велик Туран (Иске Улуг Туран). Според хронологията на египетския жрец Манетон това е началото на историята, започваща с “династията на боговете”.
24 000 - 18 000 г. пр. Р. Хр. - Върхов момент на Ледниковата епоха - “Валдайско заледяване”.
14 953 г. пр. Р. Хр. - основаване на Идел от цар Джам-Иджик, син на алпа Аудан и алп-биката Байгул-Аби, родоначалник на династията Имен. Управлява 300 години (14 953 - 14 653 г. пр. Р. Хр.).
12 447 г. пр. Р. Хр. - преселение на група родове от Идел към Прибайкалието, където създават т.нар. Мальтинско-Афонтовска археологическа култура.
9654 г. пр. Р. Хр. - война с Идел (Туран); потъване на Кара-Арал (Атлантида; според Платон - “Тимей”; “Критий” - 9000 години преди посещението на Солон в Египет); начало на края на Ледниковата епоха и на големите преселения.
7502 г. пр. Р. Хр. - основаване на Самарското царство (Шумер) от цар Мар (Май), родоначалник на династията Мардуан-Дуло; управлява 300 години (7502 - 7202 г. пр. Р. Хр.).
3182 г. пр. Р. Хр. - потопът в Самар (Шумер); преселване на последния самарски цар Хон-Анбал и иделския пълководец Куберчек в Хин (Далечния Изток).
2847 г. пр. Р. Хр. - Рождество на Иджик-Хон, син на алпа Боян-Имен и родоначалник на българите; условно начало на Хунската Държава.
653 - 625 г. пр. Р. Хр. - “скитска” хегемония в Средния Изток по време на царете Буртас Бурджантай (грц. Прототюес, асир. Партатуа) и неговия син Маджи (грц. Мадюес). Начало на 600-годишния период на “Тазбаш” (“бръснатите глави” или “силните управления”) - 653 - 153 г. пр. Р. Хр.
597 г. пр. Р. Хр. - Рождество на учителя Мадар (Маджар, тиб. Шенраб Миво) - Осмия бурхан (“светия, пророк”) на тенгрианството (поч. 511 г. пр. Р. Хр.), основател на маджарството - клон на небесната вяра, известен още като маздеизъм (при иранците), митраизъм (на Запад) или бон (в Тибет и Монголия) - впоследствие изкривен от айярите-манихеи, последователи на еретика Маздак.
486 г. пр. Р. Хр. - Рождество на Аудан-Баръс (Джураш, сканд. Один, герм. Водан, Вотан), син на Алвар и герой на епоса “Шан талгау”. Основател на одинизма - клон на небесната вяра, разпространен сред северно-европейските народи. Сочи се като изобретател на Фу9арка - руническата азбука (сканд. Рунатюр - “Бог на руните”).
209 г. пр. Р. Хр. - възцарява се кан Вихтун (Бектун, кит. Мо-Дун, мадж. Безтер, Безтур, тюрк. Огуз-каган, волж.бълг. Тиган), сочен за основоположник на хунския клон на династията Дуло, при който Хунската Империя достига върха на могъществото си. Управлява до 174 г. пр. Р. Хр.
153 г. сл. Р. Хр. - възцарява се кан Авитохол, наречен Агарджа (“Разменвач”), защото сваля Ер-Таш - последния представител на династията Алан в Идел и установява властта на Булярския клон на династията Дуло (Хунгар, Оногур).
363 г. сл. Р. Хр. - възцарява се кан Баламбер (Бумюмбар, Булюмар), родоначалник на Атилския клон на династията Дуло; начало на Великото преселение на народите в Европа.
445 г. сл. Р. Хр. - възцарява се кан Атила (Атиле Айбат, Аудан Дуло), потомък на Баламбер.
453 г. сл. Р. Хр. - след смъртта на Атила се възцарява най-малкият му син - кан Ирник (Бел-Кермек), основател на Българското Царство (Стара Велика България или Аг Булгар Йортъ).
606 г. сл. Р. Хр. - възцарява се кан Курт, наречен Кубрат (“Обединителя”), потомък на Ирник, възстановил Стара Велика България.
669 г. сл. Р. Хр. - разпадане на Стара Велика България.
866 г. сл. Р. Хр. - покръстване на Дунавска България (Кара-Бурджан); начало на 1200-годишния период на “проклятието на Тангра”.
Евентуално бъдеще (?)
2050 г. сл. Р. Хр. - година на “белия кон”; евентуална дата на раждането на Царя (новия Иджик; инд. Калки-Аватара).
2066 г. сл. Р. Хр. - Царят навършва пълнолетие; край на периода на “проклятието на Тангра”; начало на 18-годишната война (според пророчеството от Нарабанчи).
2084 г. сл. Р. Хр. - край на 18-годишната война; начало на новата епоха (?).