iveto90
01-26-2011, 13:31
-Какво се случва? На къде съм тръгнала? Защо си го причинявам? Има ли причина? Теб ли търся? Самотата ли избягвам или се увивам все повече в нея отблъсквайки околните? Казваше тя докато тичаше по празната писта на която имаше само стари и изоставени самолети.
И всъщност тя бягаше ли,търсеше ли някой или се спасяваше..питаме се как ли е стигнала до там сама, така.
Тя, по- красива от дъгата след пролетен дъжд,по- нежна и от вятъра,по- ранима и от кокиче,с красивите си и играещи очички, които подскачаха като под пара, тя тичаше и тичаше.., красива в нейната болка и не се предаваше.
С дълги кафявено медни коси, с нежни бели перлени фибички, тя бе облечена с нежна бяла рокля, спускаща се с нежна дължина по прашния асвалт, който играейки късаше нейната дантелена нижка в краищата,а под роклята се показваха малките и обувчици опрени на голям ток, покрити с дантелена покривка на места, същата като тази спускаща се по роклята - „роклята на щастието" .
През цялото време докато тичаше ,придържаше роклята си за кураж ли или не,тя се озърташе,търсеше ли някого с поглед, бягаше ли от някого и оплашено го проверяваше,спасяваше ли се от самотата, като се преселваше директно в нея, дори и тя не знаеше... И бяга тя от самотата,втурнала се към нейната сърцевина.. търси ли търси онзи който не успя да намери..спаси ли се от това което се страхуваше...
И така поглеждаше,
озърташе се,
тичаше безцелно,
не чувстваше,
просто се сливаше с вятъра , на посоки се въртеше безкординатно, бе затаила дъх,така сякаш не дишаше.И накрая започна да усеща как нежните и глезени вече не издържат, но тя не спираше.Когато за последен път се обърна и огледа , тогава не усети как се спъна и полетя напред, дантелата вече бе заличена от грапавия асвалт, и отново тя се спусна с нотка красота, притвори очи и се остави на вятъра да я понесе, допря дланите на ръцете си до земята,косите покриха лицето и, а една кристалена сълзичка погали лицето и като се спусна грациозно и се изгуби в асвалта..започна да чува как сърцето и бие толкова силно, че приглушаваше всичко на около. Тогава тя въздъхна така тежко, че дори и пчелите биха я чули, отвори очи,изправи глава и погледна към небето за миг, който и се стори цяла вечност, и се прокрадна заглушен шепот на мъжки глас ,който и говореше нещо,а само при мисълта да бе този глас който тя търсеше, сърцето и потрепна и цялата изтръпна за секунди.Но когато гласът започна да се избистря, тя долови думите :
-Госпожице, какво правите насред пистата,самолетите могат да ви премажат,как изобщо стигнахте до тук ? .. когато човека съзря че тя пак сломи поглед, я попита: -Как сте,не изглеждате добре?!
А тя промълви стресната и объркана, с усилие отлепяйки устните си: - Извинете.. аз .. аз...аз просто .. извинете веднага се прибирам.Фигурата и помогна да стане ,и тя тръгна обратно към сградата с прокъсаната рокля,издраните обувчици, ръце допрени една в друга, прикривайки драскотините от сблъсъка.
Тя влезе в сградата, но отново вървеше безчувствена и самотна в тълпата, изгубила всякаква надежда.И преди да премине през въртящата врата чу глас, който и се стори че я вика, но толкова реален, близък и ясен, сякаш се носеше близо до ушите и, когато понечи да се обърне тогава той я сграбчи в прегръдките си,нацелува я, а тя несъзнателно пророни поредната кристалена сълза,но тази бе различна от другата,тази бе от щастие.
–Слава богу, че си добре,така се притесних!Как си? Я да те погледна. – и без да каже нищо повече, само като я поогледа и видя ръцете и върна ряско погледа си право към очите и, които си говореха с неговите, стисна нежно ръцете и, и ги дари със целъвка,целувката от която тя се нуждаеше за да преглътне всичко, което се бе заклещило вътре в нея.
И безмълвна тя се усмихна и се сгуши в обятията му...
КРАЙ :]]
■Асвалта играе роля на болката
■Дантелената нижката пък на линия на времето
■„Роклята на щастието”- булчинска рокля
■Мъжкият глас е надеждата
■Въртящата врата играе роля на живота
Много рядко пиша разни неща, а още по-рядко ги и споделям, но сега реших да споделя тази историйка с вас...дано всеки намери нещичко, от разказа, което му харесва, и дано разберете смисъла на целият разказ...чакам мнения и критики :)
И всъщност тя бягаше ли,търсеше ли някой или се спасяваше..питаме се как ли е стигнала до там сама, така.
Тя, по- красива от дъгата след пролетен дъжд,по- нежна и от вятъра,по- ранима и от кокиче,с красивите си и играещи очички, които подскачаха като под пара, тя тичаше и тичаше.., красива в нейната болка и не се предаваше.
С дълги кафявено медни коси, с нежни бели перлени фибички, тя бе облечена с нежна бяла рокля, спускаща се с нежна дължина по прашния асвалт, който играейки късаше нейната дантелена нижка в краищата,а под роклята се показваха малките и обувчици опрени на голям ток, покрити с дантелена покривка на места, същата като тази спускаща се по роклята - „роклята на щастието" .
През цялото време докато тичаше ,придържаше роклята си за кураж ли или не,тя се озърташе,търсеше ли някого с поглед, бягаше ли от някого и оплашено го проверяваше,спасяваше ли се от самотата, като се преселваше директно в нея, дори и тя не знаеше... И бяга тя от самотата,втурнала се към нейната сърцевина.. търси ли търси онзи който не успя да намери..спаси ли се от това което се страхуваше...
И така поглеждаше,
озърташе се,
тичаше безцелно,
не чувстваше,
просто се сливаше с вятъра , на посоки се въртеше безкординатно, бе затаила дъх,така сякаш не дишаше.И накрая започна да усеща как нежните и глезени вече не издържат, но тя не спираше.Когато за последен път се обърна и огледа , тогава не усети как се спъна и полетя напред, дантелата вече бе заличена от грапавия асвалт, и отново тя се спусна с нотка красота, притвори очи и се остави на вятъра да я понесе, допря дланите на ръцете си до земята,косите покриха лицето и, а една кристалена сълзичка погали лицето и като се спусна грациозно и се изгуби в асвалта..започна да чува как сърцето и бие толкова силно, че приглушаваше всичко на около. Тогава тя въздъхна така тежко, че дори и пчелите биха я чули, отвори очи,изправи глава и погледна към небето за миг, който и се стори цяла вечност, и се прокрадна заглушен шепот на мъжки глас ,който и говореше нещо,а само при мисълта да бе този глас който тя търсеше, сърцето и потрепна и цялата изтръпна за секунди.Но когато гласът започна да се избистря, тя долови думите :
-Госпожице, какво правите насред пистата,самолетите могат да ви премажат,как изобщо стигнахте до тук ? .. когато човека съзря че тя пак сломи поглед, я попита: -Как сте,не изглеждате добре?!
А тя промълви стресната и объркана, с усилие отлепяйки устните си: - Извинете.. аз .. аз...аз просто .. извинете веднага се прибирам.Фигурата и помогна да стане ,и тя тръгна обратно към сградата с прокъсаната рокля,издраните обувчици, ръце допрени една в друга, прикривайки драскотините от сблъсъка.
Тя влезе в сградата, но отново вървеше безчувствена и самотна в тълпата, изгубила всякаква надежда.И преди да премине през въртящата врата чу глас, който и се стори че я вика, но толкова реален, близък и ясен, сякаш се носеше близо до ушите и, когато понечи да се обърне тогава той я сграбчи в прегръдките си,нацелува я, а тя несъзнателно пророни поредната кристалена сълза,но тази бе различна от другата,тази бе от щастие.
–Слава богу, че си добре,така се притесних!Как си? Я да те погледна. – и без да каже нищо повече, само като я поогледа и видя ръцете и върна ряско погледа си право към очите и, които си говореха с неговите, стисна нежно ръцете и, и ги дари със целъвка,целувката от която тя се нуждаеше за да преглътне всичко, което се бе заклещило вътре в нея.
И безмълвна тя се усмихна и се сгуши в обятията му...
КРАЙ :]]
■Асвалта играе роля на болката
■Дантелената нижката пък на линия на времето
■„Роклята на щастието”- булчинска рокля
■Мъжкият глас е надеждата
■Въртящата врата играе роля на живота
Много рядко пиша разни неща, а още по-рядко ги и споделям, но сега реших да споделя тази историйка с вас...дано всеки намери нещичко, от разказа, което му харесва, и дано разберете смисъла на целият разказ...чакам мнения и критики :)