minus273dot15
02-03-2011, 02:48
- Убиваме хора... - намесих се аз
Всички млъкнаха и се втренчиха в мен. До толкова бяха свикнали с идеята, до толкова бяха успели да се абстрахират, че в момента обсъждаха ожесточено дребни и незначителни детайли.
Никога не го бяхме обсъждали открито. Стояхме, крояхме планове, шегувахме се, смеехме се... но когато се стигнеше до тази част, всеки я прескачаше и оставяше на другите да се досетят. Не сме идиоти. Всеки се сещаше. И бързаше да забрави. Аз включително. Но някак не успявах.
- Индиректно... Бавно... Сигурно... Убиваме. А тези които не убиваме - още по-лошо. Ще ги обречем на мизерия и страдания... - продължих аз с печално изражение
- Като не ти харесва... знаеш - вдигна рамене Дъртия
Погледнах го накриво. Все си мисли, че нещата са невероятно лесни. И те кара да се чувстваш тъп, че не можеш да направиш избор, който той вече е направил отдавна. А ако избора ти е различен от неговият... Защо пък?
- Не ми харесва - вдигнах рамене на свой ред и се втренчих в него
Дръпнах от цигарата и я загасих, без да спирам да го гледам в очите. И той ме гледаше. Издишах дима настрани. Никой не смееше да наруши тишината. Дъртия сбута с крак стоящият до него човек и му кимна. Той се изправи и се отдалечи.
Да се откажеш... не е невъзможно. Отказвали са се и преди. Някак неуспешно, но са се отказвали. Не съм прецедент. Имам си идея какво е. Отказалите се ги маркираме. Татуировка, на лявата част на гърба - смъртта в гръб, замахваща с косата си към сърцето ти. Да ти напомня какво те очаква, ако по някакъв начин застрашиш тези, от които си се отказал. Не е страшно. Не е лошо. Или грозно. Разкопчах най-горното копче на ризата. И следващото. И следващото... Свалих я. И почувствах нещо странно. Но познато.
В живота на всеки човек настъпват определни моменти, които никой друг не би разбрал. Понякога не ги разбира и самият човек, който ги изживява. Сетивата се изострят - долавяш определен мирис из десетките миризми наоколо и се фокусираш върху него... долавяш определен далечен звук и възприемаш само него, а останалите игнорираш... виждаш определен детайл и не обръщаш внимание на останалите... времето сякаш се забавя... чувстваш се като песъчинка на океански бряг върху която всеки момент ще се стовари вълна, но си толкова дребен, че не можеш да я възприемеш дори като обект... Изведнъж всичко това изчева, нещата отново са нормални. Но знаеш. Знаеш, че след малко вече няма да си същият, който си бил преди няколко мига. И се случва нещо. Нещо, което вече си усетил, върху което нямаш контрол и бръква дълбоко в живота ти, за да го промени завинаги.
Започва неусетно. Бързаш, решително и устремено за нещо важно. Нищо не може да те отклони от целта ти. И изведнъж усещаш нещо странично...всеки път различно... полъх на ягодова близалка. Силен, плътен аромат. И нищо друго. Плясъци от въже. Ясни и отчетливи. Сякаш няма друг звук във Вселената. Обръщаш поглед към момиченцето, което стои на тротоара, захапало близалката и подскача на въже. Забавяш ход, то също спира. Поглежда те въпросително и сякаш времето спира. Неестествено. Ненормално. Има нещо, което те кара да настръхнеш, но не можеш да определиш какво. Страх. Паника. Чувстваш се прекалено малък и беззащитен. И изведнъж всичко отминава. Момиченцето се обръща и изтичва надалеч. А ти се обръщаш и продължаваш напред, за да изминеш финалните метри до целта си. Но нещо вече не е наред. Нещо се е объркало. Оставаш пред вратата няколко секунди, колебаейки се дали да влезеш. И оттам излиза баща ти. Бутва те настрани. "Закъсня. А последното желание на баба ти беше да те види...". Всичко си идва на мястото. Рязко. И нямаш реакция. Нищо не би било по-логично от това. И нямаш реакция. Нито искаш да влезеш, нито искаш да си тръгнеш. Нито ти е тъжно, нито ти е весело. Перфектният баланс.
Започва неусетно. Бързаш, решително и устремено за нещо важно. Нищо не може да те отклони от целта ти. И изведнъж усещаш нещо странично... всеки път различно... мирисът на озон и прахоляк по време на гръмотечина буря. Силен, плътен мирис. И нищо друго. Шум от листа. Ясен и отчетлив. Сякаш няма друг звук във Вселената. Обръщаш поглед към купчината листа, които вятърът е подхванал и върти спираловидно. Забавяш ход, листата бавно падат на земята и се събират на купчинка. Присвиваш очи въпросително и сякаш времето спира. Неестествено. Ненормално. Има нещо, което те кара да настръхнеш, но не можеш да определиш какво. Страх. Паника. Чувстваш се прекалено малък и беззащитен. И изведнъж всичко отминава. Вятърът подхваща купчината листа и ги отнася надалеч. А ти се обръщаш и продължаваш напред, за да изминеш финалните метри до целта си. Но нещо вече не е наред. Нещо се е объркало. Влизаш рязко през вратата на болничната стая и на леглото виждаш нещо... покрито почти изцяло с бинтове. Кичур коса, сцепени устни, ожулен нос и едно зелено око. Това са нещата, по които можеш да разпознаеш кой е това. На мен ми стига само окото. Но то не премигва. Няма пламъче в него. Празно и безизразно. В стаята влиза някакъв доктор и почва да ми говори. Шансове, надежди, обещания. Поглеждам го безизразно. Аз вече знам. Доктора скланя глава и започва да говори по-тихичко, сякаш под секрет. Потупва ме съчувствено по рамото и излиза. Всичко си идва на мястото. Рязко. И нямаш реакция. Нищо не би било по-логично от това. И нямаш реакция. Нито искаш да останеш, нито искаш да си тръгнеш. Нито ти е тъжно, нито ти е весело. Перфектният баланс.
Аромата на кафето ме удари също толкова неусетно. Лъжичката звънеше по чашата, описвайки кръгчета в нея. Дъртия спря да бърка и се втренчи в мен. Времето за момент застина. Той извади лъжичката и я остави настрани. Всичко е отново нормално. Пресягам се под втрещеният му поглед и вземам кафето му. Оставям го пред себе си и вдишвам. Не усещам аромат. Цигарите почти са съсипали обонянието ми. Дъртият ме поглежда въпросително.
- Нека да изчакаме преди да... знаеш - кимвам аз - Една цигара с кафенце...
Паля и отпивам от чашата, която си придърпах, под все още невярващият поглед на Дъртия. Някаква далечна мелодия набира сила. "...время застывшее, кажется вечностью...". Без да отделям поглед от Дъртия напипвам телефона си и го долепям до ухото си: "Да...". Последва няколкоминутна напрегната тишина, докато не отроних "Добре" и накрая драматично затворих телефона. Всички погледи въпросително бяха вперени в мен. Загасих цигарата с замах в пепелника пред Дъртия и си наметнах ризата обратно. Наклоних се заговорнически напред, леко над масата.
- Значи, ще убиваме хора... - закимах аз - Харесва ми.
Всички млъкнаха и се втренчиха в мен. До толкова бяха свикнали с идеята, до толкова бяха успели да се абстрахират, че в момента обсъждаха ожесточено дребни и незначителни детайли.
Никога не го бяхме обсъждали открито. Стояхме, крояхме планове, шегувахме се, смеехме се... но когато се стигнеше до тази част, всеки я прескачаше и оставяше на другите да се досетят. Не сме идиоти. Всеки се сещаше. И бързаше да забрави. Аз включително. Но някак не успявах.
- Индиректно... Бавно... Сигурно... Убиваме. А тези които не убиваме - още по-лошо. Ще ги обречем на мизерия и страдания... - продължих аз с печално изражение
- Като не ти харесва... знаеш - вдигна рамене Дъртия
Погледнах го накриво. Все си мисли, че нещата са невероятно лесни. И те кара да се чувстваш тъп, че не можеш да направиш избор, който той вече е направил отдавна. А ако избора ти е различен от неговият... Защо пък?
- Не ми харесва - вдигнах рамене на свой ред и се втренчих в него
Дръпнах от цигарата и я загасих, без да спирам да го гледам в очите. И той ме гледаше. Издишах дима настрани. Никой не смееше да наруши тишината. Дъртия сбута с крак стоящият до него човек и му кимна. Той се изправи и се отдалечи.
Да се откажеш... не е невъзможно. Отказвали са се и преди. Някак неуспешно, но са се отказвали. Не съм прецедент. Имам си идея какво е. Отказалите се ги маркираме. Татуировка, на лявата част на гърба - смъртта в гръб, замахваща с косата си към сърцето ти. Да ти напомня какво те очаква, ако по някакъв начин застрашиш тези, от които си се отказал. Не е страшно. Не е лошо. Или грозно. Разкопчах най-горното копче на ризата. И следващото. И следващото... Свалих я. И почувствах нещо странно. Но познато.
В живота на всеки човек настъпват определни моменти, които никой друг не би разбрал. Понякога не ги разбира и самият човек, който ги изживява. Сетивата се изострят - долавяш определен мирис из десетките миризми наоколо и се фокусираш върху него... долавяш определен далечен звук и възприемаш само него, а останалите игнорираш... виждаш определен детайл и не обръщаш внимание на останалите... времето сякаш се забавя... чувстваш се като песъчинка на океански бряг върху която всеки момент ще се стовари вълна, но си толкова дребен, че не можеш да я възприемеш дори като обект... Изведнъж всичко това изчева, нещата отново са нормални. Но знаеш. Знаеш, че след малко вече няма да си същият, който си бил преди няколко мига. И се случва нещо. Нещо, което вече си усетил, върху което нямаш контрол и бръква дълбоко в живота ти, за да го промени завинаги.
Започва неусетно. Бързаш, решително и устремено за нещо важно. Нищо не може да те отклони от целта ти. И изведнъж усещаш нещо странично...всеки път различно... полъх на ягодова близалка. Силен, плътен аромат. И нищо друго. Плясъци от въже. Ясни и отчетливи. Сякаш няма друг звук във Вселената. Обръщаш поглед към момиченцето, което стои на тротоара, захапало близалката и подскача на въже. Забавяш ход, то също спира. Поглежда те въпросително и сякаш времето спира. Неестествено. Ненормално. Има нещо, което те кара да настръхнеш, но не можеш да определиш какво. Страх. Паника. Чувстваш се прекалено малък и беззащитен. И изведнъж всичко отминава. Момиченцето се обръща и изтичва надалеч. А ти се обръщаш и продължаваш напред, за да изминеш финалните метри до целта си. Но нещо вече не е наред. Нещо се е объркало. Оставаш пред вратата няколко секунди, колебаейки се дали да влезеш. И оттам излиза баща ти. Бутва те настрани. "Закъсня. А последното желание на баба ти беше да те види...". Всичко си идва на мястото. Рязко. И нямаш реакция. Нищо не би било по-логично от това. И нямаш реакция. Нито искаш да влезеш, нито искаш да си тръгнеш. Нито ти е тъжно, нито ти е весело. Перфектният баланс.
Започва неусетно. Бързаш, решително и устремено за нещо важно. Нищо не може да те отклони от целта ти. И изведнъж усещаш нещо странично... всеки път различно... мирисът на озон и прахоляк по време на гръмотечина буря. Силен, плътен мирис. И нищо друго. Шум от листа. Ясен и отчетлив. Сякаш няма друг звук във Вселената. Обръщаш поглед към купчината листа, които вятърът е подхванал и върти спираловидно. Забавяш ход, листата бавно падат на земята и се събират на купчинка. Присвиваш очи въпросително и сякаш времето спира. Неестествено. Ненормално. Има нещо, което те кара да настръхнеш, но не можеш да определиш какво. Страх. Паника. Чувстваш се прекалено малък и беззащитен. И изведнъж всичко отминава. Вятърът подхваща купчината листа и ги отнася надалеч. А ти се обръщаш и продължаваш напред, за да изминеш финалните метри до целта си. Но нещо вече не е наред. Нещо се е объркало. Влизаш рязко през вратата на болничната стая и на леглото виждаш нещо... покрито почти изцяло с бинтове. Кичур коса, сцепени устни, ожулен нос и едно зелено око. Това са нещата, по които можеш да разпознаеш кой е това. На мен ми стига само окото. Но то не премигва. Няма пламъче в него. Празно и безизразно. В стаята влиза някакъв доктор и почва да ми говори. Шансове, надежди, обещания. Поглеждам го безизразно. Аз вече знам. Доктора скланя глава и започва да говори по-тихичко, сякаш под секрет. Потупва ме съчувствено по рамото и излиза. Всичко си идва на мястото. Рязко. И нямаш реакция. Нищо не би било по-логично от това. И нямаш реакция. Нито искаш да останеш, нито искаш да си тръгнеш. Нито ти е тъжно, нито ти е весело. Перфектният баланс.
Аромата на кафето ме удари също толкова неусетно. Лъжичката звънеше по чашата, описвайки кръгчета в нея. Дъртия спря да бърка и се втренчи в мен. Времето за момент застина. Той извади лъжичката и я остави настрани. Всичко е отново нормално. Пресягам се под втрещеният му поглед и вземам кафето му. Оставям го пред себе си и вдишвам. Не усещам аромат. Цигарите почти са съсипали обонянието ми. Дъртият ме поглежда въпросително.
- Нека да изчакаме преди да... знаеш - кимвам аз - Една цигара с кафенце...
Паля и отпивам от чашата, която си придърпах, под все още невярващият поглед на Дъртия. Някаква далечна мелодия набира сила. "...время застывшее, кажется вечностью...". Без да отделям поглед от Дъртия напипвам телефона си и го долепям до ухото си: "Да...". Последва няколкоминутна напрегната тишина, докато не отроних "Добре" и накрая драматично затворих телефона. Всички погледи въпросително бяха вперени в мен. Загасих цигарата с замах в пепелника пред Дъртия и си наметнах ризата обратно. Наклоних се заговорнически напред, леко над масата.
- Значи, ще убиваме хора... - закимах аз - Харесва ми.