minus273dot15
02-05-2011, 06:06
/...всяка разлика с реалността е абсолютно случайна.../
Във всеки дом идва момент, когато съотношението на ред и хаос достига определено критично съотношение. При мен се оказа, че е нетърпимо, когато съотношението клони към нула. Не защото съм разхвърляна личност, а защото съм толерантен. Към всичко. Хаоса включително. Но ето, дойде и нощта, в която си направих кафе в плитка чиния, поради липсата на каквито и да е чаши, купи или тенджери. Даже дълбоките чинии ги нямаше.
Кафето при мен се явява уникален(а и незаменим) източник на живот и енергия, позволяващ ми да ям когато си искам, колкото си искам, каквото си поискам. Един вид независимост от баналността на калориите и глупавата система "закуска, обед, вечеря". След близо десет годишна специализация в тази област, мога смело да заявя че при необходимост можете да контролирате и нуждата от сън, като го съкратите до два или три часа дневно в продължение на седмици.
От гореописаните фактори вече ви става ясно, че липсата на магическата напитка не ми се отразява много добре. За целта стриктно се поддържат военновременни запаси във всяко обитавано от мен място, които включват всичко необходимо за една седмица усилена консумация на кафе. След което се стига до крайности. Като например днес. Кафе в плитка чиния. Защото ми свършиха дълбоките чинии.
Когато за първи път пих кафе в чиния се почувствах изключително тъпо, че преди време давах на котарака ми да пие мляко в чиния. Сетих се как ме погледна възмутено и да ви кажа честно, вече знам точно какво си е помислил. Естествено че си изпи млякото. Както и аз сега си изблизах кафето. Имам усещането, че езика ми вече е станал малко по-дълъг и ако продължа тренировките скоро ще мога си облизвам носа. Което между другото е полезно, понеже не спирам да го топя в кафето.
Огорчен... или по-скоро втрещен от ситуацията в която бях изпаднал, реших че за разлика от котарака ми, аз бих могъл да направя нещо по въпроса. И така, с огромен ентуасизъм седнах за първи път в живота си да правя инвентаризация в два и половина през нощта, въоръжен с два молива и един лист от тетрадка, на обратната страна на която пишеше "Купи хляб или се изнасяй от вкъщи. С обич: Мама".
Ама моля ви се. Не съм тъп. Естествено, че първата ми мисъл беше да прескоча до денонощният магазин, да купя хляб и да отида при родителите ми. Те би трябвало да имат чаши за кафе и всичко останало. Но някак не върви. Не че ми липсва дар слово, но ще ми е малко трудно да убедя майка ми, че закъснение от седем или осем години е в рамките на приемливото, особено в три през нощта. Може би ако е към осем или девет сутринта ще успея. Затова го оставих като резервен вариант. Хубаво е човек да има резервни варианти. Особено когато са за кафе.
Доволен от добре започналата процедура, с моменталното откриване на резервен вариант, започнах да чертая сложни схеми, за да открия какво точно се е случвало през годините. Оказа се, че за изследваният период съм живял в седем различни населени места и около двадесет и един различни адреса. И това са само онези, на които съм пребивавал повече от месец. На всяко място съм поддържал запаси от кафе, които при напускане на мястото са горе-долу първото нещо, което се прибира. Някъде преди парите в брой и след цигарите.
На чашите за кафе и лъжичките липсват уникални идентификатори, като да кажем сериен номер или поне номер на партидата, което ги прави изключително трудни за проследяване. Една стандартна чаша за кафе, без дефекти буквално не може да бъде открита. Затова от списъка се наложи да зачеркна всички чаши и лъжички, които нямаше как да бъдат разпознати. Така де, ако ще влизам с ритник някъде, ще соча с пръст назидателно и ще наричам някого крадец на чаши - предпочитам все пак да имам някакъв аргумент на моя страна. Оказа се, че всичко се свежда до една чаша. Любимата ми - синичка, с бели цветенца, има пукнатина до дръжката и откършено парченце точно от ръба.
Откъде се сетих за тази чаша - не питайте. Толкова много време не се бях сещал за нея и не я бях виждал, че почти я бях забравил. Една от първите ми чаши за кафе, даже май е първата. Тогава още нямаше откършено парченце, ама си имаше пукнатина до дръжката. Предполагам фабрично, докато я е носил някой китаец към кашончето й. Чашата беше станала свидетел на първите ми експерименти при създаването на кафе и първите ми стъпки в изграждането на планове как да стана зъл владетел, преди около десетина години. После си я занесох от бърлогата в щаб квартирата, накрая преживя събодносно пътуване от единият край на България до другият. И обратно. Апропо, част от най-топлите ми спомени са свързани с тази чаша. Не само заради горещото кафе.
Събуждали ли сте се без да можете да определите къде сте? Така, отваряте очи и осъзнавате че се намирате на непознато място. Отивате до прозореца и гледката не ви говори нищо. Оглеждате се и не можете да определите кои дрехи са ваши, кои не са ваши. Обаче всичко си идва на място, когато си видите чашата за кафе, която незнайно как е там. Синя, с бели цветенца. Вземате я, правите си кафе и като по чудо си виждате панталоните да висят от климатика. Обувате ги, екипирате се с някакви чехли и си хващате такси. Към най-близката автогара. Там си купувате вестник, за да не привличате внимание. Все пак човек гол до кръста, с панталон, по чехли с чаша кафе предизвиква някои въпроси. Но ако човека има вестник под мишница всичко се променя. Вземате си едно билетче към желаният най-близък град, в който имате бърлога и живота става хубав. Слънцето ви напича, вие си пиете кафето и си четете вестника в очакване да се приберете. Ето такива светли спомени имах от тази чаша и затова реших, че е важно да си я върна. Сантиментална стойност. А и два заека с една канара по склона - хем няма да лоча кафе от чиния, хем ще си имам най-хубавата чаша.
Речено - сторено. Един лист не ми стигна да начертая хронологично пътят изминат от чашата. Но накрая, след десетина контролни телефонни разговора и още толкова ядосани сънени отговора, закани и обиди, имах резултат. По всичко личеше, че чашата ми е останала преди около шест или седем години на един или два адреса, където изчезва след посещение на вече много бивша приятелка. Версията се потвърди от Ицката - оксиженист трети разряд, още по-бивш съсед, който собственоръчно вкарах в лудница. Тоест, аз бях човека, който първо го изкара извън нерви, после извика белите престилки да го приберат. Ицката сега е един много спокоен и услужлив човек. Радвам се, че съм повлиял благоприятно на разитието му.
И така. Дребната меркантилна тарикатка ми е свила чашата. Синята. С белите цветенца. Вероятно за да си пие кафе в нея и да й е готино, а аз да лоча от чинии и да ми е тъпо. Добре замислен пъклен план, в които аз съм жертвата. Капанът е щракнал още преди години, а аз дори не съм усетил. Ако бяхме в добри отношения с нея, даже бих й купил близалка, да се почерпи за добрият замисъл и изпълнение. Ама не сме. Поради което се наложи да прекарам и няколко часа, изпълнени с радост и мъка, докато установя къде се намира. За малко си мислих, че трябва да ходя до Франция, което е леко встрани от лесно достъпните ми точки за нанасяне на светкавичен удар... с около хиляда километра. Но в последствие се оказа, че се е върнала. Даже ми е съвсем наблизко - има няма двеста километра. Тръгнах. Меко казано. Тъкмо вече съм ускорил и сладура благоволява да ми вдигне на третото позвъняване. Здрасти, за теб си мисля. Даже искам да се видим. Къде си? Ах, какво съвпадение, аз също съм в града. Да мина да те взема след час, час и малко? Добре, приготви се сладур.
Валерия, какво да я правиш. Трябва да я притиснеш малко, да не й даваш да шава, иначе нямаш шанс да реагираш адекватно. Девет от десет нейни действия са свързани с някакъв вид измама. А десетото действие е да задоволи някоя от първичните си нужди за дишане, пиене, ядене или размножаване. Изключително запалена по вещерство, вуду и магии. По-конкретно запалена върху въздействието, които могат да имат този сорт неща, върху хората, които вярват в тях. Тя не е тъпа, не вярва. За сметка на това е находчива. Превъплащение на Локи в женско тяло. Към подобни същества едно време се е подхождало внимателно, за препоръчване с тояги, вили и брадви. А аз? Истински мъж. С голи ръце и без дрехи. Какви са тези лигавщини - брадви, вили, тояги... Едно време мъжете са били мекушави явно.
Пристигнах рано, по изгрев. След кратък спор с навигацията прибегнах до по-интелигентна услуга. Плащаш на таксиметров да кара пред теб до адреса. ДжиПиЕс-а пасти да яде. Красива схлупена къщичка, на два етажа, с дворче отпред, а в него - дърво, под което има масичка за кафе с няколко стола. Там естествено вече чака Валерия. Само като я видиш отдалеч и ти се свива сърцето. Стои небрежно, кръстосала крака и си играе с червената си коса, а на масата две чаши за кафе. Все едно елемента на изненадата липсва и тя е подготвена за всичко, което може да се случи. Единствено остава ти да влезеш в капана и той да щракне. Как да не ти се свие сърцето? От ужас.
Цял час. Цял час пиене на кафе и приятелско бъбрене. Нищо че не сме се чували шест-седем години и вероятно, ако не беше чашата за кафе нямаше никога повече да се видим. Валерия обича да успива хората. Да премахва усещането им за самозащита. А аз трябва да си взема чашата и да си тръгна преди това. Естествено, тя ме убеждава как чашата съм й я дал лично, даже съм й я подарил по някаква причина. А аз нямам спомени за такова нещо, но не споря. Безсмислено е. Правя се на тъп и добър. Отива ми. Ако не ме познаваш вероятно ще се вържеш. Казвам й, че ако не я ползва в момента и не й трябва, аз бих я ползвал временно. Пак ще си е нейна, ама ще е вкъщи. Ако иска може да идва на свиждания на чашата си. Естествено, не й споменавам, че няма толкова луд човек, който да я пусне вкъщи един път ако си взема чашата.
Странно, но подейства! Валерия влезе в къщата и след няколко минути се появи с някакъв дребен пакет. Чашата, както съм й я бил опаковал и подарил. Гледа ме възмутено, а аз актьорски гледам засрамено. Определно не бих си губил времето да опаковам, ако подаръка ми е стара чаша за кафе. А и моите опаковки са уникални - от подръчни материали. Пък този е опакован точно като по филмите. И с панделка. Но не споря. Аз съм тъп. И добър. Уговаряме се с Валерия как ще стават свижданията на чашата. Записваме си номерата. Тя моят като "Pazitelya na cahshata mi (:", a aз нейният като "Ne vdigai No423". На тръгване се прегръщаме. Аз от кеф мога да прегърна и таралеж. Тръгва да ме целува и спира. Казва ми, че още не съм заслужил. Да! Кеффф! Оказва се, че и в нея все пак има малко милост. Ако имаше целувка, нямаше да мога да се погледна в огледалото една седмица. Дори за да се обръсна.
Потеглям рязко, гумите свистят и драпат неистово по асфалта. Валерия си мисли, че се правя на готин селски тип, а всичко е продиктувано от простото ми желание да се махна по-бързо от там. Вземам стабилна преднина от петдесет километра преди да отбия. Крайпътно кафене. Ще ги накарам да ми направят кафе в МОЯТА чаша и ще си го изпия с кеф, гледайки природката наоколо, докато чакам да се прибера. Както преди. Невъобразимо удоволствие. Разкъсвам опаковката на подаръка нетърпеливо, отварям кутийката и застивам в див ужас. Синички парченца с бели цветя по тях. Погледнах часовника. Девет без седемнайсет минути. Тъкмо време да изпадна в тиха лудост. Межу парченцата има листче хартия. На него има нарисувано усмихнато личице. Не знам дали бях повече ядосан, отколкото отчаян или просто се чувствах прецакан, за пореден път.
Прибирах се бавно към вкъщи с пораженческо настроение. Звъннах няколко телефона на познати да направят проблеми на Валерия и семейството й. Не се почувствах по-добре. Звъннах още няколко телефона. Стана ми малко по-добре. Прибрах се и излоках още една чиния кафе. Пак ми стана зле, купих хляб. С него и древната бележка в ръка, се отправих за среща с родителите ми. Отчаяните ситуации изискват отчаяни мерки. Може пък да им се откъсне една чаша за кафе от сърцето за сина им.
Във всеки дом идва момент, когато съотношението на ред и хаос достига определено критично съотношение. При мен се оказа, че е нетърпимо, когато съотношението клони към нула. Не защото съм разхвърляна личност, а защото съм толерантен. Към всичко. Хаоса включително. Но ето, дойде и нощта, в която си направих кафе в плитка чиния, поради липсата на каквито и да е чаши, купи или тенджери. Даже дълбоките чинии ги нямаше.
Кафето при мен се явява уникален(а и незаменим) източник на живот и енергия, позволяващ ми да ям когато си искам, колкото си искам, каквото си поискам. Един вид независимост от баналността на калориите и глупавата система "закуска, обед, вечеря". След близо десет годишна специализация в тази област, мога смело да заявя че при необходимост можете да контролирате и нуждата от сън, като го съкратите до два или три часа дневно в продължение на седмици.
От гореописаните фактори вече ви става ясно, че липсата на магическата напитка не ми се отразява много добре. За целта стриктно се поддържат военновременни запаси във всяко обитавано от мен място, които включват всичко необходимо за една седмица усилена консумация на кафе. След което се стига до крайности. Като например днес. Кафе в плитка чиния. Защото ми свършиха дълбоките чинии.
Когато за първи път пих кафе в чиния се почувствах изключително тъпо, че преди време давах на котарака ми да пие мляко в чиния. Сетих се как ме погледна възмутено и да ви кажа честно, вече знам точно какво си е помислил. Естествено че си изпи млякото. Както и аз сега си изблизах кафето. Имам усещането, че езика ми вече е станал малко по-дълъг и ако продължа тренировките скоро ще мога си облизвам носа. Което между другото е полезно, понеже не спирам да го топя в кафето.
Огорчен... или по-скоро втрещен от ситуацията в която бях изпаднал, реших че за разлика от котарака ми, аз бих могъл да направя нещо по въпроса. И така, с огромен ентуасизъм седнах за първи път в живота си да правя инвентаризация в два и половина през нощта, въоръжен с два молива и един лист от тетрадка, на обратната страна на която пишеше "Купи хляб или се изнасяй от вкъщи. С обич: Мама".
Ама моля ви се. Не съм тъп. Естествено, че първата ми мисъл беше да прескоча до денонощният магазин, да купя хляб и да отида при родителите ми. Те би трябвало да имат чаши за кафе и всичко останало. Но някак не върви. Не че ми липсва дар слово, но ще ми е малко трудно да убедя майка ми, че закъснение от седем или осем години е в рамките на приемливото, особено в три през нощта. Може би ако е към осем или девет сутринта ще успея. Затова го оставих като резервен вариант. Хубаво е човек да има резервни варианти. Особено когато са за кафе.
Доволен от добре започналата процедура, с моменталното откриване на резервен вариант, започнах да чертая сложни схеми, за да открия какво точно се е случвало през годините. Оказа се, че за изследваният период съм живял в седем различни населени места и около двадесет и един различни адреса. И това са само онези, на които съм пребивавал повече от месец. На всяко място съм поддържал запаси от кафе, които при напускане на мястото са горе-долу първото нещо, което се прибира. Някъде преди парите в брой и след цигарите.
На чашите за кафе и лъжичките липсват уникални идентификатори, като да кажем сериен номер или поне номер на партидата, което ги прави изключително трудни за проследяване. Една стандартна чаша за кафе, без дефекти буквално не може да бъде открита. Затова от списъка се наложи да зачеркна всички чаши и лъжички, които нямаше как да бъдат разпознати. Така де, ако ще влизам с ритник някъде, ще соча с пръст назидателно и ще наричам някого крадец на чаши - предпочитам все пак да имам някакъв аргумент на моя страна. Оказа се, че всичко се свежда до една чаша. Любимата ми - синичка, с бели цветенца, има пукнатина до дръжката и откършено парченце точно от ръба.
Откъде се сетих за тази чаша - не питайте. Толкова много време не се бях сещал за нея и не я бях виждал, че почти я бях забравил. Една от първите ми чаши за кафе, даже май е първата. Тогава още нямаше откършено парченце, ама си имаше пукнатина до дръжката. Предполагам фабрично, докато я е носил някой китаец към кашончето й. Чашата беше станала свидетел на първите ми експерименти при създаването на кафе и първите ми стъпки в изграждането на планове как да стана зъл владетел, преди около десетина години. После си я занесох от бърлогата в щаб квартирата, накрая преживя събодносно пътуване от единият край на България до другият. И обратно. Апропо, част от най-топлите ми спомени са свързани с тази чаша. Не само заради горещото кафе.
Събуждали ли сте се без да можете да определите къде сте? Така, отваряте очи и осъзнавате че се намирате на непознато място. Отивате до прозореца и гледката не ви говори нищо. Оглеждате се и не можете да определите кои дрехи са ваши, кои не са ваши. Обаче всичко си идва на място, когато си видите чашата за кафе, която незнайно как е там. Синя, с бели цветенца. Вземате я, правите си кафе и като по чудо си виждате панталоните да висят от климатика. Обувате ги, екипирате се с някакви чехли и си хващате такси. Към най-близката автогара. Там си купувате вестник, за да не привличате внимание. Все пак човек гол до кръста, с панталон, по чехли с чаша кафе предизвиква някои въпроси. Но ако човека има вестник под мишница всичко се променя. Вземате си едно билетче към желаният най-близък град, в който имате бърлога и живота става хубав. Слънцето ви напича, вие си пиете кафето и си четете вестника в очакване да се приберете. Ето такива светли спомени имах от тази чаша и затова реших, че е важно да си я върна. Сантиментална стойност. А и два заека с една канара по склона - хем няма да лоча кафе от чиния, хем ще си имам най-хубавата чаша.
Речено - сторено. Един лист не ми стигна да начертая хронологично пътят изминат от чашата. Но накрая, след десетина контролни телефонни разговора и още толкова ядосани сънени отговора, закани и обиди, имах резултат. По всичко личеше, че чашата ми е останала преди около шест или седем години на един или два адреса, където изчезва след посещение на вече много бивша приятелка. Версията се потвърди от Ицката - оксиженист трети разряд, още по-бивш съсед, който собственоръчно вкарах в лудница. Тоест, аз бях човека, който първо го изкара извън нерви, после извика белите престилки да го приберат. Ицката сега е един много спокоен и услужлив човек. Радвам се, че съм повлиял благоприятно на разитието му.
И така. Дребната меркантилна тарикатка ми е свила чашата. Синята. С белите цветенца. Вероятно за да си пие кафе в нея и да й е готино, а аз да лоча от чинии и да ми е тъпо. Добре замислен пъклен план, в които аз съм жертвата. Капанът е щракнал още преди години, а аз дори не съм усетил. Ако бяхме в добри отношения с нея, даже бих й купил близалка, да се почерпи за добрият замисъл и изпълнение. Ама не сме. Поради което се наложи да прекарам и няколко часа, изпълнени с радост и мъка, докато установя къде се намира. За малко си мислих, че трябва да ходя до Франция, което е леко встрани от лесно достъпните ми точки за нанасяне на светкавичен удар... с около хиляда километра. Но в последствие се оказа, че се е върнала. Даже ми е съвсем наблизко - има няма двеста километра. Тръгнах. Меко казано. Тъкмо вече съм ускорил и сладура благоволява да ми вдигне на третото позвъняване. Здрасти, за теб си мисля. Даже искам да се видим. Къде си? Ах, какво съвпадение, аз също съм в града. Да мина да те взема след час, час и малко? Добре, приготви се сладур.
Валерия, какво да я правиш. Трябва да я притиснеш малко, да не й даваш да шава, иначе нямаш шанс да реагираш адекватно. Девет от десет нейни действия са свързани с някакъв вид измама. А десетото действие е да задоволи някоя от първичните си нужди за дишане, пиене, ядене или размножаване. Изключително запалена по вещерство, вуду и магии. По-конкретно запалена върху въздействието, които могат да имат този сорт неща, върху хората, които вярват в тях. Тя не е тъпа, не вярва. За сметка на това е находчива. Превъплащение на Локи в женско тяло. Към подобни същества едно време се е подхождало внимателно, за препоръчване с тояги, вили и брадви. А аз? Истински мъж. С голи ръце и без дрехи. Какви са тези лигавщини - брадви, вили, тояги... Едно време мъжете са били мекушави явно.
Пристигнах рано, по изгрев. След кратък спор с навигацията прибегнах до по-интелигентна услуга. Плащаш на таксиметров да кара пред теб до адреса. ДжиПиЕс-а пасти да яде. Красива схлупена къщичка, на два етажа, с дворче отпред, а в него - дърво, под което има масичка за кафе с няколко стола. Там естествено вече чака Валерия. Само като я видиш отдалеч и ти се свива сърцето. Стои небрежно, кръстосала крака и си играе с червената си коса, а на масата две чаши за кафе. Все едно елемента на изненадата липсва и тя е подготвена за всичко, което може да се случи. Единствено остава ти да влезеш в капана и той да щракне. Как да не ти се свие сърцето? От ужас.
Цял час. Цял час пиене на кафе и приятелско бъбрене. Нищо че не сме се чували шест-седем години и вероятно, ако не беше чашата за кафе нямаше никога повече да се видим. Валерия обича да успива хората. Да премахва усещането им за самозащита. А аз трябва да си взема чашата и да си тръгна преди това. Естествено, тя ме убеждава как чашата съм й я дал лично, даже съм й я подарил по някаква причина. А аз нямам спомени за такова нещо, но не споря. Безсмислено е. Правя се на тъп и добър. Отива ми. Ако не ме познаваш вероятно ще се вържеш. Казвам й, че ако не я ползва в момента и не й трябва, аз бих я ползвал временно. Пак ще си е нейна, ама ще е вкъщи. Ако иска може да идва на свиждания на чашата си. Естествено, не й споменавам, че няма толкова луд човек, който да я пусне вкъщи един път ако си взема чашата.
Странно, но подейства! Валерия влезе в къщата и след няколко минути се появи с някакъв дребен пакет. Чашата, както съм й я бил опаковал и подарил. Гледа ме възмутено, а аз актьорски гледам засрамено. Определно не бих си губил времето да опаковам, ако подаръка ми е стара чаша за кафе. А и моите опаковки са уникални - от подръчни материали. Пък този е опакован точно като по филмите. И с панделка. Но не споря. Аз съм тъп. И добър. Уговаряме се с Валерия как ще стават свижданията на чашата. Записваме си номерата. Тя моят като "Pazitelya na cahshata mi (:", a aз нейният като "Ne vdigai No423". На тръгване се прегръщаме. Аз от кеф мога да прегърна и таралеж. Тръгва да ме целува и спира. Казва ми, че още не съм заслужил. Да! Кеффф! Оказва се, че и в нея все пак има малко милост. Ако имаше целувка, нямаше да мога да се погледна в огледалото една седмица. Дори за да се обръсна.
Потеглям рязко, гумите свистят и драпат неистово по асфалта. Валерия си мисли, че се правя на готин селски тип, а всичко е продиктувано от простото ми желание да се махна по-бързо от там. Вземам стабилна преднина от петдесет километра преди да отбия. Крайпътно кафене. Ще ги накарам да ми направят кафе в МОЯТА чаша и ще си го изпия с кеф, гледайки природката наоколо, докато чакам да се прибера. Както преди. Невъобразимо удоволствие. Разкъсвам опаковката на подаръка нетърпеливо, отварям кутийката и застивам в див ужас. Синички парченца с бели цветя по тях. Погледнах часовника. Девет без седемнайсет минути. Тъкмо време да изпадна в тиха лудост. Межу парченцата има листче хартия. На него има нарисувано усмихнато личице. Не знам дали бях повече ядосан, отколкото отчаян или просто се чувствах прецакан, за пореден път.
Прибирах се бавно към вкъщи с пораженческо настроение. Звъннах няколко телефона на познати да направят проблеми на Валерия и семейството й. Не се почувствах по-добре. Звъннах още няколко телефона. Стана ми малко по-добре. Прибрах се и излоках още една чиния кафе. Пак ми стана зле, купих хляб. С него и древната бележка в ръка, се отправих за среща с родителите ми. Отчаяните ситуации изискват отчаяни мерки. Може пък да им се откъсне една чаша за кафе от сърцето за сина им.