Абе, я моля ви се помогнете тука, че.. [Архив]

kyka1

02-07-2011, 14:42

Заповядай :)

Поетическото си творчество Вазов посвещава на България и на народа и. Родината във всичките си превъплащения става вдъхновение, постоянна тема и основен образ в поезията му. Творецът остава "верен син на своя народ и своето време", а творчеството му утвърждава национални, нравствени и исторически стойности. Образът на България покорява читателя със своята мащабност и величие, защото е изваян под нестихващия прилив на обичта към Отечеството, която в авторовото съзнание е патриотичен дълг.
Иван Вазов е продължител на традициите от предоосвобожденската епоха, което обеснява основната му цел чрез художественото слово да "възкреси" паметта на всички онези, които са допринесли за свободата на Отечеството. Представата за родината се изгражда от патетични картини и лирични пейзажни миниатюри, от образите на наши съотечественици, които със своя героизъм и себеотрицание са останали завинаги в народната памет, и чиито имена бележат преломни моменти от историята ни. Всяка поетическа творба на Вазов е изпълнена с преклонение и възхищение от България, от природата и, от славното и минало и от силния и дух и борбеност на нейните чеда. В поезията си авторът влага и пресъздава своите чуства, като за разлика от Ботев не остава само при поляризираните крайности - любов и омраза, а вписва безброй нюанси. Така редом с любовта присъстват и възторгът, болката, страданието, вярата и оптимизмът, които се примесват с тъга и разочарование и прерастват в ненавист към народния враг, към потисничеството и тиранията, угнетяващи човешкия дух. За Вазов България е сакрално пространство, вяра и упование. Поетът съди хората спрямо тяхната посветеност и любов към нея. Обичта, изразена в творчеството му, е не само дълбоко лично, интимно изживяване, но и ярка гражданска позиция.
Базовата лирика, прославяйки националния характер, защитава мястото на родината и нацията ни сред другите европейски държави и народи. Творчеството му утвърждава национални, нравствени и исторически стойности, а самият той е продължител на традициите от предосвобожденската епоха, което обяснява основната му цел — чрез художественото слово да "възкреси" паметта на всички онези, които са допринесли за свободата на Отечеството. Вазов осъществява своята творческа мисия в цикъла " Епопея на забравените". Представата за родината се изгражда от патетични и лирични пейзажни миниатюри, от образите на наши съотечественици, които със своя героизъм и себеотрицание са останали завинаги в народната памет, и чиито имена бележат преломни моменти в историята ни. Всяка ода от епопеята е възторжена прослава на дейците от Възраждането, на обикновените българи, жертвали себе си в името на своята цел. Вазов се прекланя пред националните герои и живота им, отдаден на България и народа, и пред славните битки срещу робското потисничество и тиранията. Чрез възраждането на спомена за най-светлите личности и събития в историята ни, които съсредоточват духовните измерения на нравствеността, той иска да представи мощта и духовния ръст на нацията и да ги противопостави на времето, в което "кумирите" заменят "идеалите" (следоосвобожденската действителност). В творбите си от цикъла "Епопея на забравените* той рисува постепенното осъзнаване на националното в българите и неговото израстване до саможертва, която измива срама от робското търпение и покорство. Революционните водачи и будителите съзнателно правят своя избор да служат на Родината и отстояват правото на съществуване на съотечествениците си и правото им на собствена държава. Образите на славните дейци от тази епоха са създадени от автора с изключителна сила на художественото и историческото внушение. Те са достойни синове на Отечеството, тяхното присъствие бележи полетите на националния дух. Героите-мъченици на освободителното движение вдъхновяват народа чрез примера си, в литературата биват канонизирани за светци в иконостаса на национално-духовното битие и завинаги остават в световната история.

Стихосбирката на Вазов е рамкирана от произведенията, посветени на две героични проявления в българската история - "Левски" и "Опълченците на Шипка". Делото на опълченците на връх Шипка е логичен завършек на дейността на всички възрожденци и революционери преди тях. Това е закономерният завършек на цяла една епоха, изпълнена с трагизъм, величие и срам, позор и слава. Защитата на Шипченския проход е голямото бойно кръщене на младия български народ. Опълченците, проявили своя безпримерен героизъм, са водени от своя патриотичен дълг към раждащата се българска свобода. Българският народ не е вече рая, неговата омраза към робството го въоражава с изключителна духовна сила, която прави незвъзможното възможно.
Лирическият говорител приема петното, признава слабостта, преглъща обвиненията. Но лирическият Аз само привидно приема тази теза, за да я разколебае и обори със собствните и доказателства. В градация са представени, сипещи се един след друг упреци към националното достойнство на българина, свързани с историческото минало. Реториката на отрицанието е доведена до унизителната за един народ констатация - "нека таз свобода да ни бъде дар". Следва онова превъртане в одическата настройка, което с равен плам провежда възхвалата като противопоставена на упрека. В контраст с предходните мрачни тонове тук общият израз на чуствата е подчинен на светлина, връх, мощ, легенда. Въпреки позора на робството в "нашто недавно" има и славни моменти, които да развълнуват сърцето на българина и да му вдъхнат увереност и гордост. Оживен е образът на Балкана като символна българското, а неговият "див чутовен връх" е превърнат в паметник на величието и безсмъртието на българския дух. Съвсем парадоксално Вазов сравнява победата ни с една загуба - на спартанците при прохода Термопили, защото победа може да има и в събитие, определено от историята като поражение. Дълбоките разсъждения са последвани от напрегнато описание на самия акт на извоюване на славата и победата. Българите са наречени "орловци", "дружини горди", "лъвове" ; те дават геройски отпор, готови са и на хекатомба. Става чудо - мъртвите възкръсват за повторна битка, сякаш не е достатъчно веднъж да се умре за родината. Защитниците са горе на върха, а дивите турски "орди" - в урвата, на низкото. Цялата образна система е премерена, за да подчертае величието на българския дух в този момент. Избрал най-напрегнатия момент от битката, в който всичко е заложено и изглежда, че ще бъде загубено, поетът разтегля случките и динамизира картината чрез непрекъсната смяна на гледните точки: горе - долу, българи - турци. Това отлагане на изговаряне на най-ценното има поразителен художествен ефект -внушава непобедимостта на българския дух. Лирическият говорител, разкрил всички подробности на битката и изчерпал всички възможни ракурси, спестява тъкмо победния завършек. Подобно решение е логично - истинското величие вече е постигнато. Одата "Опълченците на Шипка" обединява идеите и темите на предходните единадесет. Композицията повтаря тази на целия цикъл - от срама към славата, от единадесетте поражения към победата, която "смива срамът" и доказва, че народът е изстрадал, извоювал и заслужил свободата си. В "Епопеята" Вазов дава израз на преклонението си пред подвига на народа, в този контекст и на безкрайната си любов към България.
Иван Вазов прославя България и народа ни, представяйки в поезията си битките, които сме водили и обикновения български воин, най-висша еманация на българския народ, с присъщите му възрожденски духовни и нравствени добродетели. Плод на такива настроения е стихосбирката "Сливница" (1886), ярък поетически документ за събитията по време на Сръбско-българската война. Като цяло стихосбирката е доминирана от прославата на чутовния български героизъм при отбраната на
отечеството, възвеличава посвещението и патриотизма на бойните и показва силното чуство на преданост и любов към България на твореца: "Борци, венец ви свих от песен жива,/.../ И тоз венец - той няма да завене" ("Новото гробище над Сливница"). Българската мощ е обезсмъртена "и славата ще вечно пей и стене" над гробовете на борците. Поетът се прекланя пред техния подвиг - в него вижда подвига на целия народ. За Вазов България е светиня, затова и жертвите и са свети. Родината отново е оприличена на майка:
Българийо, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях
и те за теб достойни, майко, бяха!
Войниците почиват под родната си пръст, слели имената си завинаги с това на България и с нейната слава. Вазов извежда героите от времевите граници и ги прави вечни, защото песента за тях "вечно ще гърми/ из българските планини зелени". Поетът демократ възвеличава изпълнението на свещения дълг към родината.
Във висшето си предназначение поезията на Вазов се отделя от създателя си, за да поеме по пътя си заедно с нацията, която единствена има право над нея: "И аз на своя ред ще си замина" ("В бъдещето"). В края на своя жизнен и творчески път, поетът се обръща назад и в редица стихотворения ("Жива история", "Недопята песен", "Моят път", "Съзерцание", "Моите песни", "В бъдещето") докладва за изпълнен дълг пред България:
Но, родино, за тебе пях!
И последната стихосбирка, както и цялото литературно дело на Вазов, феноменално с обема, жанровото разнообразие и всеобхватната си тематика, са доказателство, че и като творец, и като човек той е близо до България и до нейния народ, който фанатично обича. В прозведенията си той придава национално съдържание на думи като "родина", "народ", "история", "героизъм". Базовото поетично творчество е придобило внушителните размери на духовна атмосфера; неговите слова, посветени на родината, ще останат завинаги в сърцата на народа ни.