SolemnityOfDeath
02-12-2011, 10:06
Денят е зноен - изключително зноен като за разпъпила ранноаприлска пролет. Вятърът не помага много, веейки изкусното си невидимо тяло, а сипе още повече задух. Очите ми леко започват да сълзят от силната слънчева светлина. Въздъхвам.
- Тамицу-кун, нека тръгнем по по-сенчестата част от парка, ако има такава.
Тя кимна и затичано ме последва. Тамицу-кун е на двадесет години, сиреч с пет години по-малка от мен, но е младолика и често я бъркат с ученичка. Поведението й опровергава всякакви размисли обаче, изолирано и дръпнато - като на плашлив възрастен човек, преживял много. Коренеше се в хикикомори депресията й, естествено. Тази зараза, разпростряла се върху обществото ни и засягаща, парадоксално, главно младите му членове. Тамицу-кун за щастие не бе от най-тежките случаи на хикикомори, но бе достатъчно изостанала в социалното си развитие. Разходките из парка, които рядко организирах - било то заради нейно нежелание или липса на време от моя страна - бяха единствената й връзка със света извън стаята й. Но днес, в този зноен ден, се бе съгласила. И изглеждаше щастлива.
- Сатоши-сан?
- Ъхъм?
- Тези дървета изглеждат влюбени.
Погледнах накъдето ми сочеше. Два японски дъба бяха израснали така, че се бяха преплели като дървесинни любовници в най-сложни и неочаквани извивания на клоните и стъблата. Странно как тя ги забеляза, а аз не. Не очаквах Тамицу-кун да знае много за любовта, имайки предвид факта, че прекарваше по няколко месеца в затворено пространство само с мрака и мислите си.
- Влюбени са наистина. И ще продължат да бъдат такива, защото съществуването им е обвързано едно с друго.
Тамицу потупа замислено с пръст устните си.
- Какво е да си влюбен, Сатоши-сан?
Отнякъде вятъра поде един ябълков цвят, нежнобял и ефирен. Хванах го внимателно в движение и го показах на Тамицу-кун.
- То е като този цвят. Нежно, крехко и скъпоценно - ценен цвят в най-белия и съкровен цвят. Тавтологията е нужна в случая.
Тя ахна.
- Много е красиво. Но има много цветове, как знаеш, че именно този е твоят.
- Не знаеш. Можеш само да се надяваш, че вятърът няма да ти го отнеме и това ще е твоят цвят, а не нечий друг.
- Ти намери ли твой цвят, Сатоши-сан?
- Имало е пъти, когато съм мислил, че съм намерил. - пуснах цвета и вятъра го понесе нанякъде. - Но в крайна сметка всеки път се оказваше, че съм грешал. Че цветът е бил по-скоро мои надежди и упования, отколкото реална стойност. И сега вече не търся цветове. Нямам силите.
- Но това е тъжно.
- Не толкова, Тамицу-кун. Наистина понякога е трудно, но просто си повтаряш, че и без това си сам в живота като личност, тъй че е някак оправдано. Ето, ти как можеш да си без цвят?
- Аз съм повредена, Сатоши-сан. - тя наведе поглед.
- Глупости. Твоят Аз просто е дух в рамките на стая, нищо повече. Хайде, да си продължим разходката.
Ходихме и зноят блъскаше топлите си ръце в челата ни, неумолим, но пък и не толкова ужасен гостенин. След един от завоите пред нас се изправиха множество цъфнали сакури, които обграждаха сякаш хоризонта с цветовете си. Тамицу-кун изпищя щастливо и се затича към тях, за да се окъпя в осанката им. Аз застинах на място.
Не можех да откъсна очи от цветовете. Почувствах слабост и немощ, започнах да треперя. Накъдето и да се обърнех виждах още и още цъфнали сакури, извисили се до небесата. Заградили планините. Окъпали поляните с паднали цветове, по чийто килим хората сякаш летяха. Всеки цвят ми говореше и ме пронизваше, сякаш намерил нещо и изтръгващ го от мен.
Немощ.
Нямах сили.
Нямах...
***
Линейката пристигна след не повече от половин час. Хората бяха видели припаднал младеж с плачещо до тялото му момиче и веднага бяха повикали спешна помощ. Персоналът едва успя да откъсне девойката - явно казваща се Тамицу-кун - от строполилия се. Единственото, което успяха да направят обаче бе да констатират смъртта. Сърдечен удар, може би от жегата. Все пак беше изключително топъл ден, нищо чудно.
- На двайсет и пет години и сърдечен удар, що за работа. - единият поклати глава. - Имам чувството, че начина ни на живот ни прави все по-лабилни и слаби.
Другият също тръсна главата си.
- Така е, Ташигава-сан. Язък за младото момче. А момичето, видя ли го? Според мен не е напълно наред, а тази случка абсолютно ще го довърши. Що за работа...
- Само едно ми стана странно, знаеш ли?
- Кое то?
- На устните му беше разцъфнала усмивка. И то не като в някоя глупава евтина метафора - сякаш цвят от тези хубави сакури се беше запечатал на устните му точно докато е умирал. Странно, а?
- Странно наистина.
Двамата загледаха сакурите за минута-две, след което се върнаха обратно към задълженията си. Хората ги чакаха.
- Тамицу-кун, нека тръгнем по по-сенчестата част от парка, ако има такава.
Тя кимна и затичано ме последва. Тамицу-кун е на двадесет години, сиреч с пет години по-малка от мен, но е младолика и често я бъркат с ученичка. Поведението й опровергава всякакви размисли обаче, изолирано и дръпнато - като на плашлив възрастен човек, преживял много. Коренеше се в хикикомори депресията й, естествено. Тази зараза, разпростряла се върху обществото ни и засягаща, парадоксално, главно младите му членове. Тамицу-кун за щастие не бе от най-тежките случаи на хикикомори, но бе достатъчно изостанала в социалното си развитие. Разходките из парка, които рядко организирах - било то заради нейно нежелание или липса на време от моя страна - бяха единствената й връзка със света извън стаята й. Но днес, в този зноен ден, се бе съгласила. И изглеждаше щастлива.
- Сатоши-сан?
- Ъхъм?
- Тези дървета изглеждат влюбени.
Погледнах накъдето ми сочеше. Два японски дъба бяха израснали така, че се бяха преплели като дървесинни любовници в най-сложни и неочаквани извивания на клоните и стъблата. Странно как тя ги забеляза, а аз не. Не очаквах Тамицу-кун да знае много за любовта, имайки предвид факта, че прекарваше по няколко месеца в затворено пространство само с мрака и мислите си.
- Влюбени са наистина. И ще продължат да бъдат такива, защото съществуването им е обвързано едно с друго.
Тамицу потупа замислено с пръст устните си.
- Какво е да си влюбен, Сатоши-сан?
Отнякъде вятъра поде един ябълков цвят, нежнобял и ефирен. Хванах го внимателно в движение и го показах на Тамицу-кун.
- То е като този цвят. Нежно, крехко и скъпоценно - ценен цвят в най-белия и съкровен цвят. Тавтологията е нужна в случая.
Тя ахна.
- Много е красиво. Но има много цветове, как знаеш, че именно този е твоят.
- Не знаеш. Можеш само да се надяваш, че вятърът няма да ти го отнеме и това ще е твоят цвят, а не нечий друг.
- Ти намери ли твой цвят, Сатоши-сан?
- Имало е пъти, когато съм мислил, че съм намерил. - пуснах цвета и вятъра го понесе нанякъде. - Но в крайна сметка всеки път се оказваше, че съм грешал. Че цветът е бил по-скоро мои надежди и упования, отколкото реална стойност. И сега вече не търся цветове. Нямам силите.
- Но това е тъжно.
- Не толкова, Тамицу-кун. Наистина понякога е трудно, но просто си повтаряш, че и без това си сам в живота като личност, тъй че е някак оправдано. Ето, ти как можеш да си без цвят?
- Аз съм повредена, Сатоши-сан. - тя наведе поглед.
- Глупости. Твоят Аз просто е дух в рамките на стая, нищо повече. Хайде, да си продължим разходката.
Ходихме и зноят блъскаше топлите си ръце в челата ни, неумолим, но пък и не толкова ужасен гостенин. След един от завоите пред нас се изправиха множество цъфнали сакури, които обграждаха сякаш хоризонта с цветовете си. Тамицу-кун изпищя щастливо и се затича към тях, за да се окъпя в осанката им. Аз застинах на място.
Не можех да откъсна очи от цветовете. Почувствах слабост и немощ, започнах да треперя. Накъдето и да се обърнех виждах още и още цъфнали сакури, извисили се до небесата. Заградили планините. Окъпали поляните с паднали цветове, по чийто килим хората сякаш летяха. Всеки цвят ми говореше и ме пронизваше, сякаш намерил нещо и изтръгващ го от мен.
Немощ.
Нямах сили.
Нямах...
***
Линейката пристигна след не повече от половин час. Хората бяха видели припаднал младеж с плачещо до тялото му момиче и веднага бяха повикали спешна помощ. Персоналът едва успя да откъсне девойката - явно казваща се Тамицу-кун - от строполилия се. Единственото, което успяха да направят обаче бе да констатират смъртта. Сърдечен удар, може би от жегата. Все пак беше изключително топъл ден, нищо чудно.
- На двайсет и пет години и сърдечен удар, що за работа. - единият поклати глава. - Имам чувството, че начина ни на живот ни прави все по-лабилни и слаби.
Другият също тръсна главата си.
- Така е, Ташигава-сан. Язък за младото момче. А момичето, видя ли го? Според мен не е напълно наред, а тази случка абсолютно ще го довърши. Що за работа...
- Само едно ми стана странно, знаеш ли?
- Кое то?
- На устните му беше разцъфнала усмивка. И то не като в някоя глупава евтина метафора - сякаш цвят от тези хубави сакури се беше запечатал на устните му точно докато е умирал. Странно, а?
- Странно наистина.
Двамата загледаха сакурите за минута-две, след което се върнаха обратно към задълженията си. Хората ги чакаха.