anesen
02-15-2011, 21:09
-Хей...Погледни там... Виждаш ли? Нещата не са толкова зле...
Другото момиче се обърна и се огледа... Наистина не виждаше нищо,а болезнено много и се искаше да открие надеждата,за която говореше приятелката й... Но нея просто я нямаше. Тя продължаваше да се чувства самотно и безкрайно огорчено... Опита се да преглътне и да поеме дълбока глътка въздух... Ммм тази утрин беше прекрасна... С аромат на роса,прясно окосена трева иии...сълзи...Нейните сълзи. Огледа се отново. И тогава забеляза. Та разбира се. Колата беше паркирана на обичайното място под дебелата сянка на липата,която й навяваше толкова много спомени. Едвам задържа инстинкта си да не се затича към нея. „Да не съм глупачка. Просто ще се преближа вежливо-така сякаш нищо не се е случило. Ще си лепна обичайната усмивка на лицето... Нека види тези зъбки и да го заболи.” Отново чу подканящия я глас до нея...
-Наистина ли мислиш да стоиш тук цял ден и да се самообеждаваш колко е несправедлив животът към теб... Блейк наистина не разбирам какъв ти е проблемът...
-Както и аз твоя...
Стана изтупа черните си дънки...Огледа калните си гуменки и се отказа да проверява как изглежда останалата част от нея. Преглътна суетата си и потегли с небрежна бавна крачка към спрялата в края на улицата зелена кола. Докато вървеше натам премисляше всяка една дума,словосъчетание и изречение,които би могла да използва в отделните евентуални ситуации... „Хмм а има ли смисъл... Та ние сме просто приятели нали така...”
-Уххх,мамка му... – Беше се блъснала в задницата на колата-Е по-абсурдно от това нямаше как да се получи-измърмор из под нос и се помоли наум никой нищо да не е видял.
Заобиколи и застана до задната врата и зачака да излезе шофъорът. Вратата се отвори и от вътре излезе момчето,което тя очакваше да види. Изгеждащ както винаги страхотно в своите леко смъкнати дънки и пуловер,който подчертава невероятните му сини очи. Тя осъзна,че даже не е необходимо да се напряга,за да се усмихне. А когато и той го направи в отговор тя засия и продоби по-скоро ухилено изциклен вид...
-Амм да не обелихте боята отзад млада госпожице? А нещо боли ли Ви? Мисля че претърпяхте тежко ПТП...Има ли за наместване?-и се засмя на собствената си шега. Тя го последва докато пламваше от срам...-Оооо,принцесо,ти се изчерви. Спокойно на всеки може да се случи да се блъсне сам в спряла кола. Убеден съм,че сте си мислела за мен и за нещата,които Ви се ще да ми причините. Хайде де няма ли да ме целунеш.Пътувал съм 20 минути,за да дойда и да видя как си. Бях напсуван,заплашван...Война по пътищата-кошмар...Ще ми помогнеш ли да правя любов,а не война...
Тя просто гледаше. Наслаждаваше се на гласът,на гримасите и тонът,с който й говореше.След това постепенно започна да осъзнава какво й се говори. Не го беше виждала цели две седмици,заради сключеното споразумение..
Това е нещо като скромното начало на разказа,който започнах да пиша...Наистина е малка част от него...Идеята ми е просто да го прочетете при добро желание и време,и да кажете дали грабва :)) И дали искате да разберете останалото :))
Другото момиче се обърна и се огледа... Наистина не виждаше нищо,а болезнено много и се искаше да открие надеждата,за която говореше приятелката й... Но нея просто я нямаше. Тя продължаваше да се чувства самотно и безкрайно огорчено... Опита се да преглътне и да поеме дълбока глътка въздух... Ммм тази утрин беше прекрасна... С аромат на роса,прясно окосена трева иии...сълзи...Нейните сълзи. Огледа се отново. И тогава забеляза. Та разбира се. Колата беше паркирана на обичайното място под дебелата сянка на липата,която й навяваше толкова много спомени. Едвам задържа инстинкта си да не се затича към нея. „Да не съм глупачка. Просто ще се преближа вежливо-така сякаш нищо не се е случило. Ще си лепна обичайната усмивка на лицето... Нека види тези зъбки и да го заболи.” Отново чу подканящия я глас до нея...
-Наистина ли мислиш да стоиш тук цял ден и да се самообеждаваш колко е несправедлив животът към теб... Блейк наистина не разбирам какъв ти е проблемът...
-Както и аз твоя...
Стана изтупа черните си дънки...Огледа калните си гуменки и се отказа да проверява как изглежда останалата част от нея. Преглътна суетата си и потегли с небрежна бавна крачка към спрялата в края на улицата зелена кола. Докато вървеше натам премисляше всяка една дума,словосъчетание и изречение,които би могла да използва в отделните евентуални ситуации... „Хмм а има ли смисъл... Та ние сме просто приятели нали така...”
-Уххх,мамка му... – Беше се блъснала в задницата на колата-Е по-абсурдно от това нямаше как да се получи-измърмор из под нос и се помоли наум никой нищо да не е видял.
Заобиколи и застана до задната врата и зачака да излезе шофъорът. Вратата се отвори и от вътре излезе момчето,което тя очакваше да види. Изгеждащ както винаги страхотно в своите леко смъкнати дънки и пуловер,който подчертава невероятните му сини очи. Тя осъзна,че даже не е необходимо да се напряга,за да се усмихне. А когато и той го направи в отговор тя засия и продоби по-скоро ухилено изциклен вид...
-Амм да не обелихте боята отзад млада госпожице? А нещо боли ли Ви? Мисля че претърпяхте тежко ПТП...Има ли за наместване?-и се засмя на собствената си шега. Тя го последва докато пламваше от срам...-Оооо,принцесо,ти се изчерви. Спокойно на всеки може да се случи да се блъсне сам в спряла кола. Убеден съм,че сте си мислела за мен и за нещата,които Ви се ще да ми причините. Хайде де няма ли да ме целунеш.Пътувал съм 20 минути,за да дойда и да видя как си. Бях напсуван,заплашван...Война по пътищата-кошмар...Ще ми помогнеш ли да правя любов,а не война...
Тя просто гледаше. Наслаждаваше се на гласът,на гримасите и тонът,с който й говореше.След това постепенно започна да осъзнава какво й се говори. Не го беше виждала цели две седмици,заради сключеното споразумение..
Това е нещо като скромното начало на разказа,който започнах да пиша...Наистина е малка част от него...Идеята ми е просто да го прочетете при добро желание и време,и да кажете дали грабва :)) И дали искате да разберете останалото :))