VaMpiRKaTaaa
03-10-2011, 07:06
ТРАГИЗМЪТ НА СИЛНАТА И НЕПРЕКЛОННА ЛИЧНОСТ В
“АНТИГОНА”Античната трагедия произлиза от култа към бог Дионис и Дионисиевите празници, посветени на този млад бог, който липсва при Омир. Аристотел твърди, че трагедията е възникнала от солистите на дитирамбите , а комедията – от хора на фалическите песни . Името “трагедия” е образувано от “tragos” – козел и “ode” – песен , защото участниците в Дионисиевите шествия са се обличали в кози кожи . Те искали да наподобяват спътниците на самия бог – сатирите – демони на плодородието , които имали кози рога , бради и копита , но конски опашки .
Основните етапи в развитието на трагедията бележат няколко трагически поети –
Теспис, Есхил , Софокъл , Еврипид . Ако първият я “изобретява”, то вторият я превръща в литературен вид , а третият я довежда до всеобщо признат разцвет . Софокъл въвежда третия актьор , увеличава хора от 12 на 15 души и престава да “мисли в трилогии” – неговата драма е завършена цялост , която сама изяснява и изчерпва смисъла си. Но античността го помни с нещо друго – тя му дава титлата “ майстор на трагическите характери”. Ако при Есхил Съдбата определя страдалческия път на героя , то при Софокъл трагическата причина винаги е двойствена – героите са носители на съдбовно предопределение , но в същия момент са изумително активни и дееспособни. Те търпят страдания заради своите дела и думи , вината им е лична , а не наследствена . Ненапразно хорът в първи стазим на “Антигона” пее възторжен химн в прослава на човека .
Създадена през 442 г. пр.н.е. , трагедията “Антигона” e третата част от трилогията за Едип след “Едип цар “ и “Едип в Колон”. Сюжетът е от т.нар.Тивански митологичен цикъл , свързан с проклятието върху Едиповия род : в своето незнание Едип убива баща си Лай и се жени за майка си Йокаста , от която има четири деца – Антигона и Исмена , Полиник и Етеокъл . След като истината излиза наяве , Йокаста се самоубива , Едип сам избожда очите си и отива в изгнание , а на престола сяда Креон – брат на Йокаста . Етеокъл остава при него в Тива , Полиник се жени в Аргос и повежда войски срещу Тива , за да наследи престола като първороден син . Действието в “Антигона “ започва от момента , в който и двамата братя са загинали в братоубийствена схватка и Креон е издал заповед градозащитникът Етеокъл да бъде погребан с почести , а тялото на Полиник да остане за храна на псетата и птиците .
Предстоящият трагически сблъсък между две личности със силен и непреклонен характер се очертава още в пролога . От диалога между Антигона и Исмена ние разбираме “какво е повелил Креон , любезният” и какво е отношението на всяка от двете сестри към неговата заповед . Антигона се изправя пред нас с категорично взето решение – ще погребе Полиник независимо от заповедта на Креон . От този миг нататък тя не отстъпва нито крачка от него и затвърждава тези черти на своя характер , които са очертани още в пролога . Тя е решителна , твърда , настъпателна , упорита . Решението й е продиктувано от високата й нравственост и благородство . Но то е и принципно решение , което отговаря на религиозните възгледи на древните гърци. Те смятали , че голям грях извършва този , който не се погрижи да погребе изоставен мъртвец . Погребалният обред се смятал извършен и тогава , когато върху мъртвия се посипе малко пръст . Първоначално Антигона чака “помощ и съдействие” от сестра си , но колебанието на Исмена я настройва борбено и я дистанцира от нея :” За мене се не бой! Мисли за себе си !” Така още при първата ни среща с Антигона сме убедени , че един срещу друг са се изправили личности с различни характери – нейната гордост , решителност и непреклонност срещу плахата нерешителност на Исмена . На единия полюс е благоразумието , граничещо с малодушие , на другия – упоритостта , граничеща с крайност . Философията на прагматизма и реалистичния поглед към ситуацията е изправена срещу вулкан от чувства и страсти , чийто огън е подхранван от силата на човешката правда . Диалогът се развива стремително и бързо с кратки , динамични реплики , градирани възходящо . Финалните думи на Антигона звучат предизвикателно и самоотвержено :”Знам, не ще пострадам толкова , че да не бъде мойта смърт – прекрасна смърт ! “
Първи епизод ни запознава и с другия силен и неотстъпчив човешки характер в тази драма – този на Креон . В присъствието на хора той уверено излага принципите си за добър властник – да бъде опитен в законите , да държи на правилата , да не познава страха , “да слага родината преди приятеля си “. От принципна позиция той обяснява и решението , което е взел за Етеокъл и Полиник :”Не ще въздам на лошия честта , която има най-достойният.”Монологът му разкрива една силна личност , непознаваща компромиси . На пръв поглед точно такава твърда ръка е нужна на Тива , за да се възстанови от нещастията , които са я сполетели след смъртта на Лай и царуването на Едип . Тази реч на Креон е била цитирана в древността като образец за патриотизъм и гражданско отношение . За зрителя вече е ясно , че сблъсъкът между Креон и Антигона не може да се избегне – те са родствени по сила на духа и по начин на действие в подобни екстремни ситуации . Те влизат в конфликта с предварително взето решение и не отстъпват от позициите си . В тяхното противопоставяне е заложено равновесието на цялата трагедия . Според тълкуването на Хегел се сблъскват два изключващи се принципа – този на държавата срещу този на семейството. Срещу дълга към отечеството и писания закон застава дългът към ближния и неписаният човешки закон на нравствеността .
Появата на Стража внася нов тласък в действието – някой е нарушил заповедта и е извършил погребалния обред над трупа на Полиник . Реакцията на Креон показва друг вид поведение . Достолепната сдържаност на идеалния държавник отстъпва място на маниакална мнителност и неувереност. Стражите са наречени подкупни , всички граждани , които “не желаят във законния ярем да впрегнат врат “ са възприемани като врагове на отечеството . Сипят се заплахи срещу невинния “вестител на беди” – стражите ще бъдат живи обесени , ако не намерят виновника . Жестокостта винаги е била израз на безсилие и зрителят вече е подготвен , че Креон ще бъде по-слабият в предстоящата схватка с Антигона .
Изненадата във второ действие сразява още повече владетеля . Стражата въвежда виновника , но това не е “дързък мъж”, а крехка 17 годищна девойка . Антигона е хваната на местопрестъплението , но нито за миг не е била уплашена , нищо не е отричала . И пред Креон тя се държи също толкова мъжествено и храбро :” Признавам , не отричам нищо – сторих го.” Дързостта й е още по-голяма , когато открито заявява , че не зачита неговите заповеди , защото според нея “смъртният” няма власт да застане срещу “неписаните вечни божи правила”. Пряката оценка за характера на героинята Софокъл прави чрез репликата на хора :” Личи си , с твърд характер е девойката…” Креон става все по-гневен и невъздържан . Иззад пропукалата се маска на принципния държавник се показва озлобеното лице на самолюбивия и тираничен господар , който не зачита чуждото мнение. Нейната гордост го вбесява и той я нарича робиня , макар че е обещал на Едип да се грижи за двете момичета като за родни дъщери :” Гордост? Неуместна е за роба , над когото тегне чужда власт! “ Социалната неравнопоставеност на жената спрямо мъжа в древността е ясно изразена в думите на Креон . Няма по-обидно нещо за мъжа от това да го сравнят с жена :” Не аз ще бъда мъж , а тя , разбира се , ако това й мине безнаказано!” Диалогът между двамата става все по-динамичен , репликите – все по-кратки и хапливи . Спокойна , самоуверена , запазила самообладание , Антигона привлича като аргумент за своята правота безмълвното присъствие на Хора :” Тук всички биха рекли :”Одобряваме!” – ако страхът не бе сковал езика им .” Тя е убедена , че пред смъртта всички са равни и не бива да бъдат делени на “рушител” и “защитник”. Срещу омразата , събрана в душата на Креон , тя противопоставя своята толерантност и любов към човека :” Не за вражда– за обич съм създадена! “Заслепен от гняв , все по-безсилен в тази схватка с младостта , чистотата и невинността , Креон я проклина :” Отивай в ада – там люби !” От устата му се сипят неоправдани хули и обиди – нарича я “усойница”, която смуче кръвта му , “бяс” и “смърт” за своя трон . С право зрителят започва да се пита обективен ли е този Креонов закон ? Дали е чиста съвестта на владетеля или смъртта на Антигона е удобен начин да защити още повече престола си , след като Полиник и Етеокъл са мъртви ? Омъжена за сина на Креон , Хемон , Антигона като дъщеря на Едип цар наистина е много близо до престола . Изпълнен с отмъстителна жестокост , Креон е готов да накаже със смърт и невинната Исмена , може би за да заличи от лицето на земята греховното Едипово семе . Финалът на ІІ епизод вече е предрешил духовното надмощие на Антигона в този двубой , защото държавникът и патриотът Креон е отстъпил място на сродника Креон , пренесъл своята омраза и неприязън към Едип върху неговите невинни дъщери .
И двамата трагични герои – Антигона и Креон – са духовно сами в своя двубой. Антигона е сама до смъртта си . Исмена приема саможертвено да сподели участта й не от вътрешно убеждение , а от любов към сестра си . Хемон няма възможност приживе да бъде близо до своята годеница – когато обвива с любов тялото й , то е вече безжизнено. Слепият прорицател Тирезий идва твърде късно със своето злокобно предупреждение към Креон – злото вече е сторено . Така образът на Антигона покрива всички изисквания на древността за “образцов трагически герой”. Тя загива в името на своята висока нравственост , а единствено гибелта на нравствено прекрасния герой се възприема като трагическа гибел.
Малодушието на един духовно нечистоплътен човек като Креон , загрижен за опазване на властта и трона си , на собственото си его , извисява още повече благородната постъпка на Антигона . Ако в началото зрителят е смутен от нейната упоритост и неотстъпчивост , то в края на драмата изцяло е на нейна страна . Особено силна роля играе ІV епизод , който разкрива другото – нежното , разплаканото – лице на беззащитната девойка . Обляна в сълзи, ридаеща , тя върви към последното си убежище , за да бъде погребана жива . Силно страда , че си отива толкова млада , незадомена , недочакала “сватбен химн”. Няма да има кой да я оплаче , ще остане на тоя свят “ни с живите , ни с мъртвите”. Изведена в контраст , женствената същност на Антигона допълва образа на мъжествената девойка , прави го по-близък , по-разбираем за нас. Изпитваме съчувствие от затрогващия начин , по който тя се прощава със света . Приемаме смъртта й още по-трагично , защото губи живота човек , който страстно обича живота . Самотата й е разтърсваща – върви сама в последния си път - без родители , без братя , без любимия човек. Спохожда я единствено плачът на Хора на тиванските старци . Този епизод забавя развръзката, но прави образът на главната героиня по-убедителен , по-затрогващ , по-истински.
Креон също е трагично сам . Той не губи физически своя живот , но губи всичко, което е ценно и свидно за него – сина си Хемон , съпругата си Евридика , подкрепата на обществото в лицето на Хора . В развитието на драматургичното действие той постепенно губи позициите си на справедлив управник , на любещ и разбиращ баща , на мъдър човек . Освен срещу Антигона , той застава в открит словесен двубой и със сина си Хемон , и с прорицателя Тирезий. Хемон е разумен и добронамерен към баща си . Той повежда разговора меко , доброжелателно , с обич и покорство . Търпеливо го изслушва , а после се опитва да го убеди да бъде великодушен и благороден , да помилва девойката , на която съчувства целият народ на Тива :”…днес в града погива най-невинната за най-прекрасно дело с най-позорна смърт.” Но и сега Креон се държи по същия начин , както в диалога с Антигона – себелюбието му взима власт над разума . Не иска да проумее , че мъдрият владетел не трябва да изисква сляпо подчинение и да всява страх , а да печели народната любов и уважение , като се съобразява и с писаните , и с неписаните човешки закони . Неговата изолираност от всички ясно прозира в гневните думи на Хемон :”Прекрасно би царувал над пустинята !”
Сблъсъкът на Креон с Тирезий ражда т.нар. “закъсняло благоразумие” у владетеля . Истината е “позната”, но след много перипетии . И сега Креон е неотстъпчив и невъзприемчив към чуждото мнение . И тук в пети епизод обвинява слепия гадател в користолюбие и подкупничество . Но тъй като мъдрият винаги отстъпва , Тирезий не спори с късогледия тиранин , а си тръгва , оставяйки му тежко пророчество – проклятие:” …ще дадеш мъртвец от твоето сърце – за друг един мъртвец възмездие ! “ Креон изведнъж се сепва . Промяната у него е неузнаваема – едно уплашено човешко същество , което се опитва да поправи стореното . Сам тича да погребе Полиник , сам иска да развърже Антигона . Това е трагическата ирония на Софокъл – причинителят на злото сам нарушава собствения си закон . Трагичната катастрофа , сполетяла цялото му семейство , носи за него просветление за истинските стойности в живота . Това е и кулминационният момент в трагедията , който води до разкриване на философския й смисъл , изразен в думите на Хора на тиванските старци:” За да бъде щастлив тоя земен живот / първо мъдри да бъдем ! “ Креон стига до трагичен финал не защото защитава законността , а защото го прави безсърдечно , бездушно и сляпо . Той стига до крайност , като позволява един писан закон да се превърне в оръдие за наказание срещу чистата нравственост . Законът , несъобразен с човещината , е лош закон . Добрият закон е съчетан с човечност и мъдрост . Това ни казва Софокъл с тази блестяща творба и защитава атинската демокрация , а и всяка демокрация изобщо , заклеймявайки едноличната власт .
Въпреки трагичния финал , изследователите на Софокъл говорят за оптимистичен завършек на тази драма . Може би защото истината , макар и косвено , побеждава . Може би защото зрителят се учи да не прави грешки от упорство . Но ной-вече защото авторът утвърждава вярата в силата на човешкия разум . Както пее Хорът в
Първи стазим :” Много са чудните неща , но човекът е пръв сред тях. Владее и слово , и дух крилат…”
http://www.kaminata.net/tragizmat-na-silnata-i-nepreklonna-lichnost-v-antigona-t44773.html