shygirl95
03-12-2011, 14:35
Ето една тема, която исках да отворя преди много много време, но така и не го направих...
Преди година, година и нещо, написах книга. Това е опасно, особено когато си на 15 и възгледите ти към живота и света прескачат от един към друг. Но въпреки това, тъкмо тя измести старата ми мечта и ме подтикна да прекарвам по няколко часа пред лаптопа, търсейки университети, в които мога да уча журналистика.
Проблемът е, че когато реших да я редактирам, ми се стори по- постна от супите на баба ми. Вярно, че тогава имах доста занижени стандарти откъм литература, но чак пк толкова... Затова я изтрих! И доста време бях изпаднала в самосъжаление заради нея. Мислех си, че е добра. Майка ми също настояваше упорито, че е едва ли не "брилиантна", но аз не вярвах. Най- накрая седнах да я препиша. В момента печатам напалото на първата глава и исках да пусна частта, която написах, за да получа отговори от моето поколение. (и някой, който не ме познава)
Искам да знам има ли хляб в мен и има ли смисъл да продължавам да пиша. Или просто да изпратя и това в кошчето и да се ориентирам към друга област? Аз съм много самокритичен човек и бих се радвала да получа и чуждо мнение. Надявам се да ви хареса простичкото начало на все още неименуваната ми книга. =)
....
- Ей, ставай!- бутна го загрубяла ръка.- Закъсняваш! Ставай!
Ник се размърда. Очите му се отвориха и той седна в старото легло, което изпищя под тежестта му. Дланта му машинално посегна към слепоочията и обра капчиците пот, полепнали по нея. Жената, която стоеше до леглото му, скръсти съсухрените си ръце. Лицето й сякаш се разпадаше, тъжно и заключено зад метална маска. Годините работа я бяха убили, изсмуквайки всичко от нея. Но тя внимаваше много да не показва никому този факт. Тя бръкна в джобчето на престилката си и извади мръсна бяла кърпа, която пристегна на главата си. После хвана чаршафите под треперещото тяло на момчето и го дръпна. Закоравелите й мускули минаваха през всичко и през всички. Накъсаният плат се плъзна по измършавялото момчешко тяло и го обърна безмилостно на земята. Глух тътен огласи стаята, последван от стенание.
- Ох! Щях да стана и без този жест, лельо Мария!- подаде се лицето на Ник над металното легло.
- Всеки ден повтаряш едно и също, момче! Хайде! Обличай се. Имаш часове!- засмя се старицата и издърпа калъфката, хвърляйки я на метална количка с множество бели парцали.
- Не разбирам защо още съм тук…- говореше й той, въпреки че й двамата знаеха доколко го слуша тя.- Спряха да плащат отдавна и за обучението, и за престоя ми в този земен ад.
Колелцата на количката изскърцаха и тя се закова на място. Лелката се върна и впи зареян поглед в зеленикавите му момчешки очи. Из сухите й устни се изплъзна тиха въздишка.
- Беше отдавна прехвърлен в друга програма. Това, че не си напуснал „ Св. Серафим” не значи нищо! Сирак си, знаеш го много добре. За теб сега се грижи Англия, Ник. Затова не я разочаровай!
Думите й прелетяха във влажния въздух. Мария знаеше, че е докоснала раните му, но знаеше, че ако не го заболи, няма да изпълнява простичкото си задължение- да учи. Все пак колкото по- скоро завършеше, толкова по скоро тя щеше да се отърве от най- голямата си слабост.
- Тръгвай, момче!- изграчи отново тя, заключила майчинския си глас обратно в металната кутия, в която държеше и емоциите си.- Имаш час по език, не го изпускай. Директорът започва да се уморява от теб. Хайде!
Прокарвайки ръка по очите си, той стана. Навлече опърпания си потник, а над него- грижливо изгладената бяла риза. Черната вратовръзка отново стегна гърлото му, а панталоните и лъснатите черни обувки чевръсто заеха местата си. Богат отвън, беден отвътре, той опъна сакото по тялото си за пореден път и закрачи тихо по коридора, оставяйки чистачката сама в мъждивата светлина на стаята.
Преди година, година и нещо, написах книга. Това е опасно, особено когато си на 15 и възгледите ти към живота и света прескачат от един към друг. Но въпреки това, тъкмо тя измести старата ми мечта и ме подтикна да прекарвам по няколко часа пред лаптопа, търсейки университети, в които мога да уча журналистика.
Проблемът е, че когато реших да я редактирам, ми се стори по- постна от супите на баба ми. Вярно, че тогава имах доста занижени стандарти откъм литература, но чак пк толкова... Затова я изтрих! И доста време бях изпаднала в самосъжаление заради нея. Мислех си, че е добра. Майка ми също настояваше упорито, че е едва ли не "брилиантна", но аз не вярвах. Най- накрая седнах да я препиша. В момента печатам напалото на първата глава и исках да пусна частта, която написах, за да получа отговори от моето поколение. (и някой, който не ме познава)
Искам да знам има ли хляб в мен и има ли смисъл да продължавам да пиша. Или просто да изпратя и това в кошчето и да се ориентирам към друга област? Аз съм много самокритичен човек и бих се радвала да получа и чуждо мнение. Надявам се да ви хареса простичкото начало на все още неименуваната ми книга. =)
....
- Ей, ставай!- бутна го загрубяла ръка.- Закъсняваш! Ставай!
Ник се размърда. Очите му се отвориха и той седна в старото легло, което изпищя под тежестта му. Дланта му машинално посегна към слепоочията и обра капчиците пот, полепнали по нея. Жената, която стоеше до леглото му, скръсти съсухрените си ръце. Лицето й сякаш се разпадаше, тъжно и заключено зад метална маска. Годините работа я бяха убили, изсмуквайки всичко от нея. Но тя внимаваше много да не показва никому този факт. Тя бръкна в джобчето на престилката си и извади мръсна бяла кърпа, която пристегна на главата си. После хвана чаршафите под треперещото тяло на момчето и го дръпна. Закоравелите й мускули минаваха през всичко и през всички. Накъсаният плат се плъзна по измършавялото момчешко тяло и го обърна безмилостно на земята. Глух тътен огласи стаята, последван от стенание.
- Ох! Щях да стана и без този жест, лельо Мария!- подаде се лицето на Ник над металното легло.
- Всеки ден повтаряш едно и също, момче! Хайде! Обличай се. Имаш часове!- засмя се старицата и издърпа калъфката, хвърляйки я на метална количка с множество бели парцали.
- Не разбирам защо още съм тук…- говореше й той, въпреки че й двамата знаеха доколко го слуша тя.- Спряха да плащат отдавна и за обучението, и за престоя ми в този земен ад.
Колелцата на количката изскърцаха и тя се закова на място. Лелката се върна и впи зареян поглед в зеленикавите му момчешки очи. Из сухите й устни се изплъзна тиха въздишка.
- Беше отдавна прехвърлен в друга програма. Това, че не си напуснал „ Св. Серафим” не значи нищо! Сирак си, знаеш го много добре. За теб сега се грижи Англия, Ник. Затова не я разочаровай!
Думите й прелетяха във влажния въздух. Мария знаеше, че е докоснала раните му, но знаеше, че ако не го заболи, няма да изпълнява простичкото си задължение- да учи. Все пак колкото по- скоро завършеше, толкова по скоро тя щеше да се отърве от най- голямата си слабост.
- Тръгвай, момче!- изграчи отново тя, заключила майчинския си глас обратно в металната кутия, в която държеше и емоциите си.- Имаш час по език, не го изпускай. Директорът започва да се уморява от теб. Хайде!
Прокарвайки ръка по очите си, той стана. Навлече опърпания си потник, а над него- грижливо изгладената бяла риза. Черната вратовръзка отново стегна гърлото му, а панталоните и лъснатите черни обувки чевръсто заеха местата си. Богат отвън, беден отвътре, той опъна сакото по тялото си за пореден път и закрачи тихо по коридора, оставяйки чистачката сама в мъждивата светлина на стаята.