"До Чикаго и назад" - ПОМОЩ , ТРЯБВА МИ ЗА УТРЕ [Архив]

SladkaZagadka

03-18-2011, 18:28

Изображението на Ниагарския водопад
а. Трите сравнения, с които си служи пътеписецът, за да разкрие “нервозното вълнение” и “нетърпеливата жажда” в душата си при приближаването на това “чудо на природата”
– избрани са тържествени, култови моменти в човешкия живот: първата любов, венчилото, пристъпването прага на небесния рай. Последното навежда читателя на мисълта, че Ниагара е земен рай;
– отрицателната им форма дава предимство на сегашното преживяване, говори, че това чувство не може да се сравни с нищо на света.
б. “Ниагара – чудната игра на природата”
– идеята за чудото се свързва с образа на християнския рай. Създава се двойна пространствена перспектива на изображението: горе – рай, долу – ад;
– още от дете пътеписецът си е представял в хиляди варианти чудесните водопади и сега предстои драматичната среща на фантазията с действителността – един от тях ще се осъществи, а останалите ще станат излишни;
– пред очите на Алеко тържествено и плавно, “като че под такт на музика”, съзвучна с музиката на душата му и с музиката на природата, се движат хора и коли… Всички те са щастливци, защото са видели вече Ниагара. Щастливеца с главна буква ги облажава, както старобългарските книжници, автори на похвални слова, облажават светците;
– много характерен е детайлът с осемдесетгодишната бабичка, дошла да види водопадите и да умре спокойна...
в. Приближаването към водопада
– чува се глухо бумтене на падаща грамада вода. Градацията на глаголите и причастията разкрива динамиката на впечатленията. В началото водата блещука, а после блесва, запенена и буйно устремена. Поетичната дума “дървеса” придава естетически блясък на гледката;
– метафората “грива от разбита млечна пяна” показва буйността на водата. Виждат се хотели, живописни вили около разкошния парк на езерото Виктория;
– при изображението Алеко си служи с богат арсенал от похвати и изразни средства. Той непрекъснато редува динамични и статични картини, зрителни и слухови образи, постоянно сменя гледните точки (основно три), както и посоката на погледа – ту към водопада, ту към лицата на своите спътници. Използва богата палитра от цветове, сред която се откроява зеленият – цветът на природата – във всичките му нюанси: от мътнозелено до светлозелено и прозрачно.
г. Срещата
– вик на възхищение се изтръгва от гърдите в този момент: “Ниагарският водопад! Ето го!”;
– една богато натоварена, сложна и многопластова метафора характеризира състоянието на Алековите спътници в този момент – лицата им са “вцепенени като в жива картина”. От една страна, на природната гледка е приписано качеството на произведение на изкуството. От друга страна, това произведение оживява, става част от реалността. От трета – лицата са вцепенени, което означава, че мигът е спрял. Осъществил се е стремежът на всяко изкуство да запечата мига, да го превърне във вечност;
– всички лица са сериозни, леко бледни и изтръпнали. Като че не пред творението Божие, а пред самия Бог са изправени. Изражението по тях градира от учудване, отречено веднъж, през възхищение, отречено два пъти, до “едно безгранично благоговение”. Пантеизмът на писателя слива земното и небесното, човека и природата;
– кулминацията настъпва в ефектния риторически екстаз: “Който може, нека опише тази картина; който може, нека я фотографира, нека я нарисува!... Аз не мога.” Отказът на Алеко да опише с думи природната гледка не е израз на творческо безсилие, а на идеята, че словото, като всяко човешко творение, не е в състояние да предаде съвършенството на природата, която е Божие творение.
д. Нова гледна точка към водопада
– виждат се буйни къдрави снопове вода. Водният прах се превръща в прозрачна пара, от която се образува полукръгла небесна дъга, потопила двата си края във водопада;
– дочува се силно бумтене; водата припка между камъните и полуразпенена предварително, сякаш уплашена, устремява се в хаоса на канадския водопад... Градацията на глаголите придава невероятна динамика на изображението: “Долу – ад! Нещо ври, кипи, беснува се, гърми, като че потърсва цялата околност...”
е. Въпросът “Как ли ще изгледва това в светла лунна нощ?” открива нов простор за въображението. Алеко се проявява като художник с тънък усет за безкрайната променливост на човешките и природните състояния.