(От)там

[Taam]

Аз мразя вече свойто състрадание
Осъждам времето – море от мисли
покрило с уличния прах мига,
когато можех цяла да притихвам в теб
Да вдишвам въздуха след дъжд
Тогава другите причини не стоят
Тогава устните не викаха без жал страха,
а пламенно разпалваха живот
Безумно молех се на тебе, на света
Пред болката застивах без да знам
дали ще те избавя от срама,
превръщайки се в сиво заблуждение
А после сенките на моите коси
останаха самотни и изгубени
Издъхнаха със изгрева на прошката
---

[Dumb]

Да! Толкова ми харесва! Най ми харесва : )))

[MagiZi]

Добро е! На мен ми е интересно какво те подтикна да го напишеш ? Доста са мрачни чувствата в него,но е добро хареса ми.

[Taam]

Марти се радва, че на Дъмбо му се харесва. : )) И не само на него.
Инак...Подтикът е малко сложен за разяснение.
Да кажем, има една личност, която е предопределено да си замине. И колкото повече се доближаваме до този момент на заминаване, толкова повече паниката засенчва чистото щастие. А за да се прикрие тази паника, се стигна до едно пълно отчуждение от света и хората в него. Общо взето е това. : )

[BOOBpld]

Прекрасно е :)