PDA

View Full Version : Ърнест (III)



Taam
04-20-2011, 12:39
За кратко Ърнест съвсем забрави страховете си. Попадна в една от частиците на своя живот, където примирението ражда щастие. „Въпрос на характер”- биха казали околните и може би нямаше да са съвсем далеч от същността на положението му.

С времето той свикна със Самотата. Вече не я осъждаше, не бягаше от нея в мислите си и не търсеше изход, щом тя се появеше.Научи се да живее с нея и може би дори беше на път да я обикне. Превърна я от проклятие в своя твърда опора. Защото тя ,така или иначе, оставаше единственото нещо, в което Ърнест можеше да бъде напълно сигурен. Жестока ирония. На която обаче малко биха се усмихнали. Защо безкрайно да отричаш неизбежното, щом има как да разчиташ на него?

Ърнест можеше да плава в дълбоките води на живота с гордо вдигнатата си глава и изпънатите си широки платна. Внушителният му вид напълно оправдаваше такова поведение.Всеки ,който го вижда за първи път, не би го определил като психически слаб или вътрешно нестабилен човек. Не беше в реда на нещата. И въпреки че никога не беше използвал това като свое оръжие, той често се чувстваше удобно в този си вид, когато наоколо заиграеха човешките представи и предразсъдъци. Напълно обезпокояван.

Ала в личността на нашия горд нещастник съществуваше и друга страна. Преди да я разкрия трябва да отбележа, че в душата му не вирееше завист, нито омраза. Нито ярост, нито дори късче яд към когото и да било. Но този човек беше изтъкан от горчива ранимост. В миговете, когато не успяваше да я преодолее, той гибелно се давеше в собствената си болка. И за него не съществуваше абсолютно нищо друго. Така беше най-добре, защото всичко случващо се му носеше още по-голямо разочарование, чуждото внимание го попарваше, а красотата под каквато и да било форма напълно го вцепеняваше.

Такъв го видя тя в онази нощ- борещ се за глътка въздух, загубен сред сълзите си в тъмнината на една крива уличка, която съвсем не изглеждаше като най-подходящото убежище за него. Вероятно въобще не я бе избирал.


Надеждата почти подмина Ърнест. После внезапно се спря. В очите и не се четеше страх или любопитство. Те само сияеха като малки зелени светлинки, когато ги достигнеше светлината от някой прозорец. Беше като дете.

-Можеш да спреш вече. Всъщност можеш да спреш когато поискаш, но не ти стиска...

Тя се усмихна,но Ърнест почти не я усещаше до себе си. Сякаш беше безплътна.

- Наясно си на колко много други им е тъжно сега, нали? Но те са силни. Глупаво е това, което вършиш в момента. И е нелепо. Погледни се... Нима не можеш и ти да бъдеш силен?

Ърнест се обърна рязко. За миг потъна в светлия поглед на Надеждата.

-Омръзнало ми е от силни хора.Те не знаят друго освен да натякват на околните колко са силни и как нищо никога не ги сломява. Колко е тежка съдбата им, но колко по-устойчиви ги прави срещу жестокостите... За мен те са изгубени. Дори по-изгубени и отчаяни от мен и от всички, които са слаби и нищожни- потънали в мъка заради своите и проблемите на целия този жесток свят...Не само,че не им се възхищавам. Аз не мога да съществувам близо до тях...

Сълзите още се стичаха по лицето му. Но той беше забравил да плаче.

Надеждата хвана тежката ръка на Ърнест, приближи я бавно до бузата си го загледа отново. Взираше се в него с онази нежност, която той отдавна бе познавал, но която от толкова време се опитваше да забрави. Но не заради себе си.

-Ти май много обичаш да бягаш... – промълви Надеждата.

-Да, обичам. Поне това умея още- да бягам и да обичам.

Надеждата тръгна бавно нагоре по улицата. Ърнест я последва. И тъмнината остана сама.

Rolisten
04-22-2011, 21:05
женско си нали