ЙОРДАН ЙОВКОВ - „ПЕСЕНТА НА КОЛЕЛЕТАТА”
МЪДРОСТТА ДА ЖИВЕЕШ
Осем години писателят Йордан Йовков носи в душата си един разказ мелодия, една емблема, с която бъдещите му читатели свързват неговото творчество. Песента на колелетата – този символ на изкуството да се живее по законите на красотата, заедно с бялата лястовица, се е превърнал в запазена марка на едно богато и щедро въображение.
Разказът за Сали Яшар, прочутия майстор на каруци от Али Анифе, започва с апотеоз на Божата дарба, която е същина на всяко изкуство и на живота въобще. Майсторът ковач наистина е белязан от Бога – нищо друго не може да обясни неподражаемата мелодия на неговите каруци и феноменалното превръщане на обикновения занаят в изкуство. „Сали Яшар беше се издигнал над всички по божа дарба, появил се беше случайно, както случайно се появяват по селата ония прочути знахари, които лекуват най-тежки болести и често пъти с някоя билка, с върха на нагорещено желязо или само с няколко думи връщат живота на много умиращи.“ Заедно с това Йовков е подчертал изрично уникалността на таланта – такъв майстор не се е раждал никога преди и няма да се роди никога занапред. Всякакви логични обяснения за онова, което прави, са безпредметни. Разсъдъкът отказва да изясни магията. Логиката няма място там, където е даден простор на интуицията. Затова Сали Яшар не може да работи бавно. И колкото по-бързо работи, толкова по-добре: „Идеха му неподозирани и от самия него сили, разпалваше се, работеше със страст, с увлечение, ръката му ставаше сигурна, погледът – точен и желязото под неговия чук добиваше такива съвършени форми, каквито той не би могъл да направи и при най-бавната и внимателна работа.“
Но къде е все пак сърцевината на нещата, в какво се крие тайната на изкуството? Йовков е подходил деликатно към проблема. Писателят обяснява така, както творецът разбира твореца. Вътре в душата на Сали Яшар има друг ковач, искрите и отблясъците от чиято работа греят в замислените очи на майстора. Романтичният ореол около образа съвсем закономерно обяснява творчеството с идеята за свръхестественото, за божественото. Нали още древните гърци вярват, че „някой отгоре“ диктува на поета. Нали магията може да се проумее само с магия, мелодията – с мелодия, метафората – с метафора. Същевременно Сали Яшар е прост човек, но тъкмо Божата му дарба го прави мъдър. Мъдростта не е качество на интелекта. Тя не се придобива с натрупаните знания за живота. Мъдростта е зов на сърцето, стремеж да се живее по законите на красотата и хармонията, на доброто и човещината.
Всеки ден в едно и също време Сали Яшар прекъсва работа. И нищо не може да го склони да продължи. Неговият табиет е железен, той е неразделна част от чара му. Известно е отношението на Йовков към турците, предпочитанията му към ориенталците и ориенталското. Осем години писателят живее в Добруджа и сред най-големите му приятели има немалко турци. Към тези хора го тегли естествената склонност на характера, преди всичко изявеният консерватизъм и възхищението от красотата и юначеството. Мисълта за турците връща Йовков в добрите стари времена, в романтиката на миналото. Във „Фрагменти“ Атанас Далчев пише: „Сърдят се на турските думи у Йовков, а забравят всички фигури на турци, които той е създал: Яшар от „Песента на колелетата“, Токмакчията в „Съд“, Шибил, Хаджи Емин, Асие и др. Тия фигури се нареждат между най-хубавите, най-поетичните Йовкови създания и са гордост за нашата литература със своята художествена обективност. Каква разлика от Вазов и Захари Стоянов, които не са могли да се издигнат до тая правда, може би и защото са били и много близо до епохата на робството! Тук, разбира се, решаваща роля е имала поетическата природа на Йовков, неговата романтична душа. Той е обичал турците, както е обичал и хайдутите, защото са се сливали за него с миналото и са носили очарованието на старината.“
Сали Яшар, типичният Йовков турчин, умее да цени мига като никой друг. Той познава изтънко умората от труда и сладостта на почивката. Той сяда на пейката пред къщи, пие кафе, пуши, попива зеленината на полето. И мълчи! Говорещото, многозначително мълчание е една от големите добродетели на Йовковите герои. „Неговите хора умеят да говорят, но умеят и да мълчат – пише Симеон Султанов. – Спомнете си мълчанието на Калмука и Индже, мълчанието на Сали Яшар и дядо Давид, мълчанието на Вълкадин и Серафим... Героите мълчат, а всъщност твърде много говорят. В новелите на писателя има няколко вида мълчание. Ние трябва да разбираме „езика“ на тези паузи. Защото едно е мълчанието на спомена („Съд“) – друго е мълчанието на неизвестността („Най-вярната стража“), едно е мълчанието на тревожното очакване („През чумавото“) – друго е мълчанието на любовния унес („Мечтател“), едно е мълчанието на греха („Грехът на Иван Белин“) – друго е мълчанието на смелото решение („Шибил“).“
Под външното, привидно спокойствие, под мантията на умората и съзерцателното мълчание на Сали Яшар се крият подводни рифове и неочаквани трагически дълбочини. Майсторът е богат човек благодарение на златния си занаят. Богатството му е естествен продукт на труда, авторитета и човещината му, то е обект не на завист, а на почит, то е сигурно доказателство за добродетелта. Така поне го разбира Йовков за разлика от редица други наши писатели. Например Матаке от Преселци („Баща и син“). Когато влиза в Антимовския хан и изведнъж проумява къде си е губил времето и парите синът му, той започва да черпи всички наред и подхваща тежко чорбаджийско хоро. И хората го гледат с уважение не защото ги черпи – всички те са достатъчно заможни да се почерпят сами! – а защото човекът им харесва – щедър, богат, достолепен чорбаджия. Колко далече е този морал от Елин-Пелиновия, каква друга вселена е Йовков! Но богатството е едната страна на нещата. Другата, тъмната – това е личната драма на Сали Яшар. Каруците пеят по пътищата и разказват как един човек може да бъде много богат, но и много злочест. Над хълма над село лежат, без време погинали, двамата му синове – на мястото, където каруците разсипват най-мелодичните си звуци. Отново стигаме до характерната Йовкова символика. Мелодията на живота, мелодията на изкуството неусетно се превръща в трагична симфония на смъртта. Животът на Сали Яшар е загубил смисъл, голямата му къща и голямото му богатство – също. Затова в опита си да надмогне времето, да остави нещо на поколенията майсторът иска да стори „себап“. Една дума, просторечна и наивна, в която е съсредоточен смисълът на всяко изкуство. А Сали Яшар отдавна е превърнал занаята си в изкуство. И какво друго е изкуството, ако не опит да надмогнеш временното, да се докоснеш до вечното! Но желанието да направи чешма се оказва погрешна диря в мъчителното търсене на собственото „аз“. Почти всички Йовкови герои извървяват пътя на себедоказването, на откриването на своето призвание в живота и автентичната си човешка същност – Индже и Шибил, Божура и Тиха, Боян Боянов и Мустафа Ешреф Токмакчията. Не прави изключение и Сали Яшар. Пътят, по който върви, макар и пълен с криволици, е пътят на доброто. Това е всъщност единият план на разказа.
Другият е свързан с любовта на Джапар и Шакире. Според Искра Панова както други Йовкови творби, и тази съдържа две сюжетни линии, две истории, два разказа в един. Обединяващото им звено безспорно е в стремежа да се прави добро и в любовта между хората. Тъкмо любовта е изведена приоритетно във финала, когато героите намират смисъла на живота си, постигат така желаната хармония на битието: „С мъки, с нещастия е пълен тоя свят – мисли си Сали Яшар, – но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората.“ Несподелената (или нереализираната) любов на Джапар към Шакире е проблемен възел, който поставя на изпитание човещината, силата на характера, мъдростта. Тя е показателна и за начина, по който Йовковите герои преодоляват дисхармонията в живота. Решението на нощния пазач да не се жени за никоя друга освен за жената, която обича, тежи върху едната везна на морала. Твърдото намерение на майстора да му помогне материално, без уговорки и корист, заради едното добро – върху другата. Двете везни трептят и чакат мъчителното решение на проблема.
Но преди да дойде то, е необходимо главният герой да преживее изпитание. Събитие, което има характер на промисляне на живота и своеобразен катарзис. За Сали Яшар това е болестта. Отново Йовков използва болестта символ. Майсторът е на път да умре – не толкова от настинката, колкото от празнотата, от пустотата в живота си. Той се сърди, че Шакире не идва, гневи се, отчайва се. Но само той, като никой друг, може да долови и разпознае челичения звук на нейната каруца, която сам е правил. И само присъствието на дъщеря му може да го върне към живота: „Но ето млада и хубава жена ходеше сега из стаите, слизаше по стълбата тичешката, минаваше под салкъмите и огряна от слънцето и затова още по-хубава, влизаше в градината и се спираше между гюловете. Чу се песен, чу се смях, къщата оживя. Не, с много неща може да надари Бог някого, но няма по-голям дар от хубостта. Каквото кажеше Шакире, беше хубаво, каквото направеше, беше добро.“ По същия начин си мисли Шибил за Рада: „Каква чудновата бърканица от жена, дете и дявол! И как всичко є прилича; каже нещо – умно е, направи нещо – хубаво е!“ Отдавна е известен своеобразният морал на писателя, според който красивото е равнозначно на доброто и обратно.
Идването на Шакире, освен че запълва празнината в живота на Сали Яшар, има и характера на просветление. То помага на майстора да осъзнае своето призвание, да намери смисъла на живота си: „Аллах! – пошепна той и се улови за челото. – Аз съм бил сляп, аз съм бил глупав! Каква чешма и какви мостове искам аз да правя? Каруци трябва да правя аз, каруци!“ Сали Яшар, който отдавна си е намерил мястото в живота, сам осъзнава своята мисия. И отново му помага Божата дарба, която го прави мъдрец, която е в основата на мъдростта да живееш. Човек трябва да прави онова, което най-добре умее. Такава философия проповядва Йовков, само така се живее по законите на красотата и хармонията.
Неусетно нишките в разказа се свързват. Сали Яшар разбира какво е неговото призвание, а то върви в посока на разплитане на възела Джапар – Шакире. Разрешението идва малко неочаквано и необосновано от гледна точка на логиката, но е напълно в духа на своеобразния Йовков морал: „И когато месец-два по-късно го сполетя ново едно нещастие, то не го засегна много дълбоко. Помина се зет му и Шакире остана вдовица. Тя се върна при Сали Яшар и никой не се учуди, и никой не осъди прибърза-ността є, когато още наскоро след смъртта на мъжа си тя се ожени за Джапара...“ Наистина отношението към паметта на неназования съпруг на Шакире е несправедливо, но Йовковите героини често постъпват така. Женда от разказа „Постолови воденици“ изоставя мъжа си Върбан, после козаря Марин и тръгва с керванджията, когото – ако не беше загинала – също би изоставила. Но писателят не я осъжда, а, напротив! Албена от едноименния разказ заедно с любовника си Нягул убива мъжа си Куцар, но вместо морално осъждане на убийцата като лайтмотив в творбата звучи изречението: „Грешна беше тая жена, но беше хубава.“ Хубостта стои над всичко, очарованието на жената е основание за нейното оневиняване, в името на любовта и хармонията е позволено да се пренебрегнат някои от догмите на традиционния морал. Това важи в още по-голяма степен за творба, в която мотивът за женската красота звучи паралелно с мотива за красотата на творческия труд, красотата на жеста и красотата на живота по законите на любовта и доброто. Според Искра Панова най-хубавите си разкази Йовков създава, надмогвайки еснафа у себе си. Явно е, че консерватизмът на ориенталското по никакъв начин не влиза в противоречие със свободата на духа, със свободата на избора.
Обикновено най-сложните герои на писателя не само водят двубой със самия себе си, както пише Симеон Султанов (и което важи с пълна сила за Сали Яшар), но и вървят към хармонията, към намиране на изход от противоречията. Обикновено финалът възстановява мярата на живота, нарушената хармония на съществуването – понякога със саможертва и изкупление, понякога с красив жест. Пример за първото, колкото и да е трудна аналогията, можем да дадем с разказа „През чумавото“. Хаджи Драган вдига сватба по време на чума, дъщеря му Тиха се отмята от думата, дадена на Величко, след като три години го е чакала, цяло село се весели в отчаян и греховен опит да забрави, да пренебрегне болестта. Тогава идва чумавият, когато всички са се събрали в черквата – мястото за опрощение на греховете, като възмездие към пируващите селяни, към невярната годеница. Нарушената хармония трябва да бъде възстановена и затова Тиха взема на коленете си главата на болния Величко, с което извършва саможертва в името на любовта.
Пример за второто – красивия жест, е разглежданият тук разказ „Песента на колелетата“. Хармонията е нарушена от напразните усилия, с които пропилява труда и богатството си Сали Яшар, от несбъдналата се любов на Джапар към Шакире. Усещането за дисхармония е едно от основанията на Сали Яшар да стори „себап“. Но героят неочаквано проглежда, разбирайки своето призвание и дарявайки кесия с жълтици на Джапар. Именно дарявайки! Показателни са неудобството, с което прави това, и желанието да намери благовиден предлог за жеста. Може с основание да се твърди, че в това отношение Сали Яшар е предтеча на Серафим. Благородната му постъпка е напълно безкористна, а обещанието да дари каруца за бъдещата сватба на младия си приятел – още повече. Смъртта на първия съпруг на Шакире разплита възела. Любовта на Джапар се реализира, а жестовете на Сали Яшар придобиват нов смисъл. Сега той прави каруца – своето голямо призвание в живота, за собствения си зет, сега голямата му, празна преди къща ще се изпълни с жизнерадост и красота. Доброто бива възнаградено, а хармонията – възстановена.
Тайната на пеещите каруци, наглед много проста, се оказва ключът към постигането на Смисъла. Изкуството на Сали Яшар да определи формата на диска, чрез който се постига неподражаемата мелодия, му помага да про-умее изкуството на живота, мъдростта на живота. А до нея майсторът се е докоснал с едно простичко, но дълбоко и мъдро откритие: „С мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората.“ Мъдростта да живееш – ето го ключа към един от най-обаятелните Йовкови герои, изваян от поетичното въображение и богатия жизнен опит на писателя.
В сюжетно отношение разказът сякаш „не завършва“. Или поне няма оня ефектен финал в Елин-Пелиновия смисъл. Сали Яшар почуква дисковете, проверява всяко съзвучие. Героят, отдавна намерил своето призвание, му остава верен. Както в повечето Йовкови творби, събитийната кулминация не съвпада с емоционалната, нито случката – с вътрешната обемност на преживяването (Искра Панова). А тъкмо тя е водеща в „Песента на колелетата“, тъкмо тя придава дълбочина и многопластовост на повествованието. И прави образа неизчерпаем, пълен с потенциални енергии и вътрешни интонации. Многозвучен като цялото Йовково творчество. И вечен.
Ангел Малинов - "Нови литературни теми и анализи"