ImmuneToBlood
05-08-2011, 22:13
Спешно ми трябва трансформиращ преразказ от името на рибаря на този откъс : Всяка вечер младият рибар излизаше в морето и хвърляше мрежите си. Когато вятърът
духаше откъм сушата, той не хващаше нищо или в най-добрия случай съвсем малко, защото този
вятър беше суров, идваше на черни криле и яростни вълни се надигаха да го посрещнат. Но
когато духаше към брега, рибата изплуваше от дълбините и влизаше в примките на мрежите му,
а той я изнасяше на пазара и я продаваше.
Така всяка вечер той излизаше в морето, но веднъж мрежата му толкова натежа, че рибарят
едва я изтегли до лодката. И напрягайки всичките си сили, той затегли грубите въжета, докато
вените не избиха по ръцете му като разклоняващи се сини жилки емайл върху бронзов съд.
Затегли после и по-тънките въжета и най-сетне мрежата се издигна над повърхността. Но
никаква риба нямаше в нея, а само една малка русалка, която спеше дълбок сън.
Косата й беше като мокра свила, а всеки неин косъм беше като нишка чисто злато в
стъклен бокал. Тялото й беше като слонова кост, а опашката й – сребро и бисери. Сребро и
бисери, около които се бяха увили зелените бурени на морето. Като черупки на миди бяха ушите
й, а устните й – като корал.
Беше толкова красива, че когато рибарят я видя, ахна от почуда и притегли още малко
мрежата, после се наведе през борда и я грабна в ръцете си. Щом я докосна, тя нададе вик като
сепната чайка и се пробуди. Дълбоките й аметистови очи го погледнаха с ужас и тя се замята, за
да се освободи. Но той я притискаше здраво до себе си, защото не би си простил да я загуби.
Когато видя, че не може да избяга, тя започна да плаче и му каза:
– Моля ти се, пусни ме, защото аз съм единствената дъщеря на морския цар, а баща ми е
стар и самотен.
Но рибарят отговори:
– Няма да те пусна, ако не ми обещаеш, че всеки път, когато те повикам, ще се показваш и
ще ми пееш, защото рибите обичат да слушат песните на морския народ и така моите мрежи ще
се пълнят.
Тя му обеща каквото желаеше и се закле с клетвата на своя народ. Тогава той освободи
обятията си и тя потъна във водата, треперейки от непознат страх.
Всяка вечер рибарят излизаше в морето и викаше русалката, а тя се издигаше от дълбините и
пееше. Около нея плуваха делфини и диви чайки кръжаха над главата й. И докато тя пееше,
всичките стада риба тон излизаха от дълбините да я слушат, а рибарят хвърляше върху им
мрежите си и ги улавяше, а колкото оставаха, набучваше с харпуна си. Когато лодката му вече
8
натежаваше, русалката се скриваше с усмивка в морето. Но тя никога не се доближи дотолкова, че
да я стигне. Той често я викаше и я молеше, но не би. И с всеки ден гласът й ставаше по-сладък за
слуха му. Толкова сладък, че рибарят забравяше дори за мрежите си. Със зяпнала уста и поглед,
замъглен от омая, рибарят стоеше като прикован в лодката си и слушаше ли, слушаше – чак
докато морките вълни не се сгъстяваха наоколо му и блуждаещата луна не облееше със сребърни
петна стопеното му в здрача тяло.
Една вечер той извика русалката и й каза:
– Русалке, малка русалке, обичам те! Вземи ме за свой жених, защото те обичам!
Но тя тръсна глава:
– Та ти имаш човешка душа! Само ако се освободиш от нея, тогава бих те обикнала.
И рибарят си каза: ”Какво струва за мен душата ми? Не мога да я видя, ни да я докосна. Не я
познавам. Непременно трябва да я отпратя и цялото щастие на света ще бъде мое!” И вик на
радост се разнесе от устните му, той се надигна в лодката си, простря ръце към русалката и се
провикна:
– Ще отпратя душата си и ти ще станеш моя жена, а аз твой жених, и в дълбините на морето
ще живеем заедно. Ти ще ми покажеш всичко, за което си ми пяла, а аз ще направя за теб
всичко, каквото пожелаеш, и никога сърцата ни не ще се разделят!
Малката русалка се засмя от радост и скри лице в дланите си.
– Но как да се освободя от душата си? – извика рибарят. – Кажи ми как и ще бъде
изпълнено на часа!
– Уви, не знам! – отговори му тя. – Морският народ няма душа.
И тя потъна в морето, изпращайки го с тъжен поглед.
Така рано на следващия ден, преди още слънцето да се бе издигнало на едни разтег над
хълма, младият рибар отиде в дома на свещеника и почука три пъти на вратата му.
Послушникът надзърна през прозорчето и като видя кой е, дръпна резето и рече: “Влизай!”
Рибарят се вмъкна вътре, коленичи на сладко ухаещата слама на пода и изплака болката си на
свещеника, който четеше Писанието.
– Отче, влюбен съм в жена от морския народ, а моята душа ми пречи да постигна желанието
си. Кажи ми как мога да пропъдя душата си, защото наистина нямам нужда от нея. Каква
стойност има тя за мен? Не мога да я видя, ни да я докосна. Не я познавам.
А свещеникът се заудря в гърдите и каза:
– Горко ти, горко ти, защото си полудял или си ял отровно биле, понеже душата е най-
ценното у човека и ни е дадена от Бога, за да я имаме като своя грижа. Няма нищо по-
драгоценно от душата на човека, нито нещо земно би се измерило с нея. Тя струва всичкото
злато на света и е по-скъпоценна от рубините на кралете. Така че, синко, не мисли повече за
това, защото е непростим грях! Колкото до морския народ, той е прокълнат, прокълнат е и онзи,
който тръгне с тях.
Очите на рибаря се напълниха със сълзи, щом чу горчивите думи на свещеника, и той се
надигна :
– Отче! – каза той . – Веднъж в мрежата си хванах дъщерята на морския цар. Тя е по-
лъчезарна от зорницата и по-бяла от луната. За нейното тяло бих дал душата си и за нейната
любов бих обърнал гръб на небесата. Кажи ми това, което искам от теб, и нека си ида в мир.
– Вън! Вън! – извика свещеникът. – Загубена е изгората ти, а с нея ще бъдеш погубен и ти!
И той го изхвърли от дома си и не го благослови.
Младият рибар пое бавно към пазара с клюмнала глава като човек, потънал в дълбока печал.
Когато търговците го видяха да идва, започнаха да си шушукат и един от тях излезе напред
да го посрещне, извика го по име и му рече:
– Какво имаш за продан?
– Ще ти продам душата си – отвърна той. – Моля те, купи я, защото ме угнетява. Какво
струва тя за мен? Не мога да я видя, ни да я докосна. Не я познаваам.
А търговците се разсмяха насреща му и рекоха:
– А на нас за какво ни е душата на един човек? Не струва дори пукнат петак! Продай ни
тялото си като роб и ние ще те облечем в морскосиньо, ще сложим пръстен на ръката ти и ще
9
станеш любимецът на великата царица. Само не споменавай душата, защото за нас тя е нищо,
нито пък има някакво значение за занаята ни.
А рибарят си каза: ”Колко странно! Свещеникът ми рече, че душата струва всичкото злато
на света, а търговците казват, че не струва и пукнат петак.” И той отмина пазара, слезе към брега
и запремисля какво да прави.
духаше откъм сушата, той не хващаше нищо или в най-добрия случай съвсем малко, защото този
вятър беше суров, идваше на черни криле и яростни вълни се надигаха да го посрещнат. Но
когато духаше към брега, рибата изплуваше от дълбините и влизаше в примките на мрежите му,
а той я изнасяше на пазара и я продаваше.
Така всяка вечер той излизаше в морето, но веднъж мрежата му толкова натежа, че рибарят
едва я изтегли до лодката. И напрягайки всичките си сили, той затегли грубите въжета, докато
вените не избиха по ръцете му като разклоняващи се сини жилки емайл върху бронзов съд.
Затегли после и по-тънките въжета и най-сетне мрежата се издигна над повърхността. Но
никаква риба нямаше в нея, а само една малка русалка, която спеше дълбок сън.
Косата й беше като мокра свила, а всеки неин косъм беше като нишка чисто злато в
стъклен бокал. Тялото й беше като слонова кост, а опашката й – сребро и бисери. Сребро и
бисери, около които се бяха увили зелените бурени на морето. Като черупки на миди бяха ушите
й, а устните й – като корал.
Беше толкова красива, че когато рибарят я видя, ахна от почуда и притегли още малко
мрежата, после се наведе през борда и я грабна в ръцете си. Щом я докосна, тя нададе вик като
сепната чайка и се пробуди. Дълбоките й аметистови очи го погледнаха с ужас и тя се замята, за
да се освободи. Но той я притискаше здраво до себе си, защото не би си простил да я загуби.
Когато видя, че не може да избяга, тя започна да плаче и му каза:
– Моля ти се, пусни ме, защото аз съм единствената дъщеря на морския цар, а баща ми е
стар и самотен.
Но рибарят отговори:
– Няма да те пусна, ако не ми обещаеш, че всеки път, когато те повикам, ще се показваш и
ще ми пееш, защото рибите обичат да слушат песните на морския народ и така моите мрежи ще
се пълнят.
Тя му обеща каквото желаеше и се закле с клетвата на своя народ. Тогава той освободи
обятията си и тя потъна във водата, треперейки от непознат страх.
Всяка вечер рибарят излизаше в морето и викаше русалката, а тя се издигаше от дълбините и
пееше. Около нея плуваха делфини и диви чайки кръжаха над главата й. И докато тя пееше,
всичките стада риба тон излизаха от дълбините да я слушат, а рибарят хвърляше върху им
мрежите си и ги улавяше, а колкото оставаха, набучваше с харпуна си. Когато лодката му вече
8
натежаваше, русалката се скриваше с усмивка в морето. Но тя никога не се доближи дотолкова, че
да я стигне. Той често я викаше и я молеше, но не би. И с всеки ден гласът й ставаше по-сладък за
слуха му. Толкова сладък, че рибарят забравяше дори за мрежите си. Със зяпнала уста и поглед,
замъглен от омая, рибарят стоеше като прикован в лодката си и слушаше ли, слушаше – чак
докато морките вълни не се сгъстяваха наоколо му и блуждаещата луна не облееше със сребърни
петна стопеното му в здрача тяло.
Една вечер той извика русалката и й каза:
– Русалке, малка русалке, обичам те! Вземи ме за свой жених, защото те обичам!
Но тя тръсна глава:
– Та ти имаш човешка душа! Само ако се освободиш от нея, тогава бих те обикнала.
И рибарят си каза: ”Какво струва за мен душата ми? Не мога да я видя, ни да я докосна. Не я
познавам. Непременно трябва да я отпратя и цялото щастие на света ще бъде мое!” И вик на
радост се разнесе от устните му, той се надигна в лодката си, простря ръце към русалката и се
провикна:
– Ще отпратя душата си и ти ще станеш моя жена, а аз твой жених, и в дълбините на морето
ще живеем заедно. Ти ще ми покажеш всичко, за което си ми пяла, а аз ще направя за теб
всичко, каквото пожелаеш, и никога сърцата ни не ще се разделят!
Малката русалка се засмя от радост и скри лице в дланите си.
– Но как да се освободя от душата си? – извика рибарят. – Кажи ми как и ще бъде
изпълнено на часа!
– Уви, не знам! – отговори му тя. – Морският народ няма душа.
И тя потъна в морето, изпращайки го с тъжен поглед.
Така рано на следващия ден, преди още слънцето да се бе издигнало на едни разтег над
хълма, младият рибар отиде в дома на свещеника и почука три пъти на вратата му.
Послушникът надзърна през прозорчето и като видя кой е, дръпна резето и рече: “Влизай!”
Рибарят се вмъкна вътре, коленичи на сладко ухаещата слама на пода и изплака болката си на
свещеника, който четеше Писанието.
– Отче, влюбен съм в жена от морския народ, а моята душа ми пречи да постигна желанието
си. Кажи ми как мога да пропъдя душата си, защото наистина нямам нужда от нея. Каква
стойност има тя за мен? Не мога да я видя, ни да я докосна. Не я познавам.
А свещеникът се заудря в гърдите и каза:
– Горко ти, горко ти, защото си полудял или си ял отровно биле, понеже душата е най-
ценното у човека и ни е дадена от Бога, за да я имаме като своя грижа. Няма нищо по-
драгоценно от душата на човека, нито нещо земно би се измерило с нея. Тя струва всичкото
злато на света и е по-скъпоценна от рубините на кралете. Така че, синко, не мисли повече за
това, защото е непростим грях! Колкото до морския народ, той е прокълнат, прокълнат е и онзи,
който тръгне с тях.
Очите на рибаря се напълниха със сълзи, щом чу горчивите думи на свещеника, и той се
надигна :
– Отче! – каза той . – Веднъж в мрежата си хванах дъщерята на морския цар. Тя е по-
лъчезарна от зорницата и по-бяла от луната. За нейното тяло бих дал душата си и за нейната
любов бих обърнал гръб на небесата. Кажи ми това, което искам от теб, и нека си ида в мир.
– Вън! Вън! – извика свещеникът. – Загубена е изгората ти, а с нея ще бъдеш погубен и ти!
И той го изхвърли от дома си и не го благослови.
Младият рибар пое бавно към пазара с клюмнала глава като човек, потънал в дълбока печал.
Когато търговците го видяха да идва, започнаха да си шушукат и един от тях излезе напред
да го посрещне, извика го по име и му рече:
– Какво имаш за продан?
– Ще ти продам душата си – отвърна той. – Моля те, купи я, защото ме угнетява. Какво
струва тя за мен? Не мога да я видя, ни да я докосна. Не я познаваам.
А търговците се разсмяха насреща му и рекоха:
– А на нас за какво ни е душата на един човек? Не струва дори пукнат петак! Продай ни
тялото си като роб и ние ще те облечем в морскосиньо, ще сложим пръстен на ръката ти и ще
9
станеш любимецът на великата царица. Само не споменавай душата, защото за нас тя е нищо,
нито пък има някакво значение за занаята ни.
А рибарят си каза: ”Колко странно! Свещеникът ми рече, че душата струва всичкото злато
на света, а търговците казват, че не струва и пукнат петак.” И той отмина пазара, слезе към брега
и запремисля какво да прави.