mlechko1000
05-13-2011, 09:36
Димитър Димов
“Тютюн”
Въведение:
1. 50-те години на ХХ век са време на епическото начало в българската литература. След разнородните проявления на лириката в предходните периоди вниманието се насочва към романовата структура, която позволява в дълбочина, философски да се пресъздадат осъществените епохални промени в българската история. Романовият модел /чийто български първообраз е “Под игото” на Вазов/ позволява проблематизирането на връзките човек-време, човек-общност – въпроси, особено актуални за преходното историческо време на 50-те години. Тетралогията на Димитър Талев, “Иван Кондарев” на Емилиян Станев, “Обикновени хора” на Георги Караславов са разгърнати романови творби, в които главна ценност на живота е вписването на личността сред общността, която се идеализира и се превръща в универсален критерий за етичните стойности. Тези произведения са своеобразно продължение на българската романова традиция, свързана предимно с националната съдба на българите.
2. По особен начин се вписва в епическата вълна на 50-те години романът на Димитър Димов “Тютюн”. Неговата необичайност по отношение на проблематиката, образната система, поетиката предизвиква полемики, публични обсъждания; заговорва се за “случая “Тютюн”. Появило се през 1951г., първото издание на творбата има кратък литературен живот. Тоталитарната критика, подчинена на строг идеологически модел, единодушно открива “несъвършенствата” на романа, отклонението му от наложения метод на “социалистическия реализъм”. “Тютюн” е определен като “дълбоко противоречиво произведение”, “изграден е като погрешен и антиреалистичен”, “възвеличил е буржоазните герои, а е принизил великото и красивото в народната борба” /Из доклади от обсъждането на романа през месец февруари 1952г./. Препоръките са категорични – романът да се преработи съобразно изискванията на партийността. Така под натиска на едно догматично, номенклатурно мислене Димов създава втората версия на творбата – с дообогатените образи на партийни функционери, с пространни страници, мотивиращи ролята на партията в пролетарските борби. Въведена е и нова героиня – Лила, която трябва да бъде положителен контрапункт на Ирина. В своя автентичен вид романът “Тютюн” излиза отново едва през 1990г.
3. Творбата на Димитър Димов, от една страна, следва основните принципи на романовия модел – повествованието се гради върху събитийно-фактологична основа. Текстът вписва в своята художествена реалност едно историческо време, в което се задълбочават обществените противоречия, натрупва се и избухва социалното недоволство, осъществяват се политически поврати. Проследявайки израстването на тютюневите магнати, стачките на тютюноработниците, смяната на една власт с друга, романът разкрива закономерностите в обективния ход на времето. От друга страна обаче, творбата решително загърбва традиционната за българската литература тематика – интересът на Димов се насочва към нови, непознати за родната проза герои – подвластни на собствените си страсти и амбиции. Доминиращи стават проблемите за смисъла на живота, за личната свобода, за избора. Героите на Димов, водени от своите цели, от стремежа за личностна реализация, пренебрегват традиционни норми, загърбват устойчиви ценности. Изключителната им воля ги извежда до върховете; те завоюват своето място в мечтания свят на властта и богатството, но цената, която заплащат, се оказва пагубна за душите им. Прекомерността на желанията ги отчуждава от другите, превръща ги в безродови, трагично самотни хора. Непостижими за тях са щастието и любовта, естествената близост на общуването. Героите в “Тютюн” са сред Димовите “осъдени души” – устремеността им “нагоре” е всъщност пътуване “надолу”, то е падение и разруха. Тяхната обреченост е метонимичен израз на гибелта на цял един свят, който не успява да удържи високите смисли на битието.
Изложение:
1. Заглавието на романа – Романът задава код за тълкуване още със заглавието, което със своята многозначност насочва към разнообразната проблематика в текста. От една страна, тютюнът е вещ, предмет, произведен с труд, и този труд е представен в текста с различните му физически, нравствени и социални стойности. Той е в основата на водещия сблъсък в историческото време – между света на капитала и света на наемния труд, като социалният конфликт провокира и етичните въпроси за създаването на благата и за тяхното безскрупулно присвояване. От друга страна, тютюнът е стока – в този смисъл заглавието насочва към проблемите за продаването и продажността, които в текста ще бъдат изследвани в различни аспекти – “продаване” на душата, на любовта, на родината. В най-силна степен тютюнът действа като литературен, метафоричен знак; неговият жълт цвят развива особена полисемия. Идентичен е с цвета на златото и става емблема на света на капитала. От Смирненски обаче е неразривно обвързано и с темата за болестта, която в романа на Димов характеризира и двата свята – в света на бедността ще бъде поставен акцент по-скоро върху физическите й измерения, в света на богатството – върху нравствено-духовните поражения. Жълтият цвят се отъждествява с отровата, разлагането; той задава идеята за обречеността, гибелта. Жълтото доизгражда метафоричните стойности на есента, свързани с увяхването – след есенното пожълтяване идва зимният студ, смъртта на главните герои и краят на техния свят.
2. Началото на творбата – С есенното пожълтяване започва разказът на Димов за историята и човешката съдба. Началното описание въвежда във времето на гроздобера, задаващ темите за живота, младостта, познанието. Картината е огласена, наситена с движение; излъчва жизненост и радост, тържество на младостта – повечето от гроздоберците са “млади хора”, които “се смееха весело и закачаха помежду си”. Плодовете на човешкия труд се прибират “грижливо”; природата съучаства в трудовия ритуал – “слънцето грееше меко”. Тази картина обаче е рамкирана от предчувствието за края, за отмирането на това време: “Гроздоберът беше към края си” – “знаеха, че това опиянение от слънце, любов и сладък плод щеше да трае само няколко дни”. Още с началото си текстът осъществява прехода към ново време, с други измерения и очертава водещите мотиви при изображението на новия свят – слънцето /живота/, любовта и плода /продължението на живота/.
3. Борис и Ирина:
а/ Ако тази начална картина може да бъде определена като своеобразна експозиция, то завръзката на сюжетното действие е срещата на Борис и Ирина – героите, които текстът въвежда като носители на основните внушения. Срещата им е съдбовна, предначертана – среща на хора, различни от другите, необикновени в своите желания и стремежи. Те са предопределени един за друг – неслучайно още при първия разговор на Ирина й се струва, че “имаше нещо еднакво в съдбата им”. С тази среща обаче се въвежда и мотивът за обречеността – преди да чуе “острия мъжки глас”, Ирина се движи “по остатъците на древния римски път”. Още тук “римското” е зададено като смислов “фон” на изображението – то ще напомня непрекъснато за себе си – при разговорите на Борис с Редингота, при представянето на фон Гайер, в мислите на Ирина за смъртта. Във всеки един от тези моменти мотивът отчетливо активизира внушенията по посока на разрухата, греховността, наказанието, смъртта.
б/ В началото на романа и Борис, и Ирина носят знаците на бедността – тя с “вехтата блуза, избелялата пола и платнените обувки”, той – със слабото си, бледо лице, “белег на оскъдицата и недояждането, сред които живееше учителското семейство на Редингота”. Не бедността обаче сближава героите, а непримиримостта с нея, общата им неудовлетвореност от отреденото им място. Животът около тях е замрял, застинал в своята уморителна повторителност; средата е ограничена, еснафска – тя претопява в своята сивота индивидите, слива ги в безлична маса. В еднообразния провинциален свят Борис и Ирина се чувстват затворени, несвободни, обречени на един живот, който решително се разминава с техните представи за щастие. И двамата са подвластни на мечтата – да бъдат други, да напуснат безсмислената скука, да преодолеят ограниченията на патриархалната общност. Представите си за лично щастие изграждат чрез книгите – Ирина е привлечена от романтичните сюжети, от екзотиката на тропически морета, а Борис е опиянен от златния мираж на тютюна. Копнежите им ги насочват към града – приказното “друго” място, на неоновите светлини, на лимузините, разкоша. Готови са на всичко, за да реализират желанията си – Ирина се изправя срещу волята на баща си, а Борис достига до фаустовския избор: “отдавна беше решил да продаде душата си, но липсваше добър купувач”. Следвайки своите стремежи, Борис и Ирина рязко прекъсват връзките с традицията, отчуждават се от родното, пренебрегват устойчивите ценности. Отчуждението е разкрито чрез отношението на Борис към Редингота – в баща си той вижда един убит мечтател, налудничав местен чудак; към него изпитва нескрито презрение. Така е и в отношението на Ирина към семейството – тя се срамува от баща си, от селските си роднини. За героите родното вече не е нравствен коректив; водени от амбициите си, те отричат всичко, което напомня за миналото. Романът детайлно проследява избрания собствен път на Борис и Ирина, изследва начините, по които преодоляват изпитанията, обобщавайки цената на постигнатото.
в/ Борис Морев:
- Пътят на Борис Морев от провинциалния град към върховете на тютюневия свят в основата си възпроизвежда приказния модел – бедният момък със своята находчивост и ум преминава през изпитание, получава за награда царската дъщеря и става цар. Отпратка към тази аналогия е и името на персонажа, обвързано в българското мислене с царственост, избраничество. Първият елемент от приказната схема /моментът на изпитанието/ в романа е максимално съкратен – единственото изпитание за героя е срещата с татко Пиер, когото Борис впечатлява с “остър ум, хладна пресметливост и пламенен устрем към властта на златото”. Представянето пред стария Спиридонов е предшествано от срещата с “царската дъщеря” – в лицето на Борис Мария открива своя принц – “почувства...че това беше лицето на мъжа, когото бе желала, очаквала, търсила да види”. Друго обаче е отношението на Борис – за него Мария се оказва изключителната възможност да бъде завоювано “царството “Никотиана”. Приказното е премоделирано – Борис не води битки, за да спечели “царската дъщеря”, тя не е награда за защитеното добро, а средство да се получи властта. След женитбата с Мария Борис е назначен за втори експерт на тютюневата фирма, а когато умира старият Спиридонов, заема неговото място. В ролята на приказния помощник татко Пиер предава на Борис вълшебния предмет – тютюна, без да получи доказателства за качествата на своя наследник. Нарушаването на приказния модел свидетелства за промяната на естествения ред, за разколебаване на йерархията на утвърдените стойности. Борис се готви за “бавно, упорито и мълчаливо катерене нагоре”, а вместо това “беше направил невероятен скок”, стигайки до върха. Борис Морев обаче не става цар – “изгладнялото и оръфано провинциално момче” се превръща в “мощен диктатор на тютюневия свят”. Преобърната е социалната функция на царя – в културната традиция той поддържа равновесието, носител е на справедливостта, осигурява на поданиците благоденствие. Властването на Борис изостря конфликтите, обрича поданиците на глад. Някогашният “свой” свят /светът на бедността/ е забравен, станал е чужд; безпаметството поражда безразличие, враждебност и досада. Молбите на безработните за Борис са “хленчене, смешно бърборене”, срещата с тях е нещо “досадно и глупаво като случайно стъпване в кална локва”. Възможността за разбиране между него и другите е отречена; тя е и ненужна за Борис – за него са важни могъществото, властта. С обратен знак в романа е и духовната функция на царя, който в митологичното мислене е посредник между земното и небесното, носител на добродетелност и праведност. Не добродетелността ръководи Борис в неговите решения, а суетата – желанието за притежание, амбицията да докаже своите неограничени възможности. Пряк израз на бездуховността на героя са очите му – “бяха станали още по-остри, по-студени и някак безпричинно зли. Зениците им трепкаха нервно като у звяр, който дебне и се готви да се хвърли върху плячката си”. С изкачването на върха заработва и прякото значение на името на героя – вълк, единак /неведнъж конкурентите на “Никотиана” го наричат “младото вълче”/. Чрез безскрупулността и студената си пресметливост Борис заема своето място в света на тютюна, но това не му е достатъчно – непрекъснато завоюва нови пространства в този свят – като “се справя” със стачниците, елиминира конкурентите /стария Барутчиев/, ловко спечелва сделките с Немския папиросен концерн. Борис е въплъщение на неограничената от нищо амбиция, на изключителната воля, която прекрачва всякакви граници и отстранява от пътя си всичко, което е пречка към властта.
- Волята на Борис Морев, с която преодолява противодействието, чувството му за власт отпращат към идеята на Ницше за Свръхчовека с неговите последователни метаморфози. Пътят на Свръхчовека според мъдреца на Ницше Заратустра е път на издръжливия Дух, който трябва да премине през три метаморфози – на камилата, лъва и детето. В първата метаморфоза Духът, подобно на камила, е натоварен с цялата тежест на човешката култура, с всички, сътворени в миналото ценности; задоволява се с усвояване на създадени от други образци. Втората метаморфоза е тази на лъва, който със своята сила иска да извоюва за себе си свобода и да стане господар на собствената си пустиня. Лъвът яростно отрича хилядолетни ценности и си извоюва правото да създава свои собствени. Но за да твори лъвът нови ценности, е необходима третата метаморфоза – той, силният, трябва да се превърне в невинно дете, защото детето е блаженото незнание, чистотата, забравата на старото; то е новото начало на живота. В “Тютюн” Борис Морев също изживява своите лични метаморфози. В началото на творбата, прекарвайки част от живота си в зловещите тютюневи складове като обикновен работник, Борис се превъплъщава в камилата на Ницше. Работи упорито и усърдно по начин, по който му нарежда управата; усвоява натрупаното знание за тютюневия свят. Назначението му за помощник на главния експерт на “Никотиана” е неговият преход към метаморфозата на лъва с несравнима, недостижима мощ. Борис Морев превръща “Никотиана” в своя пустиня, над която властва; налага определени от него закони; той е неин господар, извоювал си правото да решава съдбините й. Устремеността на Борис в романа е свръхчовешка – тя разкрива невероятните възможности на човека, дързостта му да желае и да постига желаното, разчитайки само на собствените си сили. Героят на Димов осъществява мечтите си – постига богатството, властта, славата и, опиянен от тях, потъпква традиционни представи за добро, утвърдени в миналото норми. Борис наистина се превръща в господар /лъв/ в света на тютюна, но не успява да осъществи третата метаморфоза – да постигне чистотата на детето, да твори новите си закони със съзнание за невинност. Героят не съумява да се освободи от навика да преценява постъпките си от гледище на морала, който отрича. Пиянството, на което се отдава, кошмарите след кървавото потушаване на стачката доказват слабостта му, страха от възмездие, което е неизбежно. Този страх проличава и в разговорите с Ирина, и при срещите с Павел. Страхът е свидетелство, че човешкото не е преодоляно, че метаморфозата не е завършена, че в света на другите човеци Свръхчовекът е неосъществима амбиция. Неосъществим е той особено в материалното битие, където човешките интереси непрекъснато си противодействат и единственият начин да се преодолеят конфликтите е съобразяването с нравствени норми, валидни за всички. Ето защо амбицията на Борис Морев е обречена на провал – той постига временна власт и вечна самота. Дори женитбата с Ирина не го избавя от самотата – и тя е предизвикана от волята за притежание, а не от желание за приобщеност, за емоционална свързаност с другия. Борис обезсмисля всичко ценностно, прагматизира го, превръща го в обект на продаване. В тази покупко-продажба се залага животът на тютюноработниците, залага се родината, залага се дори любовта – Ирина става част от сделката с фон Гайер. Така волята провокира драмата – Борис извървява пътя на саморазрушението, отвеждащ към гибелта. В плана на този тип интерпретация на образа смъртта и погребението на Борис са метафора за смъртта на идеята за Свръхчовека, който търси изява на свръхчовешкото в материалното, човешко битие. Силно пародийни елементи присъстват в описанието на погребението: “Една безразлична съпруга стоеше до гроба му, една истеричка се беше погаврила с плача си над трупа му, един пиян слуга му бе намерил ковчег и един озлобен от глад и невярващ в Христа гръцки поп щеше да го опее”. Картината издига внушенията далеч над индивидуалното, превръща се в художествено обобщение на тоталната деградация на ценностите в съвременния свят. Край трупа са се събрали само отрицатели – хора, които, подобно на Борис, не са съградили нищо трайно в своето битие. И те са почти толкова мъртви, колкото генералния директор на умиращата заедно с него “Никотиана”. Лесно се налага идеята, че човешката воля, ако не е съчетана със сътворение, не е път към себеосъществяване, а потъване в небитието. Към тази идея отвежда и символиката на тебеширения надпис на кръста, който скоро ще бъде заличен от дъжда.
г/ Ирина - Към разрушението е упътена и Ирина, макар че тя дълго се съпротивлява на властта на покварата, опитва се да съхрани човешкото си достойнство. Упорито се образова, привлечена е от хуманността на лекарската професия. Ирина е носител на жизнеността и красотата, които търсят своята реализация, но в един грешен, порочен свят. Бавно, последователно тя се поддава на съблазните на този свят, достигайки също до падението. Нарушаването на моралните норми, отчуждението от патриархалните ценности превръща Ирина в олицетворение на разрива между етичното и естетичното, разкрит чрез елементите на телесното и духовното. Тялото на Ирина си остава все така живо, гъвкаво, привличащо, но лишено от специфичната човешка същност – душата. Със своята разсъдъчност, самоанализирайки се, Ирина прозира бавната смърт на съкровено-ценностното: “Стори й се, че в душата й умираше нещо, което нямаше да се върне никога. И това, което умираше, бе радостта от живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта й”. За Ирина е отредена празнотата – най- страшната последица от греховността. Някогашното жизнено провинциално момиче в края на романа се превръща в “лакирана светска кукла”, лишена от съпротивителни импулси; става безропотна жертва на пагубния, агресивен свят на “Никотиана”. Трагизмът на Ирина е и в невъзможността да се върне назад – за герои като нея и Борис “Никотиана” е единственият възможен път. Техният избор е да продадат себе си, а Тютюневият свят е най-добрият купувач; той поглъща личните светове, става притежател на телата и душите. С “мрачно спокойствие” Ирина достига до примирението, че трябва да извърви пътя на “Никотиана”, в края на който се очертава смътно “призракът на гибел, на всеобща разруха”. В един свят, който не може да удържи високите смисли на битието, е невъзможна реализацията на красотата, на женствеността. Ирина загърбва същинското призвание на жената – да ражда живот. Идеята да създаде дом и деца я учудва, тя е нещо неприемливо и чуждо, несъвместимо със студената пресметливост на тютюневия свят. Този свят не се ръководи от емоции; “деца и семейство” са сантиментална пречка по пътя към желанието да притежаваш, а не да обичаш. И при нея се задълбочава отчуждението от “своите” – завърнала се за погребението на баща си, тя дори не може да се развълнува достатъчно от неговата смърт – факт, който бележи тоталната разкъсаност на връзките между поколенията и категоричния отказ на Ирина да бъде носител на приемствеността.
д/ Борис и Ирина се изкачват до върховете, властват в света на “Никотиана”. Точно в момента на тяхното могъщество обаче в романа все по-често започва да се налага повествователното “но”, разкриващо парадоксалната истина – те са постигнали всичко, но нямат нищо. Приказното царство на богатството, подобно на своя мним цар, е неистинно; то не обогатява, а опустошава, прави хората нищи духом, самотни, безкрайно отчуждени един от друг. Цената на постигнатото се оказва твърде висока. Изконните ценности /зададени в началото на текста/ - радост, любов, сладък плод – са невъзможни, непостижими. Чужда, неосъществена за Борис и Ирина се оказва любовта. Всъщност още в началото на творбата Борис и Ирина са привлечени по-скоро от своята другост, отколкото от любовта. И ако изобщо може да се говори за любовта между двамата, то тя е обречена в мига, в който те се появяват заедно пред болната Мария. В техния нов свят любовта, както всичко останало, е болна, покварена, продажна. Борис дори й поставя цена – любовта на Ирина /продадена на фон Гайер/ срещу запазване контингентите на Немския папиросен концерн. Любовта се изражда в равнодушие, апатия, омраза. Някогашното влечение на Ирина достига степента на омерзението: “виждаше го оголен и тъп, лишен напълно от нравствено съзнание, от простата човешка способност да прави разлика между добро и зло, между подлост и достойнство. Виждаше само един нищожен търгаш, един изрод, един луд”. Героите искат любовта, водени от чувството на самотност и страх, а не от желанието за пълна отдаденост и съпреживяване. Тя не може да ги спаси, защото те пренебрегват интимночовешката й същност. Отказът от любовта отнема и последната ценност – “сладкия плод”. В романа последователно е прокаран мотивът за безплодието, подчинен на идеята за обречеността, гибелта. Бездетството е белязало съдбата на Зара, на Мария, на Ирина – тя “беше станала безплодна като камък”. Несъстоялото се раждане в света на “Никотиана” е възмездие за греховността, за прекомерността на желанията, за нарушената мяра в отношенията с другите.
4. Символът “Никотиана” – Светът на Ирина и Борис е свят на антиценности. В него завършената хармония е преобърната в застрашителен хаос, който отвежда към разруха. Обобщаващ, символен израз на тази идея в романа е “Никотиана” – мощният тютюнев концерн, който провокира желанията, но и разделя хората – противопоставя ги и социално, и нравствено. И двата социални полюса обаче са еднакво подвластни на отровата; молепсани от болестта. Тютюневите складове и жълтеникавият прах поразяват и преобразяват работническите тела. Навъсените мъже, които мислят за безработицата през зимата, тъжните девойки “с изпита жизненост”, бременните жени, които “осъждаха плода си на хилав живот още в утробата”, са трагичното доказателство за несправедливо устроеното социално пространство, под чиито руини остават само трупове. Бедността, гладът, увредените тела провокират зараждането на идеологията, основания са за работническата борба, насочена към промяна, към преподреждане на света. Така “Никотиана” се оказва пресечната точка на различните повествователни пластове – социален, икономически, идеологически, морален. Тютюнът, който е в основата на “Никотиана”, е продукт и стока, определящ е за българската икономика между двете световни войни. С него е свързано препитанието на голяма част от населението. С разрастването на “Никотиана” обаче се задълбочава израждането на отношението към земното благо. Производството и търговията с тютюна се насочват единствено към богатството, властта, парите, превърнати в самоцел. Никотинът става обект на социално поробване, на кражби, спекулации, тъмни сделки; често е залог в играта на покер на алчните предприемачи. Девалвацията на ценностите поразява цялостната структура на икономиката и обществено-политическото устройство; довежда до тотална криза. Ето защо в плана на нравствено-етичното “Никотиана” е представена като генетически свързана с пиянството, порока, греха: “Колко мръсно бе започнала историята на “Никотиана”!...Проектът за нея се роди сред тютюнев дим, изпарения на шампанско и оргия с пияни жени”. Зачената в разврат, “Никотиана” става зловещото въплъщение на болестта и смъртта. Нейното непрекъснато разрастване я превръща в митологично чудовище, което поглъща жертвите си – татко Пиер и Мария, Борис и Ирина, Костов, работниците: “Всичко започваше и свършваше с “Никотиана”, която осакатяваше характери, смазваше достойнства, подкупваше съвестите, убиваше хора...Тя убиваше не само работниците, но и господарите си. Съществуването й бе станало неразумно, противочовешко”. Нейната обреченост осъзнават дори и тези, които са я създали. Татко Пиер, старият Барутчиев, Костов принадлежат към поколението на бащите, тези хора все още разграничават истинските от мнимите стойности, те са запазили до голяма степен достолепието, изискаността, почтеността, но са безсилни пред безскрупулното настъпление на новите парвенюта, които агресивно рушат устойчивите принципи на човешкото. Те са се враснали в нездравословното, уродливо тяло на “Никотиана”, над което тегне прокобата.
5. Алтернативата – Рухването на “Никотиана” е нещо, което не подлежи на съмнение по протежение на цялата творба. “Тютюн” е създаден върху предпоставката за обречеността и непрекъснато има за задача да я доказва. Темата за гибелта на стария свят е паралелна с темата за смъртта на човека, загърбил традиционните ценности, прекъснал връзките с другите. Спасението на човешкото е възможно единствено чрез смъртта на “Никотиана”; тя е видяна като залог за оцеляването на света. Текстът възпроизвежда в осъвременен вариант митологичната битка на героя с чудовището, която трябва да претвори хаоса в космос. С тази роля са натоварени героите от света на бедността, нищите и унижените. Образите на Павел Морев, Динко, Варвара и Спасуна, на Лила /от второто издание/ са нравственият коректив на гибелния свят на “Никотиана”. Те са носители на преобразяващото начало, призвано да възстанови справедливия ред. Като героите от другия свят и те имат право на избор, който отстояват с категорична убеденост:” Само черният труд и синята блуза сочат правилния път”. Пътят им е този на множеството; изборът е социален идеал – всевалиден, безапелационен, който ги изправя не само срещу хора като Борис и Ирина, но и срещу институциите, защитаващи “Никотиана” – полицията, войската. Задължителната вярност на идеала при тези персонажи също се превръща в самоцел, която поглъща личностните заложби, не се съобразява с интимно-човешкото. Героите са отново в плен на властта, но този път не на властта на богатството, а на идеологията, на Партията. Идеалът изисква жертвеност: “да се хвърлиш в пропастта и да направиш с тялото си мост, по който да минат другите”. Мостът в символен план бележи прехода от единия бряг /в текста на унижението и бедността/ към другия /на мечтаното свободно бъдеще/. Неговият избор носи на човека или проклятие, или спасение /според Речника на символите/. За героите на Димов изборът е и проклятие, и спасение. В идеологическия контекст на творбата “събарянето на омразния и жесток свят” се разчита като спасение; според психологическия план обаче себеотдаването на идеала е проклятие. Героите, воюващи за справедливост, също са лишени от емоционално изживяване. В личностен аспект те са не по малко самотни от другите персонажи, трагично отдалечени от любовта, от изграждането на дом и семейство. Проклятието да не бъдат обичани тегне над Динко, над Варвара, а любовта на Павел и Лила до края на текста е като че ли “вместена” между другото в мислите и разговорите на героите за съдбата на Партията. Верността към идеала при тези персонажи разрушава най-естествените връзки на човека – тези с близките хора, отнема способността за разбиране и прошка. Павел Морев нито веднъж не разговаря със снаха си Ирина за покойния си брат, нито пък тя изпитва нужда да му разказва за смъртта на Борис. Разкъсани са не просто родовите връзки; засегната е самата същност на човешкото общуване. Победители и победени са еднакво ограбени и наказани за неспособността си да разбират, да съхраняват изконните ценности. Нарушените принципи на диалогичност разколебават трагично идеята за възможното спасение на човешкото.
Заключение: “Тютюн” завършва с гибелта на стария свят, метонимично пресъздадена чрез самоубийството на Ирина. Отворен е пътят за нов жизнен цикъл. Въпреки това финалът на творбата не звучи обнадеждаващо; човешкото щастие остава нещо далечно, непостижимо. Извървели своя път, в края на романа героите и от единия, и от другия свят се оказват неудовлетворени, непостигнали радостта, сладостта на живота. Невъзможна е хармонията – тя предполага любов, единение, духовност, а “Тютюн” е по-скоро роман за тяхното отсъствие, отколкото за утвърждаването им.
Димитър Димов
“Тютюн”
Въведение:
1. 50-те години на ХХ век са време на епическото начало в българската литература. След разнородните проявления на лириката в предходните периоди вниманието се насочва към романовата структура, която позволява в дълбочина, философски да се пресъздадат осъществените епохални промени в българската история. Романовият модел /чийто български първообраз е “Под игото” на Вазов/ позволява проблематизирането на връзките човек-време, човек-общност – въпроси, особено актуални за преходното историческо време на 50-те години. Тетралогията на Димитър Талев, “Иван Кондарев” на Емилиян Станев, “Обикновени хора” на Георги Караславов са разгърнати романови творби, в които главна ценност на живота е вписването на личността сред общността, която се идеализира и се превръща в универсален критерий за етичните стойности. Тези произведения са своеобразно продължение на българската романова традиция, свързана предимно с националната съдба на българите.
2. По особен начин се вписва в епическата вълна на 50-те години романът на Димитър Димов “Тютюн”. Неговата необичайност по отношение на проблематиката, образната система, поетиката предизвиква полемики, публични обсъждания; заговорва се за “случая “Тютюн”. Появило се през 1951г., първото издание на творбата има кратък литературен живот. Тоталитарната критика, подчинена на строг идеологически модел, единодушно открива “несъвършенствата” на романа, отклонението му от наложения метод на “социалистическия реализъм”. “Тютюн” е определен като “дълбоко противоречиво произведение”, “изграден е като погрешен и антиреалистичен”, “възвеличил е буржоазните герои, а е принизил великото и красивото в народната борба” /Из доклади от обсъждането на романа през месец февруари 1952г./. Препоръките са категорични – романът да се преработи съобразно изискванията на партийността. Така под натиска на едно догматично, номенклатурно мислене Димов създава втората версия на творбата – с дообогатените образи на партийни функционери, с пространни страници, мотивиращи ролята на партията в пролетарските борби. Въведена е и нова героиня – Лила, която трябва да бъде положителен контрапункт на Ирина. В своя автентичен вид романът “Тютюн” излиза отново едва през 1990г.
3. Творбата на Димитър Димов, от една страна, следва основните принципи на романовия модел – повествованието се гради върху събитийно-фактологична основа. Текстът вписва в своята художествена реалност едно историческо време, в което се задълбочават обществените противоречия, натрупва се и избухва социалното недоволство, осъществяват се политически поврати. Проследявайки израстването на тютюневите магнати, стачките на тютюноработниците, смяната на една власт с друга, романът разкрива закономерностите в обективния ход на времето. От друга страна обаче, творбата решително загърбва традиционната за българската литература тематика – интересът на Димов се насочва към нови, непознати за родната проза герои – подвластни на собствените си страсти и амбиции. Доминиращи стават проблемите за смисъла на живота, за личната свобода, за избора. Героите на Димов, водени от своите цели, от стремежа за личностна реализация, пренебрегват традиционни норми, загърбват устойчиви ценности. Изключителната им воля ги извежда до върховете; те завоюват своето място в мечтания свят на властта и богатството, но цената, която заплащат, се оказва пагубна за душите им. Прекомерността на желанията ги отчуждава от другите, превръща ги в безродови, трагично самотни хора. Непостижими за тях са щастието и любовта, естествената близост на общуването. Героите в “Тютюн” са сред Димовите “осъдени души” – устремеността им “нагоре” е всъщност пътуване “надолу”, то е падение и разруха. Тяхната обреченост е метонимичен израз на гибелта на цял един свят, който не успява да удържи високите смисли на битието.
Изложение:
4. Заглавието на романа – Романът задава код за тълкуване още със заглавието, което със своята многозначност насочва към разнообразната проблематика в текста. От една страна, тютюнът е вещ, предмет, произведен с труд, и този труд е представен в текста с различните му физически, нравствени и социални стойности. Той е в основата на водещия сблъсък в историческото време – между света на капитала и света на наемния труд, като социалният конфликт провокира и етичните въпроси за създаването на благата и за тяхното безскрупулно присвояване. От друга страна, тютюнът е стока – в този смисъл заглавието насочва към проблемите за продаването и продажността, които в текста ще бъдат изследвани в различни аспекти – “продаване” на душата, на любовта, на родината. В най-силна степен тютюнът действа като литературен, метафоричен знак; неговият жълт цвят развива особена полисемия. Идентичен е с цвета на златото и става емблема на света на капитала. От Смирненски обаче е неразривно обвързано и с темата за болестта, която в романа на Димов характеризира и двата свята – в света на бедността ще бъде поставен акцент по-скоро върху физическите й измерения, в света на богатството – върху нравствено-духовните поражения. Жълтият цвят се отъждествява с отровата, разлагането; той задава идеята за обречеността, гибелта. Жълтото доизгражда метафоричните стойности на есента, свързани с увяхването – след есенното пожълтяване идва зимният студ, смъртта на главните герои и краят на техния свят.
5. Началото на творбата – С есенното пожълтяване започва разказът на Димов за историята и човешката съдба. Началното описание въвежда във времето на гроздобера, задаващ темите за живота, младостта, познанието. Картината е огласена, наситена с движение; излъчва жизненост и радост, тържество на младостта – повечето от гроздоберците са “млади хора”, които “се смееха весело и закачаха помежду си”. Плодовете на човешкия труд се прибират “грижливо”; природата съучаства в трудовия ритуал – “слънцето грееше меко”. Тази картина обаче е рамкирана от предчувствието за края, за отмирането на това време: “Гроздоберът беше към края си” – “знаеха, че това опиянение от слънце, любов и сладък плод щеше да трае само няколко дни”. Още с началото си текстът осъществява прехода към ново време, с други измерения и очертава водещите мотиви при изображението на новия свят – слънцето /живота/, любовта и плода /продължението на живота/.
6. Борис и Ирина:
а/ Ако тази начална картина може да бъде определена като своеобразна експозиция, то завръзката на сюжетното действие е срещата на Борис и Ирина – героите, които текстът въвежда като носители на основните внушения. Срещата им е съдбовна, предначертана – среща на хора, различни от другите, необикновени в своите желания и стремежи. Те са предопределени един за друг – неслучайно още при първия разговор на Ирина й се струва, че “имаше нещо еднакво в съдбата им”. С тази среща обаче се въвежда и мотивът за обречеността – преди да чуе “острия мъжки глас”, Ирина се движи “по остатъците на древния римски път”. Още тук “римското” е зададено като смислов “фон” на изображението – то ще напомня непрекъснато за себе си – при разговорите на Борис с Редингота, при представянето на фон Гайер, в мислите на Ирина за смъртта. Във всеки един от тези моменти мотивът отчетливо активизира внушенията по посока на разрухата, греховността, наказанието, смъртта.
б/ В началото на романа и Борис, и Ирина носят знаците на бедността – тя с “вехтата блуза, избелялата пола и платнените обувки”, той – със слабото си, бледо лице, “белег на оскъдицата и недояждането, сред които живееше учителското семейство на Редингота”. Не бедността обаче сближава героите, а непримиримостта с нея, общата им неудовлетвореност от отреденото им място. Животът около тях е замрял, застинал в своята уморителна повторителност; средата е ограничена, еснафска – тя претопява в своята сивота индивидите, слива ги в безлична маса. В еднообразния провинциален свят Борис и Ирина се чувстват затворени, несвободни, обречени на един живот, който решително се разминава с техните представи за щастие. И двамата са подвластни на мечтата – да бъдат други, да напуснат безсмислената скука, да преодолеят ограниченията на патриархалната общност. Представите си за лично щастие изграждат чрез книгите – Ирина е привлечена от романтичните сюжети, от екзотиката на тропически морета, а Борис е опиянен от златния мираж на тютюна. Копнежите им ги насочват към града – приказното “друго” място, на неоновите светлини, на лимузините, разкоша. Готови са на всичко, за да реализират желанията си – Ирина се изправя срещу волята на баща си, а Борис достига до фаустовския избор: “отдавна беше решил да продаде душата си, но липсваше добър купувач”. Следвайки своите стремежи, Борис и Ирина рязко прекъсват връзките с традицията, отчуждават се от родното, пренебрегват устойчивите ценности. Отчуждението е разкрито чрез отношението на Борис към Редингота – в баща си той вижда един убит мечтател, налудничав местен чудак; към него изпитва нескрито презрение. Така е и в отношението на Ирина към семейството – тя се срамува от баща си, от селските си роднини. За героите родното вече не е нравствен коректив; водени от амбициите си, те отричат всичко, което напомня за миналото. Романът детайлно проследява избрания собствен път на Борис и Ирина, изследва начините, по които преодоляват изпитанията, обобщавайки цената на постигнатото.
в/ Борис Морев:
Пътят на Борис Морев от провинциалния град към върховете на тютюневия свят в основата си възпроизвежда приказния модел – бедният момък със своята находчивост и ум преминава през изпитание, получава за награда царската дъщеря и става цар. Отпратка към тази аналогия е и името на персонажа, обвързано в българското мислене с царственост, избраничество. Първият елемент от приказната схема /моментът на изпитанието/ в романа е максимално съкратен – единственото изпитание за героя е срещата с татко Пиер, когото Борис впечатлява с “остър ум, хладна пресметливост и пламенен устрем към властта на златото”. Представянето пред стария Спиридонов е предшествано от срещата с “царската дъщеря” – в лицето на Борис Мария открива своя принц – “почувства...че това беше лицето на мъжа, когото бе желала, очаквала, търсила да види”. Друго обаче е отношението на Борис – за него Мария се оказва изключителната възможност да бъде завоювано “царството “Никотиана”. Приказното е премоделирано – Борис не води битки, за да спечели “царската дъщеря”, тя не е награда за защитеното добро, а средство да се получи властта. След женитбата с Мария Борис е назначен за втори експерт на тютюневата фирма, а когато умира старият Спиридонов, заема неговото място. В ролята на приказния помощник татко Пиер предава на Борис вълшебния предмет – тютюна, без да получи доказателства за качествата на своя наследник. Нарушаването на приказния модел свидетелства за промяната на естествения ред, за разколебаване на йерархията на утвърдените стойности. Борис се готви за “бавно, упорито и мълчаливо катерене нагоре”, а вместо това “беше направил невероятен скок”, стигайки до върха. Борис Морев обаче не става цар – “изгладнялото и оръфано провинциално момче” се превръща в “мощен диктатор на тютюневия свят”. Преобърната е социалната функция на царя – в културната традиция той поддържа равновесието, носител е на справедливостта, осигурява на поданиците благоденствие. Властването на Борис изостря конфликтите, обрича поданиците на глад. Някогашният “свой” свят /светът на бедността/ е забравен, станал е чужд; безпаметството поражда безразличие, враждебност и досада. Молбите на безработните за Борис са “хленчене, смешно бърборене”, срещата с тях е нещо “досадно и глупаво като случайно стъпване в кална локва”. Възможността за разбиране между него и другите е отречена; тя е и ненужна за Борис – за него са важни могъществото, властта. С обратен знак в романа е и духовната функция на царя, който в митологичното мислене е посредник между земното и небесното, носител на добродетелност и праведност. Не добродетелността ръководи Борис в неговите решения, а суетата – желанието за притежание, амбицията да докаже своите неограничени възможности. Пряк израз на бездуховността на героя са очите му – “бяха станали още по-остри, по-студени и някак безпричинно зли. Зениците им трепкаха нервно като у звяр, който дебне и се готви да се хвърли върху плячката си”. С изкачването на върха заработва и прякото значение на името на героя – вълк, единак /неведнъж конкурентите на “Никотиана” го наричат “младото вълче”/.
Чрез безскрупулността и студената си пресметливост Борис заема своето място в света на тютюна, но това не му е достатъчно – непрекъснато завоюва нови пространства в този свят – като “се справя” със стачниците, елиминира конкурентите /стария Барутчиев/, ловко спечелва сделките с Немския папиросен концерн. Борис е въплъщение на неограничената от нищо амбиция, на изключителната воля, която прекрачва всякакви граници и отстранява от пътя си всичко, което е пречка към властта. Устремеността на Борис в романа е свръхчовешка – тя разкрива невероятните възможности на човека, дързостта му да желае и да постига желаното, разчитайки само на собствените си сили. Героят на Димов осъществява мечтите си – постига богатството, властта, славата и, опиянен от тях, потъпква традиционни представи за добро, утвърдени в миналото норми. Борис наистина се превръща в господар в света на тютюна, но не успява да се освободи от навика да преценява постъпките си от гледище на морала, който отрича. Пиянството, на което се отдава, кошмарите след кървавото потушаване на стачката доказват слабостта му, страха от възмездие, което е неизбежно. Този страх проличава и в разговорите с Ирина, и при срещите с Павел. Страхът е свидетелство, че амбицията на Борис Морев е обречена на провал – той постига временна власт и вечна самота. Дори женитбата с Ирина не го избавя от самотата – и тя е предизвикана от волята за притежание, а не от желание за приобщеност, за емоционална свързаност с другия. Борис обезсмисля всичко ценностно, прагматизира го, превръща го в обект на продаване. В тази покупко-продажба се залага животът на тютюноработниците, залага се родината, залага се дори любовта – Ирина става част от сделката с фон Гайер. Така волята провокира драмата – Борис извървява пътя на саморазрушението, отвеждащ към гибелта. Силно пародийни елементи присъстват в описанието на погребението му: “Една безразлична съпруга стоеше до гроба му, една истеричка се беше погаврила с плача си над трупа му, един пиян слуга му бе намерил ковчег и един озлобен от глад и невярващ в Христа гръцки поп щеше да го опее”. Картината издига внушенията далеч над индивидуалното, превръща се в художествено обобщение на тоталната деградация на ценностите в съвременния свят. Край трупа са се събрали само отрицатели – хора, които, подобно на Борис, не са съградили нищо трайно в своето битие. И те са почти толкова мъртви, колкото генералния директор на умиращата заедно с него “Никотиана”. Лесно се налага идеята, че човешката воля, ако не е съчетана със сътворение, не е път към себеосъществяване, а потъване в небитието. Към тази идея отвежда и символиката на тебеширения надпис на кръста, който скоро ще бъде заличен от дъжда.
г/ Ирина:
Към разрушението е упътена и Ирина, макар че тя дълго се съпротивлява на властта на покварата, опитва се да съхрани човешкото си достойнство. Упорито се образова, привлечена е от хуманността на лекарската професия. Ирина е носител на жизнеността и красотата, които търсят своята реализация, но в един грешен, порочен свят. Бавно, последователно тя се поддава на съблазните на този свят, достигайки също до падението. Нарушаването на моралните норми, отчуждението от патриархалните ценности превръща Ирина в олицетворение на разрива между етичното и естетичното, разкрит чрез елементите на телесното и духовното. Тялото на Ирина си остава все така живо, гъвкаво, привличащо, но лишено от специфичната човешка същност – душата. Със своята разсъдъчност, самоанализирайки се, Ирина прозира бавната смърт на съкровено-ценностното: “Стори й се, че в душата й умираше нещо, което нямаше да се върне никога. И това, което умираше, бе радостта от живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта й”. За Ирина е отредена празнотата – най- страшната последица от греховността. Някогашното жизнено провинциално момиче в края на романа се превръща в “лакирана светска кукла”, лишена от съпротивителни импулси; става безропотна жертва на пагубния, агресивен свят на “Никотиана”. Трагизмът на Ирина е и в невъзможността да се върне назад – за герои като нея и Борис “Никотиана” е единственият възможен път. Техният избор е да продадат себе си, а Тютюневият свят е най-добрият купувач; той поглъща личните светове, става притежател на телата и душите. С “мрачно спокойствие” Ирина достига до примирението, че трябва да извърви пътя на “Никотиана”, в края на който се очертава смътно “призракът на гибел, на всеобща разруха”. В един свят, който не може да удържи високите смисли на битието, е невъзможна реализацията на красотата, на женствеността. Ирина загърбва същинското призвание на жената – да ражда живот. Идеята да създаде дом и деца я учудва, тя е нещо неприемливо и чуждо, несъвместимо със студената пресметливост на тютюневия свят. Този свят не се ръководи от емоции; “деца и семейство” са сантиментална пречка по пътя към желанието да притежаваш, а не да обичаш. И при нея се задълбочава отчуждението от “своите” – завърнала се за погребението на баща си, тя дори не може да се развълнува достатъчно от неговата смърт – факт, който бележи тоталната разкъсаност на връзките между поколенията и категоричния отказ на Ирина да бъде носител на приемствеността.
д/ Борис и Ирина се изкачват до върховете, властват в света на “Никотиана”. Точно в момента на тяхното могъщество обаче в романа все по-често започва да се налага повествователното “но”, разкриващо парадоксалната истина – те са постигнали всичко, но нямат нищо. Приказното царство на богатството, подобно на своя мним цар, е неистинно; то не обогатява, а опустошава, прави хората нищи духом, самотни, безкрайно отчуждени един от друг. Цената на постигнатото се оказва твърде висока. Изконните ценности /зададени в началото на текста/ - радост, любов, сладък плод – са невъзможни, непостижими. Чужда, неосъществена за Борис и Ирина се оказва любовта. Всъщност още в началото на творбата Борис и Ирина са привлечени по-скоро от своята другост, отколкото от любовта. И ако изобщо може да се говори за любовта между двамата, то тя е обречена в мига, в който те се появяват заедно пред болната Мария. В техния нов свят любовта, както всичко останало, е болна, покварена, продажна. Борис дори й поставя цена – любовта на Ирина /продадена на фон Гайер/ срещу запазване контингентите на Немския папиросен концерн. Любовта се изражда в равнодушие, апатия, омраза. Някогашното влечение на Ирина достига степента на омерзението: “виждаше го оголен и тъп, лишен напълно от нравствено съзнание, от простата човешка способност да прави разлика между добро и зло, между подлост и достойнство. Виждаше само един нищожен търгаш, един изрод, един луд”. Героите искат любовта, водени от чувството на самотност и страх, а не от желанието за пълна отдаденост и съпреживяване. Тя не може да ги спаси, защото те пренебрегват интимночовешката й същност. Отказът от любовта отнема и последната ценност – “сладкия плод”. В романа последователно е прокаран мотивът за безплодието, подчинен на идеята за обречеността, гибелта. Бездетството е белязало съдбата на Зара, на Мария, на Ирина – тя “беше станала безплодна като камък”. Несъстоялото се раждане в света на “Никотиана” е възмездие за греховността, за прекомерността на желанията, за нарушената мяра в отношенията с другите.
4. Символът “Никотиана” – Светът на Ирина и Борис е свят на антиценности. В него завършената хармония е преобърната в застрашителен хаос, който отвежда към разруха. Обобщаващ, символен израз на тази идея в романа е “Никотиана” – мощният тютюнев концерн, който провокира желанията, но и разделя хората – противопоставя ги и социално, и нравствено. И двата социални полюса обаче са еднакво подвластни на отровата; молепсани от болестта. Тютюневите складове и жълтеникавият прах поразяват и преобразяват работническите тела. Навъсените мъже, които мислят за безработицата през зимата, тъжните девойки “с изпита жизненост”, бременните жени, които “осъждаха плода си на хилав живот още в утробата”, са трагичното доказателство за несправедливо устроеното социално пространство, под чиито руини остават само трупове. Бедността, гладът, увредените тела провокират зараждането на идеологията, основания са за работническата борба, насочена към промяна, към преподреждане на света. Така “Никотиана” се оказва пресечната точка на различните повествователни пластове – социален, икономически, идеологически, морален. Тютюнът, който е в основата на “Никотиана”, е продукт и стока, определящ е за българската икономика между двете световни войни. С него е свързано препитанието на голяма част от населението. С разрастването на “Никотиана” обаче се задълбочава израждането на отношението към земното благо. Производството и търговията с тютюна се насочват единствено към богатството, властта, парите, превърнати в самоцел. Никотинът става обект на социално поробване, на кражби, спекулации, тъмни сделки; често е залог в играта на покер на алчните предприемачи. Девалвацията на ценностите поразява цялостната структура на икономиката и обществено-политическото устройство; довежда до тотална криза. Ето защо в плана на нравствено-етичното “Никотиана” е представена като генетически свързана с пиянството, порока, греха: “Колко мръсно бе започнала историята на “Никотиана”!...Проектът за нея се роди сред тютюнев дим, изпарения на шампанско и оргия с пияни жени”. Зачената в разврат, “Никотиана” става зловещото въплъщение на болестта и смъртта. Нейното непрекъснато разрастване я превръща в митологично чудовище, което поглъща жертвите си – татко Пиер и Мария, Борис и Ирина, Костов, работниците: “Всичко започваше и свършваше с “Никотиана”, която осакатяваше характери, смазваше достойнства, подкупваше съвестите, убиваше хора...Тя убиваше не само работниците, но и господарите си. Съществуването й бе станало неразумно, противочовешко”. Нейната обреченост осъзнават дори и тези, които са я създали. Татко Пиер, старият Барутчиев, Костов принадлежат към поколението на бащите, тези хора все още разграничават истинските от мнимите стойности, те са запазили до голяма степен достолепието, изискаността, почтеността, но са безсилни пред безскрупулното настъпление на новите парвенюта, които агресивно рушат устойчивите принципи на човешкото. Те са се враснали в нездравословното, уродливо тяло на “Никотиана”, над което тегне прокобата.
5. Алтернативата – Рухването на “Никотиана” е нещо, което не подлежи на съмнение по протежение на цялата творба. “Тютюн” е създаден върху предпоставката за обречеността и непрекъснато има за задача да я доказва. Темата за гибелта на стария свят е паралелна с темата за смъртта на човека, загърбил традиционните ценности, прекъснал връзките с другите. Спасението на човешкото е възможно единствено чрез смъртта на “Никотиана”; тя е видяна като залог за оцеляването на света. Текстът възпроизвежда в осъвременен вариант митологичната битка на героя с чудовището, която трябва да претвори хаоса в космос. С тази роля са натоварени героите от света на бедността, нищите и унижените. Образите на Павел Морев, Динко, Варвара и Спасуна, на Лила /от второто издание/ са нравственият коректив на гибелния свят на “Никотиана”. Те са носители на преобразяващото начало, призвано да възстанови справедливия ред. Като героите от другия свят и те имат право на избор, който отстояват с категорична убеденост:” Само черният труд и синята блуза сочат правилния път”. Пътят им е този на множеството; изборът е социален идеал – всевалиден, безапелационен, който ги изправя не само срещу хора като Борис и Ирина, но и срещу институциите, защитаващи “Никотиана” – полицията, войската. Задължителната вярност на идеала при тези персонажи също се превръща в самоцел, която поглъща личностните заложби, не се съобразява с интимно-човешкото. Героите са отново в плен на властта, но този път не на властта на богатството, а на идеологията, на Партията. Идеалът изисква жертвеност: “да се хвърлиш в пропастта и да направиш с тялото си мост, по който да минат другите”. Мостът в символен план бележи прехода от единия бряг /в текста на унижението и бедността/ към другия /на мечтаното свободно бъдеще/. Неговият избор носи на човека или проклятие, или спасение /според Речника на символите/. За героите на Димов изборът е и проклятие, и спасение. В идеологическия контекст на творбата “събарянето на омразния и жесток свят” се разчита като спасение; според психологическия план обаче себеотдаването на идеала е проклятие. Героите, воюващи за справедливост, също са лишени от емоционално изживяване. В личностен аспект те са не по малко самотни от другите персонажи, трагично отдалечени от любовта, от изграждането на дом и семейство. Проклятието да не бъдат обичани тегне над Динко, над Варвара, а любовта на Павел и Лила до края на текста е като че ли “вместена” между другото в мислите и разговорите на героите за съдбата на Партията. Верността към идеала при тези персонажи разрушава най-естествените връзки на човека – тези с близките хора, отнема способността за разбиране и прошка. Павел Морев нито веднъж не разговаря със снаха си Ирина за покойния си брат, нито пък тя изпитва нужда да му разказва за смъртта на Борис. Разкъсани са не просто родовите връзки; засегната е самата същност на човешкото общуване. Победители и победени са еднакво ограбени и наказани за неспособността си да разбират, да съхраняват изконните ценности. Нарушените принципи на диалогичност разколебават трагично идеята за възможното спасение на човешкото.
Заключение: “Тютюн” завършва с гибелта на стария свят, метонимично пресъздадена чрез самоубийството на Ирина. Отворен е пътят за нов жизнен цикъл. Въпреки това финалът на творбата не звучи обнадеждаващо; човешкото щастие остава нещо далечно, непостижимо. Извървели своя път, в края на романа героите и от единия, и от другия свят се оказват неудовлетворени, непостигнали радостта, сладостта на живота. Невъзможна е хармонията – тя предполага любов, единение, духовност, а “Тютюн” е по-скоро роман за тяхното отсъствие, отколкото за утвърждаването им.