miro096
05-30-2011, 09:27
Какво мислите за Есе-то ми по тази тема ...?
В разказа "Дервишово семе" се разгръща най-често обсъжданата тема-темата за любовта и омразата. Николай Хайтов разкрива силата на тези чувства по-много естествен начин и непринуденост ни показва и доказва, какво е любов обич и омраза. Толкова простичко ни разказва какво е дълг ,обич, безкористност, благородство, омраза, гняв, ярост, безсилие.
Началото на разкара започва " Тоя възел, да ти кажа, много отдалеч се заплита". Възелът се заплита съвсем класически. Майката и бащата на лирическия герой са починали и дядото вижда последна надежда за продължаването на рода във внука си. Рамадан е принуден да живее без майка и баща, неговата участ е да живее със своите стари баба и дядо. Липсващите звена на Дервишовите поражда един от първия проблем в Хайтовият разказ - ранната сватба. Но как едно дете може да се справи със задълженията на един мъж? Но все пак, още тогава, между тях се заражда любов, въпреки че тя е по-скоро подобна на любов между братче и сестриче. Докоснал се до щастието, той започва да възприема света по нов начин и да вижда красотата навсякъде около себе си " старата ни къща бе огряна като слънце, засмели се бяха гредите и... накичени от Силвина с разни цветове и билки... Имаше едни коси, ей оттук ако ги видиш - руси! Ако се поместиш малко видят ти се червеникави, като че греят. Още ако се поместиш - жълто злато като живо заиграва по тях!" Любовта му расте с такава сила, че прераства в омраза дори и към слънцето, без което не би бил възможен светът. " Спряло се онова лятно слънце мързеливо... идва ми да го брулна с кривака. И да го заровя в земята повече да не излиза." Рамадан е ненаситен на ласките и близостта, които до този момент са били само една свенлива мечта за него, един невъзможен свят. Това е истинската любов, чиста като сълза. Но както често се случва в живота щастието винаги е последвано от нещастие, което те удря с нечувана сила и те оставя вкаменен и ти си празен тъжен, отчаян. Отнемат му най-скъпото, най-любимото нещо в живота и то заради " два пръча с големи чанове". Цена твърде ниска и недостойна за един човек. Така изведнъж детето в него си отива и идва големия мъж. Като нараства за да се прероди в дива ярост, но и в една все пак обуздана злоба. Възпира го само желанието на дядото продължението на рода. Дали това е най-важното любов на всяка цена? Важно или не Рамадан се примирява с участта си, както и често се случва в живота. Но в душата му вече са посяти семената на омразата," Тука в сърцето сто пиявици, като че се бяха впили". Всичко, което изживява от тук на сетне го пробожда до смърт. Но лесно се умира, трудно се живее. Макар, че сърцето му е празно и тъмно, разума у него крещи" Бори си, отмъсти". Жаждата за мъст става негов " Двигател". Но живее ли се само с злоба и омраза? Та нали ако се остави на тъмната страна, тя ще го изпепели и заличи. Това проява на здрав разум ли е или страх? Може би затова той не успява да намери сили в себе си за да действа по единствения начин в такъв случай - отмъщението. Но отмъщението ли е най-добрия изход? Може би Рамадан осъзнава, че ще загиби и най-малката надежда, да бъде до своята любима. А може би се примирява с това от страх, че " В затвора няма дупцица да има към Силвина" . След всички разгорели се у него размисли и страсти той се оставя на течението да го носи, да го блъска с надеждата някой ден да го изхвърли на брега, където може би ще го завари неговата мила Силвина. Но сега той се носи по"реката на живота" сред буря от чувства разкъсващи сърцето му. В битието често се стига и го парадокси и обрати, за които нито сме мечтали, нито сме си мислили, че са възможни. В един такъв парадокс попада и Рамадан. Той се вплита в него доброволно, само за да бъде оправдана близостта му до неговото цвете - Силвина. Отново се променя човекът у него и пак заради пустата любов. Казват. че с времето любовта остарява и се уморява, но при него не е така - тя нараства през цялото време, всеки ден, всеки час. Парадоксът идва от факта, че Рамадан проявява състрадание не само към Силвина, но и към самия носител на всички негови мъки - Руфатя, към онзи който цял живот му е горил душата. сега той вижда, колко безпомощен и слаб е всеки и най-вече се радва и наслаждава на факта, че Руфат няма да може да се наслаждава и на мачка неговата Силвина. Сега, когато мъжът и е болен и безпомощен, смъртта ми би била лесна. Спира го единствено молбата на любимата му " да не става със звяра, звяр". Рамадан проявява за пореден път благоразумие и характер на благороден човек и помага на заклетия си враг, без да се превръща в слаб и безсилен роб на чувства.
Рамадан става различен от себе си. Израства под сложната дилема, от която няма решение, от което да не загуби. Затова идва толкова лесно и примирението, а след него и всичко останало... В крайна сметка любовта е нещо за което си струва да живееш, независимо дали е споделена, кратка или каквато и да е.
В разказа "Дервишово семе" се разгръща най-често обсъжданата тема-темата за любовта и омразата. Николай Хайтов разкрива силата на тези чувства по-много естествен начин и непринуденост ни показва и доказва, какво е любов обич и омраза. Толкова простичко ни разказва какво е дълг ,обич, безкористност, благородство, омраза, гняв, ярост, безсилие.
Началото на разкара започва " Тоя възел, да ти кажа, много отдалеч се заплита". Възелът се заплита съвсем класически. Майката и бащата на лирическия герой са починали и дядото вижда последна надежда за продължаването на рода във внука си. Рамадан е принуден да живее без майка и баща, неговата участ е да живее със своите стари баба и дядо. Липсващите звена на Дервишовите поражда един от първия проблем в Хайтовият разказ - ранната сватба. Но как едно дете може да се справи със задълженията на един мъж? Но все пак, още тогава, между тях се заражда любов, въпреки че тя е по-скоро подобна на любов между братче и сестриче. Докоснал се до щастието, той започва да възприема света по нов начин и да вижда красотата навсякъде около себе си " старата ни къща бе огряна като слънце, засмели се бяха гредите и... накичени от Силвина с разни цветове и билки... Имаше едни коси, ей оттук ако ги видиш - руси! Ако се поместиш малко видят ти се червеникави, като че греят. Още ако се поместиш - жълто злато като живо заиграва по тях!" Любовта му расте с такава сила, че прераства в омраза дори и към слънцето, без което не би бил възможен светът. " Спряло се онова лятно слънце мързеливо... идва ми да го брулна с кривака. И да го заровя в земята повече да не излиза." Рамадан е ненаситен на ласките и близостта, които до този момент са били само една свенлива мечта за него, един невъзможен свят. Това е истинската любов, чиста като сълза. Но както често се случва в живота щастието винаги е последвано от нещастие, което те удря с нечувана сила и те оставя вкаменен и ти си празен тъжен, отчаян. Отнемат му най-скъпото, най-любимото нещо в живота и то заради " два пръча с големи чанове". Цена твърде ниска и недостойна за един човек. Така изведнъж детето в него си отива и идва големия мъж. Като нараства за да се прероди в дива ярост, но и в една все пак обуздана злоба. Възпира го само желанието на дядото продължението на рода. Дали това е най-важното любов на всяка цена? Важно или не Рамадан се примирява с участта си, както и често се случва в живота. Но в душата му вече са посяти семената на омразата," Тука в сърцето сто пиявици, като че се бяха впили". Всичко, което изживява от тук на сетне го пробожда до смърт. Но лесно се умира, трудно се живее. Макар, че сърцето му е празно и тъмно, разума у него крещи" Бори си, отмъсти". Жаждата за мъст става негов " Двигател". Но живее ли се само с злоба и омраза? Та нали ако се остави на тъмната страна, тя ще го изпепели и заличи. Това проява на здрав разум ли е или страх? Може би затова той не успява да намери сили в себе си за да действа по единствения начин в такъв случай - отмъщението. Но отмъщението ли е най-добрия изход? Може би Рамадан осъзнава, че ще загиби и най-малката надежда, да бъде до своята любима. А може би се примирява с това от страх, че " В затвора няма дупцица да има към Силвина" . След всички разгорели се у него размисли и страсти той се оставя на течението да го носи, да го блъска с надеждата някой ден да го изхвърли на брега, където може би ще го завари неговата мила Силвина. Но сега той се носи по"реката на живота" сред буря от чувства разкъсващи сърцето му. В битието често се стига и го парадокси и обрати, за които нито сме мечтали, нито сме си мислили, че са възможни. В един такъв парадокс попада и Рамадан. Той се вплита в него доброволно, само за да бъде оправдана близостта му до неговото цвете - Силвина. Отново се променя човекът у него и пак заради пустата любов. Казват. че с времето любовта остарява и се уморява, но при него не е така - тя нараства през цялото време, всеки ден, всеки час. Парадоксът идва от факта, че Рамадан проявява състрадание не само към Силвина, но и към самия носител на всички негови мъки - Руфатя, към онзи който цял живот му е горил душата. сега той вижда, колко безпомощен и слаб е всеки и най-вече се радва и наслаждава на факта, че Руфат няма да може да се наслаждава и на мачка неговата Силвина. Сега, когато мъжът и е болен и безпомощен, смъртта ми би била лесна. Спира го единствено молбата на любимата му " да не става със звяра, звяр". Рамадан проявява за пореден път благоразумие и характер на благороден човек и помага на заклетия си враг, без да се превръща в слаб и безсилен роб на чувства.
Рамадан става различен от себе си. Израства под сложната дилема, от която няма решение, от което да не загуби. Затова идва толкова лесно и примирението, а след него и всичко останало... В крайна сметка любовта е нещо за което си струва да живееш, независимо дали е споделена, кратка или каквато и да е.