sweetpunk
06-24-2011, 14:34
Здравейте, ще си позволя да разкажа своята история, за това как намерих любовта, как разбрах, че я има и последствията от всичко..
На кратко всичко започна преди около 5 месеца! С него се запознахме в един сайт (няма да правя реклама), решихме да се видим и да се запознаем на живо. Започнахме да излизаме всяка вечер, дълги разговори, много смях и т.н., разказа ми за приятелката си, за проблемите си, точно тогава аз бях прекратила дълга и трудна връзка .. може би това ни сближи много, разочарованието и болката, а може би не! На 3тата ни среща, вече се бяхме отпуснали, говорехме открито за всичко и тогава се случи, хвана ме за ръка и помислих, че през мен преминава огромно количество ток, беше като шок, като нещо нереално, все едно Земята спря да се върти и някой беше натиснал паузата на филма. С никой бивш не ми се беше случвало, както и много неща след това!
Започнахме да се сближаваме още повече, разговорите не бяха достатъчни за никой от нас, макар да знаех, че има приятелка, че правя грешка, чувствах че не мога да спра, че имам нужда да го виждам! Започнахме да се виждаме по - рядко, защото тя се прибра в БГ, той не знаеше как да й каже, а аз нямах право да му поставям ултиматуми, защото бях наясно, че той не може да ми предложи нищо сигурно, просто забавление! След това историята е доста объркана, тя замина, той отиде да работи в друг град, дълго време не се бяхме чували и всичко започна да отшумява. До преди 2 седмици. Беше се прибрал за кратко в града, видях го и сякаш нещо се стовари отгоре ми, сърцето ми затуптя толкова силно, мислех че ще изскочи, погледа ми се замъгли и не можех да мисля за нищо, беше като че някой ме беше ударил много силно с нещо по главата, беше просто нереално. Исках да го видя, да говоря с него, да му кажа че ми е липсвал, но гордостта ми надделя и просто го поздравих и отминах. На следващия ден получих смс, който отново ме изправи в прединфарктно положение " Искам да те видя, след 30 мин ще дойда да те взема!". Просто не знаех как да реагирам, не бях сигурна, дали искам да го видя, знаех, че времето през което се опитвах да го забравя ще е пропиляно напразно само с едно мимолетно докосване и въпреки това бях с него. Една приказна нощ, все едно всичко беше в хармония с нас, за да не ни пречи и да ни остави да се отдадем на любовта си. Бях убедена, че го обичам, всички предишни "влюбвания" бяха като пародия на това, което чувствам, разбрах че досега не съм обичала, а само съм се заблуждавала ... не исках нощта да свършва, исках да останем завинаги така, гушнати, без никой да ни притеснява, далеч от проблемите и всичко!
Макар да съм много отворена и да съм имунизирана от вируса "срам", ми е много трудно да говоря за това, което чувствам, винаги съм се старала да си придавам вид, че не ми пука за нищо и за никой и наистина през повечето време е така с изключение на него. С него мога да съм себе си, знам че няма да се подиграе или просто да ме използва, знам че душевното ми здраве и сърцето ми са на сигурно. Снощи за първи път му казах, че го обичам, че наистина искам да съм с него без значение как ще го постигнем .. но уви .. единственото положително нещо, е че и той е влюбен в мен, но има прекалено много пречки ..
Преди няколко часа замина за Германия. В момента имам чувството, че се разпадам, че със себе си отнесе и най - важните ми съставни части, чувствам се разбита. Кажете ми, защо всички преследваме любовта и очакваме с нетърпение да преживеем това разтърсващо чувство, след като след себе си оставя само развалини, болка и липса? :?
На кратко всичко започна преди около 5 месеца! С него се запознахме в един сайт (няма да правя реклама), решихме да се видим и да се запознаем на живо. Започнахме да излизаме всяка вечер, дълги разговори, много смях и т.н., разказа ми за приятелката си, за проблемите си, точно тогава аз бях прекратила дълга и трудна връзка .. може би това ни сближи много, разочарованието и болката, а може би не! На 3тата ни среща, вече се бяхме отпуснали, говорехме открито за всичко и тогава се случи, хвана ме за ръка и помислих, че през мен преминава огромно количество ток, беше като шок, като нещо нереално, все едно Земята спря да се върти и някой беше натиснал паузата на филма. С никой бивш не ми се беше случвало, както и много неща след това!
Започнахме да се сближаваме още повече, разговорите не бяха достатъчни за никой от нас, макар да знаех, че има приятелка, че правя грешка, чувствах че не мога да спра, че имам нужда да го виждам! Започнахме да се виждаме по - рядко, защото тя се прибра в БГ, той не знаеше как да й каже, а аз нямах право да му поставям ултиматуми, защото бях наясно, че той не може да ми предложи нищо сигурно, просто забавление! След това историята е доста объркана, тя замина, той отиде да работи в друг град, дълго време не се бяхме чували и всичко започна да отшумява. До преди 2 седмици. Беше се прибрал за кратко в града, видях го и сякаш нещо се стовари отгоре ми, сърцето ми затуптя толкова силно, мислех че ще изскочи, погледа ми се замъгли и не можех да мисля за нищо, беше като че някой ме беше ударил много силно с нещо по главата, беше просто нереално. Исках да го видя, да говоря с него, да му кажа че ми е липсвал, но гордостта ми надделя и просто го поздравих и отминах. На следващия ден получих смс, който отново ме изправи в прединфарктно положение " Искам да те видя, след 30 мин ще дойда да те взема!". Просто не знаех как да реагирам, не бях сигурна, дали искам да го видя, знаех, че времето през което се опитвах да го забравя ще е пропиляно напразно само с едно мимолетно докосване и въпреки това бях с него. Една приказна нощ, все едно всичко беше в хармония с нас, за да не ни пречи и да ни остави да се отдадем на любовта си. Бях убедена, че го обичам, всички предишни "влюбвания" бяха като пародия на това, което чувствам, разбрах че досега не съм обичала, а само съм се заблуждавала ... не исках нощта да свършва, исках да останем завинаги така, гушнати, без никой да ни притеснява, далеч от проблемите и всичко!
Макар да съм много отворена и да съм имунизирана от вируса "срам", ми е много трудно да говоря за това, което чувствам, винаги съм се старала да си придавам вид, че не ми пука за нищо и за никой и наистина през повечето време е така с изключение на него. С него мога да съм себе си, знам че няма да се подиграе или просто да ме използва, знам че душевното ми здраве и сърцето ми са на сигурно. Снощи за първи път му казах, че го обичам, че наистина искам да съм с него без значение как ще го постигнем .. но уви .. единственото положително нещо, е че и той е влюбен в мен, но има прекалено много пречки ..
Преди няколко часа замина за Германия. В момента имам чувството, че се разпадам, че със себе си отнесе и най - важните ми съставни части, чувствам се разбита. Кажете ми, защо всички преследваме любовта и очакваме с нетърпение да преживеем това разтърсващо чувство, след като след себе си оставя само развалини, болка и липса? :?