VseSokolka
06-26-2011, 14:43
Улиците тънеха в мрак, тротоарите бяха запустели, дворовете изоставени. Леден вятър яростно виеше в почернелите клони на изсъхналите дървета. Градовете бяха покрити с тънък слой черен прах, а над тях се виеха буреносни сиви облаци. Светът изглеждаше пуст и малък, защото наистина беше такъв, беше празен, умиращ, беше на ръба на изтощението и нямаше сила, която да го върне към живот. Навсякъде дебнеше заразата – и възпираше всеки порив за оцеляване. Умираха животни, растения, хора. Икономиката се сриваше. Всеки ден си отиваха хиляди и почти не оставаха пощадени. Болестта покосяваше, отнемаше, разрушаваше, а лекарство все още нямаше. Хората се опитваха да бягат, но тя ги застигаше. Едни умираха в адски мъки, други в съня си. Днес можеше да си здрав, но утре... за утре никой не можеше да ти даде гаранция. И никой не знаеше кога ще дойде неговият ред. Подлудяващ страх и безграничен ужас бяха обхванали всички. По улиците лежаха полуразложени тела и навсякъде, абсолютно навсякъде царуваше смъртта. Нямаше бедни, нямаше богати, всички бяха в калта. Градовете издъхваха, комуникации нямаше, край изоставените домове обикаляха обезумели крадци и с последни сили се опитваха да се докопат до някоя скъпоценност, но силите ги изоставяха и те падаха безчувствени един върху друг, а алчните им погледи бяха вперени единствено в плячката им. Нямаше нищо, което да може спаси хората, и въпреки това последните оцелели стояха сред това, което беше останало от живота им и се молеха с фанатични изражения, а в очите им се преплитаха безнадеждност и паника.
В една хладна сутрин, в която небето бе по-черно от всякога, а тъмните облаци бяха надвиснали над света като смъртоносен воал, през мрачните улици вървеше блед силует на жена, жестокият вятър развяваше дългата й червеникава коса, а мъглата размиваше очертанията й. Тя вървеше по платното и черните й дрехи се сливаха с потъмнелия асфалт. Градът, в който живееше, беше почти напълно разрушен, семейството й – мъртво, приятелите й бяха заминали в опит да се спасят от коварната болест. Тя обаче реши да остане тук с родителите си. И остана единствената оцеляла. Сега търсеше някого, който все още да е незасегнат от заразата. Пристъпваше леко, гордо и спокойно, сякаш не забелязваше разрушителния хаос, който цареше около нея, в тъмно шоколадовите й очи се четеше боязън, а страните й бяха побледнели, почти прозрачни. Погледът й неспокойно обхождаше изоставените, полуразрушени къщи, а над главата й грачеха едни от последните оцелели гарвани в околността, които търсеха мърша, с която да се нахранят. Единственото, което виждаше, беше сянката на смъртта, която дебнеше от всеки ъгъл и тя можеше да долови мириса на гнило, който разяждаше въздуха. Усещаше натрапчивия и сковаващ метален вкус на страха по устните си, но продължаваше да върви напред. Гледаше полуразрушените къщи, изкоренените дървета и изтръгнатите огради и усещаше как кръвта й бавно изстиваше. Вече цял ден обикаляше града, но най-накрая се осмели да тръгне към покрайнините, като се надяваше да открие място, където да пренощува, където поне за малко да забрави за сянката на чакащата смърт. Страхуваше се ужасно, защото нямаше дом, нямаше къде да иде, беше сама, съвсем сама и нямаше кой да я защити. Сърцето й туптеше като затворена в клетка птичка, която се опитва да излезе, но все се удря в желязото, отнело й свободата. Не знаеше дали не е заразена, нямаше как да разбере, оставаше й само да чака и да се надява, но дори и да беше здрава, какво щеше да прави сред целия хаос, нямаше как да оцелее без храна, без подслон. Под палтото си криеше бутилка вода и това беше единственото, което можеше да я спаси в следващите няколко часа. А после… никой не знаеше. Докато вървеше по мрачното шосе и се ослушваше внимателно, очите й се спряха на някаква светлинка, която играеше измежду мъртвите клони на един грамаден храсталак. Тя погледа вълшебния лъч няколко секунди, после предпазливо тръгна към него. Когато заобиколи високите храсти, видя стара, но запазена къща. Прозорците бяха здрави, а в една от стаите светеше лампа и огряваше поляната отпред. Тя помисли няколко минути, а после с тихи стъпки се отправи към отворената врата на къщата. Изглеждаше, сякаш притежателите й бяха излезли за малко и бяха забравили да затворят вратата след себе си. Или поне на нея й се искаше да е така. В главата й препускаха объркани мисли надяваше се поне тук да открие някой оживял или да намери мъничко надежда, а светещата лампа сякаш тайно й обещаваше точно това. Когато измина две - три крачки, приятен, но измъчен и слаб тих глас я стресна с думите:
~ Не влизайте там, госпожице, моля Ви.
Тя се обърна стреснато и се огледа. До едно дърво в двора лежеше мъж горе-долу на нейната възраст. Лицето му бе изпито и слабо, беше подпрял тъмнокосата си глава на ствола на дървото, а очите му, въпреки окаяното му положение, блестяха с някакъв странен син пламък и го правеха някак лъчезарен и приветлив. Познат пламък, но тя не успя да се замисли откъде точно би могъл да й бъде такъв. Нещо в него й вдъхваше доверие, сякаш срещаше отдавна загубен приятел. Той имаше някакъв необичаен чар, който продължаваше да омагьосва, независимо от това, че младият мъж вероятно изживяваше последните минути от живота си и едва дишаше. Още щом го видя, разбра, че е на края на силите си и че никой не можеше да го спаси. Болестта му беше отнела почти всичко, което беше могла. Чакаше само за живота му. На устните му играеше лека усмивка, въпреки че на нея не й се вярваше, че в такова положение някой би успял да се усмихне.
~ Болен ли сте – попита тя с пресъхнало гърло, докато изучаваше чертите на лицето му. Едва ли имаше повече от 30 години, но въпреки това изглеждаше уморен и блед като платно. В отговор той се засмя тихо.
~ Не съм в най-добрата си форма, но ще се опитам да се оправя. Вие обаче сте здрава и може би мъничко Ви завиждам – отбеляза той, а измъчената му усмивка не слизаше от лицето му. Странен човек беше и тя го разбра. В него имаше нещо, което вече бе срещала преди. Но по въпроса къде и кога спомените й многозначително мълчаха.
~ Защо да не влизам вътре – кимна тя към изоставената къща.
~ Приятелите ми едва ли ще Ви се харесат в състоянието, в което се намират вътре. По-добре си вървете. Това място не е за Вас.
~ Откога сте тук - попита го тя и седна до него под дървото. Учудващо, но земята беше топла, въпреки ледения вятър и студа. Той помълча за известно време и я погледа любопитно със зеленикавите си очи сякаш се опитваше да прочете мислите й, а после отговори кратко:
~ От три дни.
~ Моля – учуди се тя. Три дни и той все още беше жив?
~ Май не ми се умира…
Той понечи да каже още нещо, но се закашля силно и не успя да каже и дума. Тя го погледна разтревожено, докато отчаяно се бореше с паниката, която я обземаше, когато гледаше как той се мъчи. За минутите, в които бяха заедно, той неусетно се беше превърнал в единственото нещо, което й напомняше за живота, който имаше преди заразата да поквари света. Той беше последният спомен за един по-красив свят, макар да бяха почти непознати един за друг.
~ Искате ли вода?
~ Не, госпожице, запазете я за себе си. Скоро ще настъпи моят час, което е малко тъжно, но съм сигурен, че ще го преживея някак – усмихна се той отново, въпреки че си личеше колко му е трудно. Едва си поемаше въздух и очите му се замъгляваха.
~ Не говорете … - започна тя, но той рязко я прекъсна.
~ Изслушайте ме… Аз навършвам 26 утре. Не ми се вярва да успея да се поздравя с рождения си ден, затова трябва да ви разкажа нещо, което напоследък не ми дава мира. Понякога ми се струва, че тази история отдавна е част от миналото ми, нещо като позабравен сън, а друг път тя е толкова реална, колкото сте Вие сега. Недейте да ме прекъсвате, моля Ви. Аз май бях на 16, вече не помня много добре. Тогава станаха толкова много неща. Имах приятелка – беше най-странния човек, когото познавах. И все ми се струваше, че тя не ми беше приятелка, а нещо повече, защото всичко беше толкова необичайно и странно, колкото беше такава и тя. Не знам как се случи, но май бях влюбен, само че не разбирах какво в действителност е любовта. Колко глупаво би било, ако наистина съм бил влюбен, не съм успял да разбера. Когато се замисля, ми се струва, че не съм искал да признавам пред себе си, че въобще съм могъл да си позволя да изпитвам чувства към нея. В повечето случаи се стараех да не мисля за това, за мен беше непосилно и безсмислено да си задавам въпроси, чиито неясни отговори само щяха да объркат удобния ми живот. Когато си спомням, осъзнавам, че може би тя ме е накарала да се влюбя. Тя беше като една малка лисица - усмихна се той едва уловимо, а лицето му придоби замечтано изражение. Младата жена срещу него го слушаше внимателно и се взираше в синьо-зелените му очи, които бяха вперени в нея, но сякаш не я виждаха.
~ И един ден аз избягах от нея. Само ако знаех защо го направих... А тя изглеждаше така сломена. Никога дотогава не я бях виждал такава. Тя винаги беше силна, борбена, настоятелна. Изведнъж разбрах, че тя също имаше слаби страни, че можеше да страда, да я боли, да е тъжна. Може би това ме уплаши още повече. Просто не можех да я гледам безпомощна, знаейки, че и аз имам вина за това. Пожелах си да изчезна от живота й. Тя стана прекалено важна част от моя. Тогава не можех да си го позволя. Понякога се чудя какво е станало с нея, дали си е намерила друг, когото да очарова. Жените са толкова много, можех да имам всяка една. Но всички, които срещах, бяха така обикновени… А тя беше различна само защото беше странна и неразбираема за мен. В нея имаше нещо властно и едновременно с това нещо детско, невинно и нежно. Но и нежните рози имат бодли, а нейните бяха от доста бодливите. Беше тук крехка, ту жестока. Чудя се дали аз не я направих такава.
Тя мислеше за нещата, които чу. Неговите спомени я върнаха към времето, когато тя беше на 16. Тогава срещна момче, което много приличаше на него. Колкото повече се вслушваше в гласа му, толкова повече си мислеше за онова момче, което сега сигурно беше колкото него. Загледа с в очите на мъжа пред себе си – светли синьо-зелени очи, които покоряваха, владееха, изумяваха с цветовете си. Изглеждаха като онези очи, които привлякоха погледа й преди близо десет години. Когато тя го погледна, той млъкна. Двамата седяха на отровената със заразата земя и се гледаха. В ума й съмнението се бореше със сърцето й. Пред погледа й минаваха всички моменти, които бяха преживели заедно с онова момче. Часовете, прекарани заедно. Усмивките. Погледите. Всичко – това, как остана сама, как неочаквано изгуби най-добрия си приятел, който за нея всъщност винаги е бил повече, отколкото е трябвало. Цялата болка, която беше крила в себе си през годините, я връхлетя. И тогава тя разбра къде е виждала тези очи, припомни си всичко – болката, разочарованието, празнотата. Преди обаче да каже каквото и да било, нов пристъп на кашлица го задави. Тя седеше до него изтръпнала, но нямаше какво да направи срещу болестта, беше дошла твърде късно, беше разбрала, когато всичко беше решено, а той беше признал тогава, когато вече нямаше връщане назад. Когато най-накрая дишането му почти се успокои, той й прошепна:
~ Госпожице, струва ми се, че съжалявам за онова, което сторих. Мисля, че моето време дойде. Сърцето ми започва да бие по-бавно и по-бавно, усещам го. Почти не мога да дишам. Надявам се тя да не се сърди много. Не знаех какво трябва да направя.
Чак сега тя осъзна, че го губи отново, но този път завинаги, но беше скована непоносим страх и не можеше да каже нито дума, съзнанието й беше замъглено, ръцете й трепереха, искаше й се да закрещи и да избяга, но нямаше сили дори да заплаче.
~ Как се казваше – уплашено попита тя, събирайки целия си кураж. Сърцето й туптеше бързо, ужасно бързо. Той я гледаше със своите невероятно сини очи, а тя беше ужасяващо безсилна.
~ Ели… - промълви той. Тя го хвана за ръката и проумя, че вече е късно за каквото и да било. Толкова късно, колкото не можеше да бъде. Очите му се впериха в нея и за миг й се стори, че и той разбра коя е тя всъщност, но преди да успее да добави още нещо, смъртта го покоси. Тя отчаяно търсеше пулс и викаше името му, но дори слънчевата синева в очите му беше помръкнала завинаги.
Ели не пускаше ръката му. Да, тя беше Ели, онова момиче, което сега и преди десет години изгуби човека, без когото не можеше.
Очите му бяха отправени към почти черното небе, застрашително надвиснало над тях. Тя го гледаше го и не можеше да възприеме какво се случва с нея. Умът й се опитваше да намери обяснение на всичко, което й се беше случило, но единственото, което постигна, беше да накара сърцето й да закрещи от болка и безпомощност. По лицето й бързо потекоха горещи сълзи, капеха по земята и обливаха студените му ръце. Ели вдигна поглед и погледна сивите облаци, които изпълваха небето, а после затвори очи. Заваля леден дъжд и обви застиналата земя в гъста мека мъгла. А светът беше така празен…
Разказът е наистина важен и бих искала да чуя колкото се може повече мнения за него. :!:
В една хладна сутрин, в която небето бе по-черно от всякога, а тъмните облаци бяха надвиснали над света като смъртоносен воал, през мрачните улици вървеше блед силует на жена, жестокият вятър развяваше дългата й червеникава коса, а мъглата размиваше очертанията й. Тя вървеше по платното и черните й дрехи се сливаха с потъмнелия асфалт. Градът, в който живееше, беше почти напълно разрушен, семейството й – мъртво, приятелите й бяха заминали в опит да се спасят от коварната болест. Тя обаче реши да остане тук с родителите си. И остана единствената оцеляла. Сега търсеше някого, който все още да е незасегнат от заразата. Пристъпваше леко, гордо и спокойно, сякаш не забелязваше разрушителния хаос, който цареше около нея, в тъмно шоколадовите й очи се четеше боязън, а страните й бяха побледнели, почти прозрачни. Погледът й неспокойно обхождаше изоставените, полуразрушени къщи, а над главата й грачеха едни от последните оцелели гарвани в околността, които търсеха мърша, с която да се нахранят. Единственото, което виждаше, беше сянката на смъртта, която дебнеше от всеки ъгъл и тя можеше да долови мириса на гнило, който разяждаше въздуха. Усещаше натрапчивия и сковаващ метален вкус на страха по устните си, но продължаваше да върви напред. Гледаше полуразрушените къщи, изкоренените дървета и изтръгнатите огради и усещаше как кръвта й бавно изстиваше. Вече цял ден обикаляше града, но най-накрая се осмели да тръгне към покрайнините, като се надяваше да открие място, където да пренощува, където поне за малко да забрави за сянката на чакащата смърт. Страхуваше се ужасно, защото нямаше дом, нямаше къде да иде, беше сама, съвсем сама и нямаше кой да я защити. Сърцето й туптеше като затворена в клетка птичка, която се опитва да излезе, но все се удря в желязото, отнело й свободата. Не знаеше дали не е заразена, нямаше как да разбере, оставаше й само да чака и да се надява, но дори и да беше здрава, какво щеше да прави сред целия хаос, нямаше как да оцелее без храна, без подслон. Под палтото си криеше бутилка вода и това беше единственото, което можеше да я спаси в следващите няколко часа. А после… никой не знаеше. Докато вървеше по мрачното шосе и се ослушваше внимателно, очите й се спряха на някаква светлинка, която играеше измежду мъртвите клони на един грамаден храсталак. Тя погледа вълшебния лъч няколко секунди, после предпазливо тръгна към него. Когато заобиколи високите храсти, видя стара, но запазена къща. Прозорците бяха здрави, а в една от стаите светеше лампа и огряваше поляната отпред. Тя помисли няколко минути, а после с тихи стъпки се отправи към отворената врата на къщата. Изглеждаше, сякаш притежателите й бяха излезли за малко и бяха забравили да затворят вратата след себе си. Или поне на нея й се искаше да е така. В главата й препускаха объркани мисли надяваше се поне тук да открие някой оживял или да намери мъничко надежда, а светещата лампа сякаш тайно й обещаваше точно това. Когато измина две - три крачки, приятен, но измъчен и слаб тих глас я стресна с думите:
~ Не влизайте там, госпожице, моля Ви.
Тя се обърна стреснато и се огледа. До едно дърво в двора лежеше мъж горе-долу на нейната възраст. Лицето му бе изпито и слабо, беше подпрял тъмнокосата си глава на ствола на дървото, а очите му, въпреки окаяното му положение, блестяха с някакъв странен син пламък и го правеха някак лъчезарен и приветлив. Познат пламък, но тя не успя да се замисли откъде точно би могъл да й бъде такъв. Нещо в него й вдъхваше доверие, сякаш срещаше отдавна загубен приятел. Той имаше някакъв необичаен чар, който продължаваше да омагьосва, независимо от това, че младият мъж вероятно изживяваше последните минути от живота си и едва дишаше. Още щом го видя, разбра, че е на края на силите си и че никой не можеше да го спаси. Болестта му беше отнела почти всичко, което беше могла. Чакаше само за живота му. На устните му играеше лека усмивка, въпреки че на нея не й се вярваше, че в такова положение някой би успял да се усмихне.
~ Болен ли сте – попита тя с пресъхнало гърло, докато изучаваше чертите на лицето му. Едва ли имаше повече от 30 години, но въпреки това изглеждаше уморен и блед като платно. В отговор той се засмя тихо.
~ Не съм в най-добрата си форма, но ще се опитам да се оправя. Вие обаче сте здрава и може би мъничко Ви завиждам – отбеляза той, а измъчената му усмивка не слизаше от лицето му. Странен човек беше и тя го разбра. В него имаше нещо, което вече бе срещала преди. Но по въпроса къде и кога спомените й многозначително мълчаха.
~ Защо да не влизам вътре – кимна тя към изоставената къща.
~ Приятелите ми едва ли ще Ви се харесат в състоянието, в което се намират вътре. По-добре си вървете. Това място не е за Вас.
~ Откога сте тук - попита го тя и седна до него под дървото. Учудващо, но земята беше топла, въпреки ледения вятър и студа. Той помълча за известно време и я погледа любопитно със зеленикавите си очи сякаш се опитваше да прочете мислите й, а после отговори кратко:
~ От три дни.
~ Моля – учуди се тя. Три дни и той все още беше жив?
~ Май не ми се умира…
Той понечи да каже още нещо, но се закашля силно и не успя да каже и дума. Тя го погледна разтревожено, докато отчаяно се бореше с паниката, която я обземаше, когато гледаше как той се мъчи. За минутите, в които бяха заедно, той неусетно се беше превърнал в единственото нещо, което й напомняше за живота, който имаше преди заразата да поквари света. Той беше последният спомен за един по-красив свят, макар да бяха почти непознати един за друг.
~ Искате ли вода?
~ Не, госпожице, запазете я за себе си. Скоро ще настъпи моят час, което е малко тъжно, но съм сигурен, че ще го преживея някак – усмихна се той отново, въпреки че си личеше колко му е трудно. Едва си поемаше въздух и очите му се замъгляваха.
~ Не говорете … - започна тя, но той рязко я прекъсна.
~ Изслушайте ме… Аз навършвам 26 утре. Не ми се вярва да успея да се поздравя с рождения си ден, затова трябва да ви разкажа нещо, което напоследък не ми дава мира. Понякога ми се струва, че тази история отдавна е част от миналото ми, нещо като позабравен сън, а друг път тя е толкова реална, колкото сте Вие сега. Недейте да ме прекъсвате, моля Ви. Аз май бях на 16, вече не помня много добре. Тогава станаха толкова много неща. Имах приятелка – беше най-странния човек, когото познавах. И все ми се струваше, че тя не ми беше приятелка, а нещо повече, защото всичко беше толкова необичайно и странно, колкото беше такава и тя. Не знам как се случи, но май бях влюбен, само че не разбирах какво в действителност е любовта. Колко глупаво би било, ако наистина съм бил влюбен, не съм успял да разбера. Когато се замисля, ми се струва, че не съм искал да признавам пред себе си, че въобще съм могъл да си позволя да изпитвам чувства към нея. В повечето случаи се стараех да не мисля за това, за мен беше непосилно и безсмислено да си задавам въпроси, чиито неясни отговори само щяха да объркат удобния ми живот. Когато си спомням, осъзнавам, че може би тя ме е накарала да се влюбя. Тя беше като една малка лисица - усмихна се той едва уловимо, а лицето му придоби замечтано изражение. Младата жена срещу него го слушаше внимателно и се взираше в синьо-зелените му очи, които бяха вперени в нея, но сякаш не я виждаха.
~ И един ден аз избягах от нея. Само ако знаех защо го направих... А тя изглеждаше така сломена. Никога дотогава не я бях виждал такава. Тя винаги беше силна, борбена, настоятелна. Изведнъж разбрах, че тя също имаше слаби страни, че можеше да страда, да я боли, да е тъжна. Може би това ме уплаши още повече. Просто не можех да я гледам безпомощна, знаейки, че и аз имам вина за това. Пожелах си да изчезна от живота й. Тя стана прекалено важна част от моя. Тогава не можех да си го позволя. Понякога се чудя какво е станало с нея, дали си е намерила друг, когото да очарова. Жените са толкова много, можех да имам всяка една. Но всички, които срещах, бяха така обикновени… А тя беше различна само защото беше странна и неразбираема за мен. В нея имаше нещо властно и едновременно с това нещо детско, невинно и нежно. Но и нежните рози имат бодли, а нейните бяха от доста бодливите. Беше тук крехка, ту жестока. Чудя се дали аз не я направих такава.
Тя мислеше за нещата, които чу. Неговите спомени я върнаха към времето, когато тя беше на 16. Тогава срещна момче, което много приличаше на него. Колкото повече се вслушваше в гласа му, толкова повече си мислеше за онова момче, което сега сигурно беше колкото него. Загледа с в очите на мъжа пред себе си – светли синьо-зелени очи, които покоряваха, владееха, изумяваха с цветовете си. Изглеждаха като онези очи, които привлякоха погледа й преди близо десет години. Когато тя го погледна, той млъкна. Двамата седяха на отровената със заразата земя и се гледаха. В ума й съмнението се бореше със сърцето й. Пред погледа й минаваха всички моменти, които бяха преживели заедно с онова момче. Часовете, прекарани заедно. Усмивките. Погледите. Всичко – това, как остана сама, как неочаквано изгуби най-добрия си приятел, който за нея всъщност винаги е бил повече, отколкото е трябвало. Цялата болка, която беше крила в себе си през годините, я връхлетя. И тогава тя разбра къде е виждала тези очи, припомни си всичко – болката, разочарованието, празнотата. Преди обаче да каже каквото и да било, нов пристъп на кашлица го задави. Тя седеше до него изтръпнала, но нямаше какво да направи срещу болестта, беше дошла твърде късно, беше разбрала, когато всичко беше решено, а той беше признал тогава, когато вече нямаше връщане назад. Когато най-накрая дишането му почти се успокои, той й прошепна:
~ Госпожице, струва ми се, че съжалявам за онова, което сторих. Мисля, че моето време дойде. Сърцето ми започва да бие по-бавно и по-бавно, усещам го. Почти не мога да дишам. Надявам се тя да не се сърди много. Не знаех какво трябва да направя.
Чак сега тя осъзна, че го губи отново, но този път завинаги, но беше скована непоносим страх и не можеше да каже нито дума, съзнанието й беше замъглено, ръцете й трепереха, искаше й се да закрещи и да избяга, но нямаше сили дори да заплаче.
~ Как се казваше – уплашено попита тя, събирайки целия си кураж. Сърцето й туптеше бързо, ужасно бързо. Той я гледаше със своите невероятно сини очи, а тя беше ужасяващо безсилна.
~ Ели… - промълви той. Тя го хвана за ръката и проумя, че вече е късно за каквото и да било. Толкова късно, колкото не можеше да бъде. Очите му се впериха в нея и за миг й се стори, че и той разбра коя е тя всъщност, но преди да успее да добави още нещо, смъртта го покоси. Тя отчаяно търсеше пулс и викаше името му, но дори слънчевата синева в очите му беше помръкнала завинаги.
Ели не пускаше ръката му. Да, тя беше Ели, онова момиче, което сега и преди десет години изгуби човека, без когото не можеше.
Очите му бяха отправени към почти черното небе, застрашително надвиснало над тях. Тя го гледаше го и не можеше да възприеме какво се случва с нея. Умът й се опитваше да намери обяснение на всичко, което й се беше случило, но единственото, което постигна, беше да накара сърцето й да закрещи от болка и безпомощност. По лицето й бързо потекоха горещи сълзи, капеха по земята и обливаха студените му ръце. Ели вдигна поглед и погледна сивите облаци, които изпълваха небето, а после затвори очи. Заваля леден дъжд и обви застиналата земя в гъста мека мъгла. А светът беше така празен…
Разказът е наистина важен и бих искала да чуя колкото се може повече мнения за него. :!: