stefity
06-30-2011, 21:53
Пореден опит да запълня безсънните си нощи с писане. Всичко до сега е написано безцелно и без идея, макар, че мисля, че ще мога и да го доразвия. Приятно четене на малкото, които ще погледнат надрасканото за половин час в 3.00 през нощта Нещо-Нищо... :)
Утрото започна както обикновено - на скромната веранда, с изглед към просторната шир изпълнена с природа и натурална красота, на малката, дървена масичка, огрявана от слънцето, което поради ранният час все още не пареше толкова жарко, с любимата чаша кафе и сутрешната цигара. Колкото до последното, това бе гаден навик, който вътрешно ме тормозеше, но въпреки това не правех нищо по въпроса за да го приключа. И сега се замислям, колко слаба може да бъде човешката психика и как нещо толкова дребно, е в състояние да я пороби. Но, в момента това бе най-дребният ми проблем, тъй като живота ми се бе превърнал в пълна каша. Не отричам, че и преди не е имало подобни моменти, но сега май положението беше по-напечено. И в този кратък миг на размишление, пощальонът се доближи до верандата с типичната за него усмивка, лепната на загорялото му от слънцето лице. В този момент ми идваше да изругая, тъй като тя изглеждаше толкова фалшива и цинична, колкото фалшиви и цинични бяха моделите в каталозите за бельо и бански, които той държеше в ръцете си преди те да попаднат в пощенската кутия.
- Добро утро! Прекрасна сутрин, нали? - с нотка на някакъв флирт той подхвърли.
И тъй като не исках да си вгорчавам още повече и без това тежката утрин, реших без излишни коментари просто да му отвърна със същото, макар и да знаех, че в този момент и аз се превръщам в едно от тези така лицемерни и фалшиви човешки същества, каито по начало ненавиждах. Но сякаш просещ си част от моя гняв, той продължи с разговора, тъй като явно си беше наумил, че имам някакъв интерес към неговата антипатична личност.
- Какво ще правиш довечера? Искаш ли да дойдеш с мен на едно парти, което мой приятел организира по повод раздялата си с онази крава - бившата му приятелка? - каза със смях и явно мислещ си, че се е проявил с оригиналното си чувство за хумор той продължаваше да впива зелено-сивите си, ехидни очи в мен очаквайки отговор.
- На работа съм. - кратко и безизразно му отговорих, докатато дръпнах от цигарата си за последен път и нервно я загасих в пепелника до мен. Прибирайки се вътре мислейки си, че най-накрая съм се отървала от досадника, дочух зад мен вече по-сериозен глас:
- Знам къде работиш. Не си мисли, че няма да посмея да те посетя отново в някой късен час, когато се прибираш.
В този момент усетих как кръвта нахлува в главата ми и ръцете ми се свиха инстинктивно в юмруци. Спрях се за миг, очаквайки още някакъв коментар, но бе настъпило мълчание. Затръшнах вратата зад себе си, оставяйки все още усмихнатият пощальон на верандата, който сега изглеждаше още по-непоносим отколкото през която и да е било друга сутрин.
-Наистина шибана сутрин! - позволих си да изругая за пореден път, но този път думите ми огласиха стаята на малката къщичка, в която бях отседнала след като ме уволниха от ресторанта за бързо хранене в близкият голям град. Къщата бе на леля ми, която в момента беше на екскурзия за 1 месец и ми я отстъпи докато си стъпя на краката, и тъй като не можех да си позволя вече предишната квартира, бях принудена да приема. Но с тази нова работа в долнопробен бар, приличащ по-скоро на бардак едва ли това щеше да стане скоро. И въпреки това, трябваше да измисля начин... каквото и да ми струваше това. Отпускайки се на изтърканото канапе, за пореден път осъзнах, че на 23 години, не съм постигнала нищо съществено, а времето минаваше. Погледнах часовника, бе станало 8:15 и реших, че малка разходка би ми се отразила добре. Взех мобилния си телефон, ключовете, някакви дребни пари и се запътих към вратата с надеждата, че навън може и да намеря нещо, което да ме разведри... Но ако знаех какво ми предстоше извън тази врата, не бих си и помисляла да мърдам от захабеното, но въпреки това удобно канапе...
Сякаш напук, дори и времето се беше развалило, за да подчертае подтискащата атмосфера и така лабилната ми психика в този момент. И така, докато вървях по улиците изпълнени с лъскави магазини, кафенета и всякакви дюкянчета за безброй вещи, книги или антики, капки дъжд започнаха да падат на хаотични места, толкова безцелно, толкова свободно... Но тъй като бях тънко облечена, предпочитах да нямам голям досег с тях, както явно предпочитаха и останалите, тъй като улиците внезапно бяха станали пусти, единствените силуети, забелязващи се през образувалата се от дъжда стена бяха млада двойка, подпряни на едно дърво, скрити под обемната и гъста корона на зеленият цер, прегръщайки се и навярно шепнейки си любовни слова. Докато ги наблюдавах се замислих от кога не бях изпитвала тези чувства към някого. Животът ме накара да порастна бързо и още когато бях на 14 години, поради смъртта на родителите ми се наложи да търся сама прехраната си, без да имам шанс да се порадвам именно на тези малки, човешки нужди като любов, ласки, нежност и закрила. Няма да споменавам какво съм изживяла в подробности, но е достатъчно само да си спомня за тези години и ме обземаше гадното чувство, наречено самота. Захласната в миналото, не мърдах от мястото си и неусетно усетих, че цялата съм подгизнала от дъжда. Изругавайки и ядосвайки се на разсеяността си, побързах да намеря подслон и сякаш късмета ми се преобърна, когато на улицата до мен спря позната кола...
Утрото започна както обикновено - на скромната веранда, с изглед към просторната шир изпълнена с природа и натурална красота, на малката, дървена масичка, огрявана от слънцето, което поради ранният час все още не пареше толкова жарко, с любимата чаша кафе и сутрешната цигара. Колкото до последното, това бе гаден навик, който вътрешно ме тормозеше, но въпреки това не правех нищо по въпроса за да го приключа. И сега се замислям, колко слаба може да бъде човешката психика и как нещо толкова дребно, е в състояние да я пороби. Но, в момента това бе най-дребният ми проблем, тъй като живота ми се бе превърнал в пълна каша. Не отричам, че и преди не е имало подобни моменти, но сега май положението беше по-напечено. И в този кратък миг на размишление, пощальонът се доближи до верандата с типичната за него усмивка, лепната на загорялото му от слънцето лице. В този момент ми идваше да изругая, тъй като тя изглеждаше толкова фалшива и цинична, колкото фалшиви и цинични бяха моделите в каталозите за бельо и бански, които той държеше в ръцете си преди те да попаднат в пощенската кутия.
- Добро утро! Прекрасна сутрин, нали? - с нотка на някакъв флирт той подхвърли.
И тъй като не исках да си вгорчавам още повече и без това тежката утрин, реших без излишни коментари просто да му отвърна със същото, макар и да знаех, че в този момент и аз се превръщам в едно от тези така лицемерни и фалшиви човешки същества, каито по начало ненавиждах. Но сякаш просещ си част от моя гняв, той продължи с разговора, тъй като явно си беше наумил, че имам някакъв интерес към неговата антипатична личност.
- Какво ще правиш довечера? Искаш ли да дойдеш с мен на едно парти, което мой приятел организира по повод раздялата си с онази крава - бившата му приятелка? - каза със смях и явно мислещ си, че се е проявил с оригиналното си чувство за хумор той продължаваше да впива зелено-сивите си, ехидни очи в мен очаквайки отговор.
- На работа съм. - кратко и безизразно му отговорих, докатато дръпнах от цигарата си за последен път и нервно я загасих в пепелника до мен. Прибирайки се вътре мислейки си, че най-накрая съм се отървала от досадника, дочух зад мен вече по-сериозен глас:
- Знам къде работиш. Не си мисли, че няма да посмея да те посетя отново в някой късен час, когато се прибираш.
В този момент усетих как кръвта нахлува в главата ми и ръцете ми се свиха инстинктивно в юмруци. Спрях се за миг, очаквайки още някакъв коментар, но бе настъпило мълчание. Затръшнах вратата зад себе си, оставяйки все още усмихнатият пощальон на верандата, който сега изглеждаше още по-непоносим отколкото през която и да е било друга сутрин.
-Наистина шибана сутрин! - позволих си да изругая за пореден път, но този път думите ми огласиха стаята на малката къщичка, в която бях отседнала след като ме уволниха от ресторанта за бързо хранене в близкият голям град. Къщата бе на леля ми, която в момента беше на екскурзия за 1 месец и ми я отстъпи докато си стъпя на краката, и тъй като не можех да си позволя вече предишната квартира, бях принудена да приема. Но с тази нова работа в долнопробен бар, приличащ по-скоро на бардак едва ли това щеше да стане скоро. И въпреки това, трябваше да измисля начин... каквото и да ми струваше това. Отпускайки се на изтърканото канапе, за пореден път осъзнах, че на 23 години, не съм постигнала нищо съществено, а времето минаваше. Погледнах часовника, бе станало 8:15 и реших, че малка разходка би ми се отразила добре. Взех мобилния си телефон, ключовете, някакви дребни пари и се запътих към вратата с надеждата, че навън може и да намеря нещо, което да ме разведри... Но ако знаех какво ми предстоше извън тази врата, не бих си и помисляла да мърдам от захабеното, но въпреки това удобно канапе...
Сякаш напук, дори и времето се беше развалило, за да подчертае подтискащата атмосфера и така лабилната ми психика в този момент. И така, докато вървях по улиците изпълнени с лъскави магазини, кафенета и всякакви дюкянчета за безброй вещи, книги или антики, капки дъжд започнаха да падат на хаотични места, толкова безцелно, толкова свободно... Но тъй като бях тънко облечена, предпочитах да нямам голям досег с тях, както явно предпочитаха и останалите, тъй като улиците внезапно бяха станали пусти, единствените силуети, забелязващи се през образувалата се от дъжда стена бяха млада двойка, подпряни на едно дърво, скрити под обемната и гъста корона на зеленият цер, прегръщайки се и навярно шепнейки си любовни слова. Докато ги наблюдавах се замислих от кога не бях изпитвала тези чувства към някого. Животът ме накара да порастна бързо и още когато бях на 14 години, поради смъртта на родителите ми се наложи да търся сама прехраната си, без да имам шанс да се порадвам именно на тези малки, човешки нужди като любов, ласки, нежност и закрила. Няма да споменавам какво съм изживяла в подробности, но е достатъчно само да си спомня за тези години и ме обземаше гадното чувство, наречено самота. Захласната в миналото, не мърдах от мястото си и неусетно усетих, че цялата съм подгизнала от дъжда. Изругавайки и ядосвайки се на разсеяността си, побързах да намеря подслон и сякаш късмета ми се преобърна, когато на улицата до мен спря позната кола...