Karrri
08-07-2011, 07:41
След поредната караница с майка ми реших просто да седна и да излея цялата си душа.Писна ми от живота,писна ми от хората,писна ми от града,писна ми от сивото ежедневие!Не знам от къде да започна,защото имам толкова много за казване..
Вкъщи постоянно се караме.Майка ми с баща ми,те с мен,аз с тях!Всеки ден скандали,всеки ден обиди,всеки ден плач.Баща ми е безработен,майка ми е на минимална заплата,в момента има ужасни проблеми със здравето..скандалите почти винаги са за пари.Доскоро не осъзнавах,че сме в такова положение.Караниците никога не са спирали,но не знаех,че сме толкова зле.Никога не сме били богати,но сега просто ударихме дъното.Майка ми си брой жълтите стотинки,татко ми е склонен да харчи повече(една от причините за скандалите им),а аз се чудя как стигнахме дотук.И не,не е,защото "сега сме били в криза",знам,че това може би никога няма да премине.Чудя се как след няколко години ще отида да уча някъде,как ще се издържам,какъв ще ми е животът тогава.Най-много ме е страх от неизвестното.Не знам дали ще мога да се справя занапред.Майка ми постоянно ми говори как се притеснява,че няма да може да ме изпрати да уча никъде,че животът й омръзнал.Ужасно се депресирам щом слушам техните караници.Сутринта да се събуждаш с викане,вечерта да заспиваш сърдит на някого..е,не,не се издържа!Когато се опитам да поговоря с тях все аз излизам лошата,затова вече предпочитам да отивам отатък само когато ми е нужно нещо.Толкова се караме,но все пак са ми родители..обичам ги.Чувствам се в безизходица и ужасно,ужасно самотна.Толкова много хора съм изгубила през живота си.Като по-малка имах различни проблеми от проблемите на децата на моята възраст,които се чудят защо майка им не ги е пуснала навън или защо не им е купила еди коя си играчка.Иска ми се да не бях минавала през всичко това.Както казах-изгубих толкова много хора.Много близки си отидоха,с други просто си разделихме пътищата,страх ме е да не загубя и последните хора,които обичам.Не мога да се похваля дори с приятели.Имам познати,с които на 1-2 седмици могат да ме викнат да излезна с тях,макар и те да излизат всеки ден,но не мога да ги причисля като приятели..страх ме е да ги нарека така.Това лято съм затворена между стените на моята стая-за почивка няма пари,а дори нямам и село,на което да отида и да си отдъхна малко.
Още от малка се чувствам различно.Сякаш не принадлежа тук,в семейството си,ако щеш.. Все имаме различни виждания-ако аз съм на едно мнение,всички останали трябва да са на друго.Родителите ми са консервативни и никога НЕ ме разбират,а нямам на кое рамо да излея всичко това...Самотно ми е,много..На 16 години съм,никога не съм изпитвала щастие.Не познавам това чувство.Крия се зад една маска-усмихвам се,шегувам се,всички ме мислят за весел човек,а всъщност зад всичките тези закачки стои нещо,което никой не познава..
Опитвам се да гледам позитивно на нещата,но от кое мога да извлека положителното във всичките тези ситуации?Много ли искам от живота.. просто нормален живот,нормални приятели,нормални проблеми на тийнейджър..Има една мисъл,която гласи:Просто защото дишаш,не означава,че си жив..може би и при мен е така..просто искам да живея!
Вкъщи постоянно се караме.Майка ми с баща ми,те с мен,аз с тях!Всеки ден скандали,всеки ден обиди,всеки ден плач.Баща ми е безработен,майка ми е на минимална заплата,в момента има ужасни проблеми със здравето..скандалите почти винаги са за пари.Доскоро не осъзнавах,че сме в такова положение.Караниците никога не са спирали,но не знаех,че сме толкова зле.Никога не сме били богати,но сега просто ударихме дъното.Майка ми си брой жълтите стотинки,татко ми е склонен да харчи повече(една от причините за скандалите им),а аз се чудя как стигнахме дотук.И не,не е,защото "сега сме били в криза",знам,че това може би никога няма да премине.Чудя се как след няколко години ще отида да уча някъде,как ще се издържам,какъв ще ми е животът тогава.Най-много ме е страх от неизвестното.Не знам дали ще мога да се справя занапред.Майка ми постоянно ми говори как се притеснява,че няма да може да ме изпрати да уча никъде,че животът й омръзнал.Ужасно се депресирам щом слушам техните караници.Сутринта да се събуждаш с викане,вечерта да заспиваш сърдит на някого..е,не,не се издържа!Когато се опитам да поговоря с тях все аз излизам лошата,затова вече предпочитам да отивам отатък само когато ми е нужно нещо.Толкова се караме,но все пак са ми родители..обичам ги.Чувствам се в безизходица и ужасно,ужасно самотна.Толкова много хора съм изгубила през живота си.Като по-малка имах различни проблеми от проблемите на децата на моята възраст,които се чудят защо майка им не ги е пуснала навън или защо не им е купила еди коя си играчка.Иска ми се да не бях минавала през всичко това.Както казах-изгубих толкова много хора.Много близки си отидоха,с други просто си разделихме пътищата,страх ме е да не загубя и последните хора,които обичам.Не мога да се похваля дори с приятели.Имам познати,с които на 1-2 седмици могат да ме викнат да излезна с тях,макар и те да излизат всеки ден,но не мога да ги причисля като приятели..страх ме е да ги нарека така.Това лято съм затворена между стените на моята стая-за почивка няма пари,а дори нямам и село,на което да отида и да си отдъхна малко.
Още от малка се чувствам различно.Сякаш не принадлежа тук,в семейството си,ако щеш.. Все имаме различни виждания-ако аз съм на едно мнение,всички останали трябва да са на друго.Родителите ми са консервативни и никога НЕ ме разбират,а нямам на кое рамо да излея всичко това...Самотно ми е,много..На 16 години съм,никога не съм изпитвала щастие.Не познавам това чувство.Крия се зад една маска-усмихвам се,шегувам се,всички ме мислят за весел човек,а всъщност зад всичките тези закачки стои нещо,което никой не познава..
Опитвам се да гледам позитивно на нещата,но от кое мога да извлека положителното във всичките тези ситуации?Много ли искам от живота.. просто нормален живот,нормални приятели,нормални проблеми на тийнейджър..Има една мисъл,която гласи:Просто защото дишаш,не означава,че си жив..може би и при мен е така..просто искам да живея!