Моята тема ;)

[delly]

Само един така ме е молил. За обич, за страст...без страх, без лъжи...
Само един така ме търсил. По нощите, тайно и скрито.
Само един така ме е гледал. С цялостно и тотално обожание. С непреодолимо и диво желание...
Само един така ме докосна. Да треперя, молейки се за още.
Само един така ме целуна. Да се побъркам до лудост, без да съм луда.
Само един така ме е искал. Силно, до лудост и с ярост в очите..
Само един така ме е имал. До болка, до кръв и до синьо....
И това си ти!!!






Ако те бях срещнала по - рано, щях да те подмина. Щяхме да се разминем. Не за друго. Просто сме толкова различни вселени. Въпреки, че си приличаме. Въпреки, че откривам себе си в теб.
Ако те бях срещнала по - рано, нямаше да видя това, което виждам в теб ДНЕС.
Ако те бях срещнала по - рано, нямаше да имам чувствата, които изпитвам към теб сега.
Ако те бях срещнала по - рано, нямаше да имам търпението, зрялостта и отговорността да се справя с теб. Да се справя с мен. Да се справя с нас.
Ако те бях срещнала по - рано, нямаше да мога да оценя всичко, което можеш и имаш да ми дадеш. Всичко, което получавам от теб. Всичко, за което съм мечтала...
Ако те бях срещнала по - рано, щях да чувам какво ми казваш, но нямаше наистина да се вслушам в думите ти.
Ако те бях срещнала по - рано, сърцето ми нямаше да те познае. Защото понякога сме заслепени от грешните хора и измислени, изфантазирани чувства.
Ако те бях срещнала по - рано, умът ми, разумът ми нямаше да ми позволят да се влюба в човек като теб. Въпреки, че си прекрасен.
Срещнах те именно в най - подходящият момент.
Тогава, когато разбрах какво е да обичам. Тогава, когато се научих как боли от любовта.
Тогава, когато отворих сърцето си. Тогава, когато кърпех раните по него, за да е отново цяло, макар и в белези.
Тогава, когато бях допуснала милиони грешки с чернови....И беше време да се срещна с беловата, с която е недопустимо да се правят грешки. И аз не правя, защото съм си научила уроците.
Тогава, когато изплаках всичките си сълзи и направих място единствено и само за усмивки.
Тогава, когато се научих да признавам грешките си, да не мрънкам, да не правя драми.
Тогава, когато завинаги успях да обърна гръб на миналото и да гледам единствено и само към настоящето.
Тогава, когато мъжете преди теб се оказаха просто опит, който ми е жизненонеобходим да те запазя. Да ни запазя. Нас. Мен и теб.
Тогава, когато научих, че няма смисъл да се променям, за да бъда обичана, а е достатъчно да бъда себе си.
Тогава, когато разбрах колко мога мога да обичам. Колко много мога да ТЕ обичам...
Тогава, когато паднаха всичките ми притеснения и задръжки.
Тогава, когато не остана и следа от огромното ми иначе чувство за вина...
Тогава, когато вече бях готова за теб и любовта ти.
Тогава, когато разбрах, че е правилно да бъдеш с този, който те приема такъв, какъвто си. И те обича.


Тогава, когато те измечтах...СЕГА!
Готова съм да те обичам...









Разкажи им, моля те, за мене.
Както само ти умееш.
Разкажи им, не отлагай, губиш време.
Рисувай ме с най - тъмните нюанси.
Зла, себична, егоистка,
не познава любовта, а и не иска.
Разкъсай ми душата,
Кажи им, че такава нямам.
Разбиваща наред сърцата,
нищичко след мене не оставям.
Кажи им, как изящно лъжа,
с устните, с който майсторски целувам.
Кажи им как прегръщам силно,
а после ножове в гърба забивам.
Кажи им как аз никога и никой не разбирам.
Родена съм надежди да убивам.
Толкова престъпно, криминално грешна,
След мене се нуждаеш ти от помощ спешна.
Разкажи им как си вярвал и как съм те предала,
Неизпълнила това, което съм ти обещала.
Разкажи им как си лягам всяка вечер с различен,
Не умея и не мога да обичам.
Разкажи им, как тялото си щедро аз раздавам,
на удоволствието и греха да ме водят се оставям.
Разкажи им за мръснишките ми нощи,
В които имената не ги помня, а с телата злоупотребявам.
Частта със най - добрият ти приятел ми е любима.
В която аз – коварната, невинния съм прелъстила.
Сто пъти виновна, ако можеше да ме осъдиш.
за грешницата - мене, най - тежката присъда.

Разкажи им, не оставяй длъжен,
да бъдеш честен на кого е нужно?



Това е всичко за сега ;)

[delly]

И после бавно, но сигурно онова чувство се завръща. Рано или късно. Настанява се в главата ти по възможно най-противният начин и започва да те яде на малки порции. Забива бавно острите си зъби в плътта ти и боли ужасно. После грозно разкъсва парче след парче, докато те гледа нахално в очите. А ти не можеш да крещиш. Защото болката е ужасна. Ужасяваща...
Онова чувство е способно да те убива с години. По малко всеки ден. То се храни от кръвта ти. Порязва те нежно и пие жадно. Капка по капка. Кара клетките ти да гният и плътта ти да се разпада на отвратителни парцали. А ти нямаш сили да се съпротивляваш. Само мълчиш. Иска ти се да изкрещиш всичко и да прогониш чувството. И дори понякога успяваш да отвориш напуканите си устни. Но не успяваш да издадеш нито един скапан звук.
Има неща, които ти се иска да изтриеш от миналото си. И се впускаш в безсмислено търсене на подходящата гума и си готов да платиш каквато и да е цена за нея. Само че цял живот не успяваш да я откриеш и онова чувство продължава да те убива бавно. Чувството, че си изневерил. Някога. Преди време. Преди дори да разбереш, че това е твоят човек. Преди да почувстваш любовта. Преди въобще да усетиш, че искаш да свържеш целият си живот точно с този човек. Преди да научиш, че това е точно онази половина, която липсва в теб.
Жалкото е, че всички тези „преди” нямат значение когато онова чувство се завърне. Те някак не успяват да изиграят ролята на „обстоятелства, смекчаващи вината”. Защото чувството отново се завира в главата ти. Докато лакираш ноктите си в черно. Докато си миеш зъбите сутрин. Докато отпиваш от чашата горещ шоколад. Докато...
То просто се завръща и започва да се храни със съвестта ти.
Онова чувство е най-странното нещо, което ти се е случвало. Понякога те кара да се мразиш и да съжаляваш горчиво за глупостта, която си направил някога преди. Понякога обаче го обичаш силно. И си му ужасно благодарен. Защото онова чувство те е научило да различаваш истинските от фалшивите неща, вечните и тези, които минават за миг през живота ти. То те е научило да правиш разликата, да разпознаваш любовта измежду всички глупости, които приличат на нея. Научило те е как след много грешки, да усетиш точно от какво имаш нужда, за да спреш да се луташ. Завинаги.

[delly]

Teжко ми беше, че идваше в сънищата ми, но не заспиваше до мен.
Трудно ми беше, че през деня бе в мислите ми, но никога до мен.
Мъчително беше, че си в сърцето ми, но не усещах пулса на твоето до мен.
Гадно беше, че спомена за теб ме убиваше, а никога повече няма да ...правим общи спомени.
Натоварващо беше, когато усещах парфюма ти, а се оказваше, че някакъв напълно непознат е минал покрай мен, а не ти.
Мъка беше, да се събуждам с мисълта какво е можело да бъде, но никога няма да го изживея...да го изживеем...заедно.
Безумие бе, че търсех в тълпата само едни очи, само една усмивка, но не ги откривах. Защото ти не си там. И още по - безумен бе факта, че търся, знаейки колко далеч си. И колко е невъзможно да те открия...

Тъжно е как някой изпълва нощите ти с кошмари, заради липсата си.
Болезнено е как някой изпълва с празнота деня ти, пак заради същата кошмарна липса.
Нетърпима е всяка мисъл, всеки спомен, за някой, който никога няма да е твой...отново... Непоносимо е дишането, далеч от него. Защото е бил като въздуха - необходим и жизненоважен.
Раняващо е вяко туп - туп, защото знаеш за кого бие сърцето ти, но на него му е все едно. Изпепеляваща е мисълта, че там където си бил всичко, сега не означаваш нищо. Смъртоносно е да обичаш, но да не си обичан...
Как се оцелява след подобна истина?! И как да се изправиш лице в лице с нея, когато това ще те довърши...Как?!





- Все още споменаваш името му.
Думите прозвучаха съобщително, но и с нотка на леко обвинение.
- Знам. - отвърна с чувство за вина.
-Мислиш ли за него?
Въпросът с повишена трудност. Въпросът, чийто отговор би оставил следи. Парещи и болезнени. Въпросът, чийто отговор не биваше, не трябваше и не искаше да изрича. Въпросът, който не трябваше да бъде задаван.
- Знаеш, че няма да ти хареса отговора. Тогава защо питаш? - отговори плахо и явно раздразнение се изписа по лицето й.
- Просто ми отговори! - категорично и ясно отсече. Заповеднически.
- Не ми повишавай тон! - надигна и тя отчаяно глас.
- Не сменяй темата! - вече ядосан и суров.
Нямаше измъкване. Трябваше да отговори.
- Понякога... - каза тихо, почти без глас, забивайки поглед в земята.
- Какво понякога?! - отговорът й далеч не му се понрави.
- Понякога мисля за него... - още по - тихо, шепнейки отговори.
- Какво си мислиш за него? - обидата и огорчението в гласа му пролучаваха от всяка дума.
- Сещам се понякога за някои случки...от миналото. - думите едва намериха път навън, сякаш й се искаше никога да не й се налага да ги изрича.
Истината. Признанието. Болката.
- Ти все още го обичаш. - същия съобщителен тон, като в началото на разговора.
Очите му обаче издаваха гнева му. Неговите най - големи предатели. Ако не беше забила празен поглед в земята, със сигурност щеше да осъзнае каква болка му бяха причинили думите.
- Аз обичам теб! - изкрещя в очите му и за пръв път двамата срещнаха погледите си.
Веднага съжали, че го беше погледнала. Очите му прогаряха дупки в сърцето й.
- Тогава защо мислиш за него? - отчаяно извика той.
- Не знам. - прошепна, а сякаш отговора й беше събрал цялата болка на света.
По треперенето в гласа й знаеше....следваше дъжда.














Имам чувството, че изгубих любовта на живота си...че изгубих теб...
-От кога съм пак любовта на живота ти?
- И да ти отговоря, ще кажеш, че ми е криво и самотно, че си запълвам времето и защото ти казвам това, което ти се иска да чуеш, за си играя с теб. - Това все пак не отговаря на въпросът ми.
- Защо да отговарям като дори въпросът ти е циничен, а си представям какво би последвало след като отговоря.
- Да видим...До колкото си спомням ти не ме обичаш по онзи начин...Ти не си влюбена в мен.
- И аз не знам какво съм и какво не съм. Просто ми липсваш жестоко и болезнено. И все си повтарям, че искам човек, който ще ме обича, ще ми огажда и ще ме търпи. И когато си ги мисля тези неща, никога ти не изплуваш в съзнанието ми. Тези са едни от редките моменти, в които не мисля за теб. Понякога човек има всичко пред очите си, но е твърде взрян в далечината, за да забележи...
- И ти ми липсваш, принцесо.
- Да, но ти не знаеш, как ти на мен ми липсваш.
- Жалко е, че не знаеш ти как на мен ми липсваш. Жалко е, че не виждаш това, което моите очи виждат във всичко. И е жалко, че не усещаш една единствена миризма всеки ден. Жалко е, че когато сълзите ти се стичат, мислите ти и сърцето ти не крещят едно единствено име. Сърцето ми гори, разбираш ли?! Гори заради теб...
- Ако ти кажа, че те обичам, би ,ли ми повярвал безрезервно?! Не, ти никога не би ми повярвал безрезервно. Тогава какво да кажа?
- Какво искаш, например?
- Исках само да кажа това, което вече казах.
- Само да ми кажеш, че ти липсвам? Че ме обичаш?
- Какво друго мога да искам? Какво друго имам право да искам?!
- Много добре знаеш, че можеш да поискаш всичко от мен. Много добре знаеш, че можеш да ме омагьосваш пак, и пак, и пак..и много добре знаеш...Аз винаги съм бил тук! За теб!
- Да, но това не значи, че имам право да искам каквото и да било.
- Какво правим тогава?
- Ще ми помогнеш ли с отговора?
- И аз не мога да отговоря...






Първи път...Отхвърляш ми. Заето.
Сърцето ми пулсира.
Втори път...Отхвърляш ми. Заето.
Дишането ми се учестява.
Трети път....Отхвърляш ми. Заето.

С тонът "заето" и ударите на сърцето ми композираме мелодия....


Поне си спомних как да чувствам отново...


Още няколко...и след няколко дена пак :) когато имам по-вече време :)