commando1
08-13-2011, 07:32
"А книжниците и фарисеите доведоха при Него една жена,уловена в прелюбодейство, и като я поставиха по средата, Му казаха: - "Учителю, тази жена беше хваната на самото прелюбодеяние. Моисей ни е заповядал в Закона да убиваме такива грешници с камъни. Ти, прочее, какво казваш? И това казаха,за да го изпитат, та да имат в какво да го обвинявят. А Иисус се наведе надолу и пишеше с пръст на земята,без да обръща на тях внимание. Но като продължаваха да Го питат, Той се изправи и им рече: "Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея. И пак се наведе надолу и пишеше по земята. А те, като чуха това, и понеже съвестта ги гризеше, се разотидоха един по един, като започнаха по-старите , та до последните; и остана сам Иисус с жената, която стоеше насред. И като се изправи, и не видя никого освен жената, Иисус и рече: "Жено, къде са тези които те обвиняваха? Никой ли не те осъди? И тя отговори: "Никой, Господи. Иисус рече: И аз не те осъждам. Иди си и недей вече греши." (Евангелие от Иоан, 8гл.)
Грехът е болест
Хората обичат да осъждат другите за греховете им. И много рядко се замислят дали и те не са вършили същото.
Християнското отношение към грешника започва от една известна максима: "Грехът не е вина, а болест и вярата е изцелението." Тези думи ни подсказват, че не бива да засипваме грешника с тежки обвинения, да усилваме чувството му за падение. Така не се лекува човешката душа.
Няма за какво да се големеем пред грешника, да се самовъзхваляваме за негова сметка. Ако надникнем по-дълбоко в делата и в мислите си, надали ще се изпълним със самочувствие на съдници. Даже когато сме спасени от същият грях, трябва да помислим: "Имам ли заслуга? Или просто не съм изживял същото изкушение?" Гарантирана ли е нашата почтеност? Не, човек наистина разбира кой е в часове на изкушение, в часове на изпитания. Тогава се доказва стойността му. И много често остава изненадан. Мислел е, че няма да издържи, но устоява; мислел е, че ще устои, но се поддава....Ето защо нямаме право на надменност. Трябва да уважаваме достойнството на този, които е съгрешил. Как ще му помогнем, ако не страдаме заради собственото му страдание и срам? Ако понякога не ни се иска да ги поемем върху себе си? Най-лошото е да му покажем своя страх от него, своето отвращение. Изразим ли тези чувства, ние му внушаваме, че е отхвърлен от човешкото общество. Внушаваме му отчаяние, а то е най-добрата почва за нови по-страшни грехове. "Само да съм по-далеч от този човек-често казват хората- да не ми се мярка пред очите." Но ако отхвърлянето му завърши трагично? Не можем да предизвикваме нечие самоубийство, каквото и да ни струва това. Бог ни е дал живот, който никой няма право да отнема.
Самоубийството е много тежък грях. И този грях обикновено се предшества от една затворена врата, една невдигната телефонна слушалка-капката, която е преляла. Някой хора казват: "Дойде но аз не го приех,дойде ми до гуша. Същата нощ се самоуби........." Как се живее оттук нататък? Вярно, постоянният контакт с един презрян човек е голямо изпитание. Но нали трябва някой да го поеме? Дали не ни го праща Бог? Не иска ли Той да види способни ли сме да обичаме човека дори и в падението му? Да си спомним, че ни е създал, за да сме щастливи? Не само ти и аз, но и тази пропаднала душа..........
Затова никога не бива да накърняваме чувствата на човек за не бъдат накърнени и нашите което никак не е приятно.
http://i1211.photobucket.com/albums/cc436/crazy_redy_barret/0898_Jesus_sheep_christian_clipart.jpg
Грехът е болест
Хората обичат да осъждат другите за греховете им. И много рядко се замислят дали и те не са вършили същото.
Християнското отношение към грешника започва от една известна максима: "Грехът не е вина, а болест и вярата е изцелението." Тези думи ни подсказват, че не бива да засипваме грешника с тежки обвинения, да усилваме чувството му за падение. Така не се лекува човешката душа.
Няма за какво да се големеем пред грешника, да се самовъзхваляваме за негова сметка. Ако надникнем по-дълбоко в делата и в мислите си, надали ще се изпълним със самочувствие на съдници. Даже когато сме спасени от същият грях, трябва да помислим: "Имам ли заслуга? Или просто не съм изживял същото изкушение?" Гарантирана ли е нашата почтеност? Не, човек наистина разбира кой е в часове на изкушение, в часове на изпитания. Тогава се доказва стойността му. И много често остава изненадан. Мислел е, че няма да издържи, но устоява; мислел е, че ще устои, но се поддава....Ето защо нямаме право на надменност. Трябва да уважаваме достойнството на този, които е съгрешил. Как ще му помогнем, ако не страдаме заради собственото му страдание и срам? Ако понякога не ни се иска да ги поемем върху себе си? Най-лошото е да му покажем своя страх от него, своето отвращение. Изразим ли тези чувства, ние му внушаваме, че е отхвърлен от човешкото общество. Внушаваме му отчаяние, а то е най-добрата почва за нови по-страшни грехове. "Само да съм по-далеч от този човек-често казват хората- да не ми се мярка пред очите." Но ако отхвърлянето му завърши трагично? Не можем да предизвикваме нечие самоубийство, каквото и да ни струва това. Бог ни е дал живот, който никой няма право да отнема.
Самоубийството е много тежък грях. И този грях обикновено се предшества от една затворена врата, една невдигната телефонна слушалка-капката, която е преляла. Някой хора казват: "Дойде но аз не го приех,дойде ми до гуша. Същата нощ се самоуби........." Как се живее оттук нататък? Вярно, постоянният контакт с един презрян човек е голямо изпитание. Но нали трябва някой да го поеме? Дали не ни го праща Бог? Не иска ли Той да види способни ли сме да обичаме човека дори и в падението му? Да си спомним, че ни е създал, за да сме щастливи? Не само ти и аз, но и тази пропаднала душа..........
Затова никога не бива да накърняваме чувствата на човек за не бъдат накърнени и нашите което никак не е приятно.
http://i1211.photobucket.com/albums/cc436/crazy_redy_barret/0898_Jesus_sheep_christian_clipart.jpg