stefity
08-13-2011, 21:59
Иска ми се животът ми да бъде една голяма чернова - да задрасквам бясно, да трия с малка бяла гумичка сълзите, проблемите или неволите, да откъсвам листи, да редактирам предишни случки или да добавям хубави моменти, любов и усмивки там, където си искам... Но не, животът не е така просто устроен... И защо ли? Нямам си ни най-малка идея, но... това не ми пречи да си мечтая, че мога всичко това и за пореден път зачерквам, редактирам, ръководя... и се усмихвам, защото го мога и защото... един ден мечтата ми ще стане реалност!
И сега животът ми... като листи от тази чернова - намачкани, разпокъсани, разбъркани, отлитащи, губещи се, лутащи се... също като мен. Една друга част от мен, която не мечтае, че може да върши чудеса, една различна част от мен, която не се усмихва, чакайки невъзможното да се случи. Част от мен, която стои в кошчето с всички тези намачкани листи, преливайки от емоции, гняв и чувства, задраскани и уж изтрити там, някъде из редовете... Да, всичко това е тук, изхвърлено и намачкано, но не и заличено, защото животът не е чернова, каквато се залъгвам, че е. И макар да продължавам да пълня кошчето с всички тези листи, мислейки си, че се отървавам от тях, то аз всъщност ги трупам не само в кошчето, но и в себе си, някъде скрити, очакващи бъдеща слабост, за да се покажат... всичките, накуп.
И какъв е изводът тогава - може би да спра да мечтая...? Или?
И сега животът ми... като листи от тази чернова - намачкани, разпокъсани, разбъркани, отлитащи, губещи се, лутащи се... също като мен. Една друга част от мен, която не мечтае, че може да върши чудеса, една различна част от мен, която не се усмихва, чакайки невъзможното да се случи. Част от мен, която стои в кошчето с всички тези намачкани листи, преливайки от емоции, гняв и чувства, задраскани и уж изтрити там, някъде из редовете... Да, всичко това е тук, изхвърлено и намачкано, но не и заличено, защото животът не е чернова, каквато се залъгвам, че е. И макар да продължавам да пълня кошчето с всички тези листи, мислейки си, че се отървавам от тях, то аз всъщност ги трупам не само в кошчето, но и в себе си, някъде скрити, очакващи бъдеща слабост, за да се покажат... всичките, накуп.
И какъв е изводът тогава - може би да спра да мечтая...? Или?