Altamira
08-16-2011, 09:20
Нещо като разказче, което писах за един от най-големите идиоти на земята, въобще не знам как може за такова говедо толкова неща да се изпишат, дано да го харесате :oops:
В живота си човек среща много хора, много характери и много погледи. Понякога имам чувството, че очите на хората казват много повече, отколкото думите и понякога имам чувството, че е така. Преди време срещнах едно необикновено момче. Той беше странен, някак необуздан, но едновременно с това смирен, винаги усмихнат, решителен, тайнствен, изненадващ, неповторим и единствен в целия свят. Най-красивото и вълшебно нещо в него бяха очите му. Никога досега не бях виждала толкова пленителни очи, каквито бяха неговите. В тях се криеше нещо обаятелно, омагьосващо, обезоръжаващо; тайна, която ничий друг поглед не притежаваше. Очите му бяха сини като небето преди изгрев, като безпределния океан, сякаш пленили непостоянната и величествена мощ на морските вълни. В тях се преплитаха светли и тъмни златисти нишки, които създаваха вълнуваща феерия от приказни цветове, които винаги се променяха в слънчевата игра на светлината. Когато го погледнех, виждах себе си отразена в необятната синева на един нов неземен свят на сбъднати мечти, вдъхновяваща свобода и безгрижна радост. Когато слънцето изгряваше, зениците му улавяха първите лъчи на утрото и разцъфваха с вълшебни тюркоазени цветя, покрити с течно сребро. Ирисите на очите му се изпълваха с топла светлина, а в краищата им се увиваха тъмносини венци, през които сякаш гледаше изгрева. Този поглед покоряваше с необяснима власт, караше те да гориш от студенина и да измръзваш от горещината, която струеше от него. Едновременно леден и огнен, той пленяваше, заповядваше, владееше… Понякога имах чувството, че тези очи ме пронизват, че с тях може да прочете мислите ми, да надникне в душата ми, сякаш ме изпиваше и изгаряше отвътре. Струваше ми се, че всичките ми тайни, желания и копнежи са пред него като страниците на отворена книга. На такъв обаятелен поглед беше трудно да устоиш, той привличаше с необикновена сила, в него се таеше прикрита страст, стремителност, жар, които нямаха предел и едва ли имаше нещо, пред което да се спрат, защото в тях живееше нещо наистина силно, вълшебно, неусещано от никого досега, някаква необичайна ярост и пламенно напрежение. Очите му ме караха да мечтая, да вярвам в копнежите си и да търся надеждата в огнения пламък. Винаги когато той ме погледнеше, се чувствах някак малка, незначителна, като дете пред стихия; може би защото то наистина беше като стихия – опасен, но чаровен, тайнствено открит. Питах се какво ли се крие зад знойния ден в очите му, какво има зад дълбините на небето, искрящо в тях. Всеки един поглед беше подарък, а аз грижливо събрах в сърцето си всеки един от тях, който получих, като безценно сапфирено съкровище. Всеки поглед беше търсена мечта, безкраен небесен лазур, частица от палещото слънце на пустинята. Когато светът се отразяваше в очите му, очертанията му се променяха, ставаха някак нереални, приказни; размити, но изпълнени с цвят и с много, много чувства. Но и от най-слънчевото небе понякога вали. И един ден най-слънчевият поглед беше закрит от тъмните облаци на промяната. Тъжно е да вали от такива очи, макар и да знаех, че той никога няма да си позволи да изглежда слаб, объркан или уязвим. Но той стана различен, някак далечен, отчужден и хладен, а студенината нямаше нищо общо с очарованието на синевата в очите му. Той просто беше друг. Друг остана и до днес. Мъча се да открия жизнерадостта, мощта и онзи, пълният с цветове свят, в погледа му, но не откривам нищо, освен страх и колебание. Виждам една безгранична мъглива пустиня, но жежкото слънце вече не топли. Може би не търся както трябва. А може би зад най-пленителните очи все още вали.
В живота си човек среща много хора, много характери и много погледи. Понякога имам чувството, че очите на хората казват много повече, отколкото думите и понякога имам чувството, че е така. Преди време срещнах едно необикновено момче. Той беше странен, някак необуздан, но едновременно с това смирен, винаги усмихнат, решителен, тайнствен, изненадващ, неповторим и единствен в целия свят. Най-красивото и вълшебно нещо в него бяха очите му. Никога досега не бях виждала толкова пленителни очи, каквито бяха неговите. В тях се криеше нещо обаятелно, омагьосващо, обезоръжаващо; тайна, която ничий друг поглед не притежаваше. Очите му бяха сини като небето преди изгрев, като безпределния океан, сякаш пленили непостоянната и величествена мощ на морските вълни. В тях се преплитаха светли и тъмни златисти нишки, които създаваха вълнуваща феерия от приказни цветове, които винаги се променяха в слънчевата игра на светлината. Когато го погледнех, виждах себе си отразена в необятната синева на един нов неземен свят на сбъднати мечти, вдъхновяваща свобода и безгрижна радост. Когато слънцето изгряваше, зениците му улавяха първите лъчи на утрото и разцъфваха с вълшебни тюркоазени цветя, покрити с течно сребро. Ирисите на очите му се изпълваха с топла светлина, а в краищата им се увиваха тъмносини венци, през които сякаш гледаше изгрева. Този поглед покоряваше с необяснима власт, караше те да гориш от студенина и да измръзваш от горещината, която струеше от него. Едновременно леден и огнен, той пленяваше, заповядваше, владееше… Понякога имах чувството, че тези очи ме пронизват, че с тях може да прочете мислите ми, да надникне в душата ми, сякаш ме изпиваше и изгаряше отвътре. Струваше ми се, че всичките ми тайни, желания и копнежи са пред него като страниците на отворена книга. На такъв обаятелен поглед беше трудно да устоиш, той привличаше с необикновена сила, в него се таеше прикрита страст, стремителност, жар, които нямаха предел и едва ли имаше нещо, пред което да се спрат, защото в тях живееше нещо наистина силно, вълшебно, неусещано от никого досега, някаква необичайна ярост и пламенно напрежение. Очите му ме караха да мечтая, да вярвам в копнежите си и да търся надеждата в огнения пламък. Винаги когато той ме погледнеше, се чувствах някак малка, незначителна, като дете пред стихия; може би защото то наистина беше като стихия – опасен, но чаровен, тайнствено открит. Питах се какво ли се крие зад знойния ден в очите му, какво има зад дълбините на небето, искрящо в тях. Всеки един поглед беше подарък, а аз грижливо събрах в сърцето си всеки един от тях, който получих, като безценно сапфирено съкровище. Всеки поглед беше търсена мечта, безкраен небесен лазур, частица от палещото слънце на пустинята. Когато светът се отразяваше в очите му, очертанията му се променяха, ставаха някак нереални, приказни; размити, но изпълнени с цвят и с много, много чувства. Но и от най-слънчевото небе понякога вали. И един ден най-слънчевият поглед беше закрит от тъмните облаци на промяната. Тъжно е да вали от такива очи, макар и да знаех, че той никога няма да си позволи да изглежда слаб, объркан или уязвим. Но той стана различен, някак далечен, отчужден и хладен, а студенината нямаше нищо общо с очарованието на синевата в очите му. Той просто беше друг. Друг остана и до днес. Мъча се да открия жизнерадостта, мощта и онзи, пълният с цветове свят, в погледа му, но не откривам нищо, освен страх и колебание. Виждам една безгранична мъглива пустиня, но жежкото слънце вече не топли. Може би не търся както трябва. А може би зад най-пленителните очи все още вали.