PDA

View Full Version : Студенината на собствената ни война



GunSnSteelflowers
08-27-2011, 12:46
Векове наред се биех рамо до рамо с моите събратя. Лоялен войн. Напълно се побирах в това понятие, което от своя страна се залепяше като ръкавица за дланта ми. В известен смисъл не познавах удоволствията на живота. Приписвах ги на хората, чиито съдби бяха в ръцете ми. Нищо-неподозиращи и невинни, също колкото и развратни. Моята раса бяхме тяхни верни стражи, без те да подозират за съществуването ни. Не получавах овации и професията ми не включваше привилегии, но я обичах. Това бе най-близкият ми допир със света на чувствата, към който много от предците ми се обръщаха с насмешка. Аз, от своя страна, се научих на уважение към непознатото. Подарих любовта, секса, нетърпението и страстта на човеците, а за себе си оставих морето от пот и кръв, което се бе превърнало в перфектното убежище. Опитах се да се въплатя в ролята на почитен член на семейството си, но не се получи, защото всички бяха също толкова нескопосани като мен. Примирих се и продължих съществуването си, залъгвайки се, че съм доволна от съдбата на единак. Живях, заблуждвайки се, че не се нуждая от глътка въздух след всекидневните кървави бани. Илюзиите ми бяха доста успешни. Мислех си, че единствената възможна болка е физическата и че съм преминала през всичко лошо, оцелявайки от парещата гноясала прорезна рана или пък изваждайки отровната стрела, забита надълбоко отвъд стоманената ми кожа. Душата ми в онези дни представляваше бяло непокътнато платно и не подозирах, че някой ще има смелостта да пише по него.
За добро или зло се намери. Няма по-жалка гледка от перфектния наемен убиец, който е в ролята на подплашено животно. Можете ли да предположите кой игра ловеца? Добрата стара любов. Описват я красива, но се чувствах все едно съм се нагълтала с отвара и ми предстои болезнена трансформация, след която ще си имам трети крак. В случая, обаче, се сдобих със сърце, без което съумявах да съществувам цели столетия. Бях като заек, който бяга, но знае, че участта ще го застигне. Първоначално не исках тази придобивка, но желанията ми не го интересуваха. До тук говорех в минало време – сега започва настоящето. До тук бях недосегаемият хищник, чието съществуване се осмисляше от поредния улов за удоволствие. Сега съм уязвимата женска, която се гърчи в ръцете на своя господар – понякога от удоволствие, понякога от сладка по себе болка. Семейство, близост, кръвна клетва, връзка, сладострастие и най-важното вреченост – покрай него разбрах значението на всяка една от тези думи. Кой е той? Може би по-добрият начин да го опиша е чрез промените в самата мен. Преди обичах войната. Сега разбрах, че лишавайки ни от пламък и някакъв вид топлина, противниците ни превръщат в пефектните за тях войни, а именно тези, които нямат полза от края на борбата. Тези, чиите домове са пусти след победата. Не ни очаква нищо след края на вековната служба в полза на хората. Не познаваме нищо друго освен уханието на кръвта и гнилоча. Начин на живот в мъглата от кости, към който сме нагодени по рождение. Привърженици на тиранията, които се борят за фалшива свобода, отричайки съществуването на чувства, трепети, очакване, дори слабост. Фалшиви патриоти без пристан и цел. Жаждата за непрестанно кръвопролитие ни държи живи. В това ни превърнаха. За тази реалност ми отвори очите той.
Сега започвам нов разказ, в който чертите ми постепенно се смекчават. Дори Айв е на мнение, че след запознанството ни вампиризмът малко по малко започна да напуска тялото ми. Преди бях само и единствено войн и се налагаше кожата ми да изглежда твърда и неприветлива. Съвършените се приспособяват лесно. Сега съм просто Мая – същевременно изморена от чакане и готова за ново начало скитница .Поглеждам се в огледалото и ме посреща непозната. От векове съм жена, а тялото ми си позволи да оформи типичните за моя пол извивки чак сега. Свалих камарата мускули, които улесняваха боя с меч, но сега притежавам много по-унищожително оръжие. Съвест и идея. Сенките под скулите и очите сякаш се стопиха и призрачната ми кожа придоби млечно-бял цвят. Катранената коса стана по-мека и приятна за допир. Той обича да си играе с нея, докато дъхът му ме кара да се чудя кога ще впие зъби в шията ми. Не предполагах, че някой ще запали това сладко очакване и нетърпение, което беше погребано завинаги. Нищо не беше в състояние да ме изненада. Още по-малко някакъв невинен жест, който сега кара крайниците ми да тръпнат от удоволствие. Странно е как малко по малко почвам да разбирам човешките слабости и потребности.
В онзи ден дъждът ромолеше по прозорците на мрачната лятна вила, където се укривах. Нищо ново – това е типичното унгарско време, което успешно замества слънчевите лъчи за мен. Нямам проблеми с тъмнината, защото в душата ми никога не е било светло. Още по-малко в този момент, когато калдаръмените улици попиваха мириса на кръв и разкъсваща се плът. За пръв път не чаках битката с нетърпение и това не се дължеше на скорошните трансформации, а на някакво предчувствие, което ме караше да се озъртам като котка. Не усещах, а знаех, че сблъсъкът с мръсните песове ще завърши неблагоприятно. Разглеждайки отражението си в парчетата стъкло, се наслаждавах на опитите на Айв да се промъкне незабелязано и да се добере до мен. Настана многозначително мълчание, по време на което той не ме докосваше с длани, а беше заровил брадичка в косата ми. Тежеста на придобитата човечност ме блъсна през стъклото. От самото начало знаех, че ще се възползват от близостта ни. Ще намерят начин, за който няма да сме подготвени. Това е най-досадният и тежък вид очакване, който преоткрих. Знаеш, че злото те чака, затаило дъх в някой мрачен ъгъл, но не си сигурен от къде ще изскочи. Озърташ се на посоки, отново заемайки ролята на тревопасната закуска на лошите. Бях наясно, че вероятността това да са последните ни докосвания е голяма, но се опитах да натъпча тази натрапчива мисъл в най-далечните кътчета на съзнанието си. Затворих това предположение из зад няколко каменни врати и не се усмелявах да надникна докато просто не се наложи...
Подготовката за бой е като онези рутинни действия, за които мозъкът ти е нагодил специално кътче. Нанизваш ризницата и шлема върху шкурката, която някога е наподобявала кожа. Понякога се чудя дали ще дойде ден, в който няма да имам нужда от броня, просто защото тялото ми ще е заело нейната форма и ще бъде подготвено да изпълнява същата функция. След поставянето на импровизираните доспехи, единственото, което ти остава е да хванеш острието с ръката на мъртвец. И до тук. От теб се очаква да не го пунеш докато не набавиш нужното количество кръв. Проблемът в онзи ден беше, че вече не държах меча си с ръката на мъртвец, а на току-що родило се същество, което усеща предстоящото. Тази подготовка се оказа недостатъчна. Имах нужда да помисля и да се опитам да комбинирам новите си човешки качества с непоклатимото хладнокръвие на многовековен войн. Дали беше възможно като се има предвид и предположението ми за края на битката. Айв положи ръка на рамото ми и кожата реагира на допира дори през пластовете желязо. Беше време.
- Всичко ще е наред. – се усмихна той, поразявайки ме с необичания си оптимизъм.
Пропаднах в безвъздушно пространство. Колко време е минало? Ден или нощ е? Милиони въпроси се блъскаха в стените на малкото останал здрав разум докато се оглеждах на посоки. Бях сред хора, подредени в безкрайна колона. Дълго време се обръщах периодично, сякаш проверявайки дали не сънувам и едновременно с това търсейки познати лица. Ето я Леа.. и Кастиел. И ... Айв! О, Айв, седейки на няколко позиции от мен. Краката ми импулсивно се задвижиха натам, въпреки че ръцете бяха здраво оковани. Не можех да го прегърна, но ми стигаше просто да се допра до него, чакайки потвърждение, че битката не е свършила... че всичко това е някаква странна прелюдия към боя. Мисълта, че съм проспала именно сблъсъкът, чийто край предвидих накара крайниците ми да се втвърдят. Винаги съм мразела чувството за безпомощност. Не обичам нещо да не зависи от мен и вярвам... още вярвам, че сами ковем съдбата си. Всички тези мисли прекосиха съзнанито ми в хармония с темпото, с което се приближавах към Него. От тъмнината, обграждаща живата колона се подаде просто една ръка и с отекчение ме върна на предишното място. Пoгледите ни най-накрая се срещнаха. Светлите му очи изглеждаха все така спокойни, както преди няколко минути... Минути, за Бога! Сигурно са минали часове от подготовката ни без да разбера. Здравият разум се настани в главата ми и реших да разгледам обстановката. Започнах със себе си - най-важната част от пейзажа. Купчината желязо я нямаше и ме обзе странното усещане на облекчение. Нещо ми говореше, че те не са нужни. Не този вид оръжия ми трябваха. Дългата колона се нижеше и намаляваше, достигайки нещо, което погледът ми още не обхващаше. Зад мен се чу дразнещо момотене.
- Хайде, скъпа, нека се позабавляваме. Чакам те от толкова време, а сега ни очаква едно доживотно...
Усетих грапава ръка, пълзяща из под робата ми. Дори нямаше нужда да се обръщам и да индетифицирам лицето, защото гнусната лапа се махна при сблъсъха с Айв, който вече се извърташе насам. Можех да се оправя сама, но нямаше нужда. Нетипичното за ситуацията спокойствие ме обля и сякаш достигна до кръвта ми. Успях да фокусирам образите в началото на колоната.Момичето отпред се наведе и плитката й изчезна под ножиците в ръцете на човек, приличащ на палач. Режеха косите ни, но аз отдавна бях сторила това сама в знак на безразличие. Все още не се беше родило нещото, способно да ме изненада от ръцете на гнусните песове.Приближавайки се до края на редицата, желанието да се боря се усилваше, надигайки се в гърдите ми. Усетих трансформацията и се наложи да присвия устни, за да не лъснат зъбите ми. В този момент времето спря. Виждах единствено лицето му, достигнало прага. Не се усмихваше, но нежност и спокойствие извираха от погледа му и ме зареждаха с увереност. Още една разлика – до сега не подозирах за силата, която могат да ми предоставят тези две неща. Не извърна глава докато тялото му не се сля с тъмния праг на непознатото помещение. Видях последната крачка и всичко тръгна на забързан кадър. Не усетих как се озовах начело на редицата и дрезгав глас заповяда да мръдна в страни. Отделиха ме и ме оставиха да гледам как себеподобните ми влизат в тъмната дупка, която приличаше на паст. И последният пазач се изниза и затвори вратата. Отново потънах в безвремие, каращо ме да чувам пулса си. Не ме забелязаха в тъмната ниша, в която сами ме натикаха. Сторила съм се прекалено незначителна пионка, но сега зарчето беше в ръцете ми. Прииска ми се да бях попаднала в тази ситуация преди няколко месеца. Тогава нямаше да се замисля и щях да се слея с нощта, чакайки удобен момент за вендета. Кървава. Тогава щях да приемам заложниците като стадо и загубата на няколко би била незначителна. Сега мисълта, че сред тези няколко ще е Айв изгаряше вътрешностите ми и удължаваше момента до безкрайност. Преди нямаше да имам къде да се прибера след литрите кръв и тоновете кости, ала сега ме очакваше един нов неразкрит свят, ако оцелея. Вековен живот, а някакви си месеци ме трансформираха от безмозъчен войник в същество с перспектива. Стоях пред вратите, зад които ме очакваха оковите ми и в главата ми пулсираше тъпата болка, причинена от стрелките на часовника, които се бяха загнездили в мозъка ми. На границата между свобода и верига. Явно съм избрала свободата, защото в следващия момент се озовах в каруцата на селянин, до чието сърце беше опряно острие. От моята ръка. Всяка секунда ми разкриваше, че това е истинската битка. Имаш оръжието, ще си набавиш ли смелостта да я доведеш докрай?