BeeKeeper
09-25-2011, 10:03
Ето и един мой разказ. Не стана много добър, но все пак от скоро пиша.Надявам се да ви хареса. :)
Това съм аз…Зубърът на класа, по цял ден учещ, без време за гаджета и такива работи, характерни за всички на моята вързаст. Е все пак съм на 16 и още дори не съм се целувал, а другите от моят клас вече го правят по тоалетните в училище… Но както и да е, харесвам си живота и не се опалквам.Вярно, че имам само един приятел- Мишо, който е същият като мен и ни мислят за задръстеняци, но не ни пречи нищо.Почти! Момичето, което харесвам е в моят клас, а дори не знае как се казвам.Тя е прелестна.Висока, със големи черни очи, черна коса и черен грим.Дори името й звучи божествено…Казва се Сидония. Обичам я! Заради нея започнах да си развалям успеха в училище и това не се отразява добре на амбиционзните ми родители, които вече разбират, че нещо се случва със синът им…
Един ден, както си вървяхме с Мишо в коридора на училището, запътили се към класната ни стая, докато не я видях Сидония ридаеща, сама на една пейка.Това се случваше често, тя нямаше приятели,всички я отбягваха заради черният й вид, но имаше прекрасни черти. Но на мен ни най-малко ми се мислеше, защо я отбягват, обичах я и исках да съм с нея.
- Виж, сега е твоят момент.Заговори я. – подшушна ми Мишо.
- Хм…Може би си прав… Ще се видим в час.Чао засега. – отговорих му аз.
Тръгнах към пейката, където седеше тя с небрежна походка и седнах до нея.Изчаках две минути, но тя дори не забеляза, че съм там…
- Ъм…Здрасти! – подхванах с детска усмивка аз.
- Здравей. – отвърна ми тя и също се подсмихна.
- Аз съм Иво.От твоя клас, сигурно ме знаеш…Видях, че плачеш и дойдох да се уверя, че си добре…
- Ами, добре съм не се притеснявай. – отговори ми Сидония.
- Радвам се.
След тази реплика не издържах, станах и си тръгнах. Бях много доволен. Момичето, което харесвах от втори клас за първи път ми беше проговорило.
На другата сутрин всичко се повтори. Тя беше седнала на пейката сама, този път обаче не плачеше. Аз се пристръших и седнах до нея…
- Аз си мислех… - подхвнанах аз.
- Искаш да излезем ли? – усмихна се тя.
- Ами да… Какво ще кажеш за довечера в седем.Ще те чакам пред вас?
- Ти знаеш къде живея?
- Ами по случайност да…
Сидония се усмихна. Разговорът ни продължи чак час, и пропуснах физиката. А за зубър като мен това не беше нормално нещо.
- А, ето къде си бил! Чаках те цял час. Защо не дойде? – викна зад мен Мишо.
- Не се притеснявай. Имах да изтърпявам наказание. – излъгах го аз.
- Брей… Искаш ли довечера да пишем заедно домашните?
- Зает съм.
Мишо си тръгна навъсен и ядосан. Какво ли ме прихващаше да го лъжа…
Вечерта събрах Сидония. Тя беше прелестна. Със къса черна рокля и обувки. Никога не я бях виждал толкова красива.
- Здравей. – подхвана тя.
- Здрасти – усмихнах й се аз.
- Къде ще ходим? Какво ще кажеш да се поразходим из Витоша. Ще викна едно такси да ни закара донякъде, а после ще се приберем пеша.
- Супер. Да вървим.
След половин час вече бяхме из дебрите на Витоша. Любувахме се на София, цялата в светлини. Говорихме си, смеехме се, докато накрая тя допря устни в моите и сякаш времето спря. Сякаш се намирахме в друго измерение. Сякаш на този свят бяхме само аз и тя. Целувката продължи дълго…
- Колко е красиво всичко… - подхванах аз.
- Наистина, но…
- Какво?
- Знаеш, че не можем да бъдем заедно.
След тези думи настъпи дълго мълчание. Цяла вечер се целувахме, гледахме светещата София и се закачахме.
- Виж…След тази нощ няма да мога без теб. А тъй като няма как да бъдем заедно ще сложа край на живота си. – каза тъжно тя
- Но…Защо?!
- Защото ще те обичам вечно!
Сидония се хвърли от пропастта надолу и тялото й се строполи след няколко секунди. Аз я гледах и ридаех, защото толкова много я обичах. Не можех да живея без нея…
Скочих и се строполих мъртъв точно до нейното тяло. Беше на разсъмване. Слънцето току-що изгряло осветяваше цялата есенна гора. Всичко изглеждаше златно. Някой дървета бяха със листа, други не… Земята беше осеяна със килим от златни листа, на които лежаха телата на две млади души…
Това съм аз…Зубърът на класа, по цял ден учещ, без време за гаджета и такива работи, характерни за всички на моята вързаст. Е все пак съм на 16 и още дори не съм се целувал, а другите от моят клас вече го правят по тоалетните в училище… Но както и да е, харесвам си живота и не се опалквам.Вярно, че имам само един приятел- Мишо, който е същият като мен и ни мислят за задръстеняци, но не ни пречи нищо.Почти! Момичето, което харесвам е в моят клас, а дори не знае как се казвам.Тя е прелестна.Висока, със големи черни очи, черна коса и черен грим.Дори името й звучи божествено…Казва се Сидония. Обичам я! Заради нея започнах да си развалям успеха в училище и това не се отразява добре на амбиционзните ми родители, които вече разбират, че нещо се случва със синът им…
Един ден, както си вървяхме с Мишо в коридора на училището, запътили се към класната ни стая, докато не я видях Сидония ридаеща, сама на една пейка.Това се случваше често, тя нямаше приятели,всички я отбягваха заради черният й вид, но имаше прекрасни черти. Но на мен ни най-малко ми се мислеше, защо я отбягват, обичах я и исках да съм с нея.
- Виж, сега е твоят момент.Заговори я. – подшушна ми Мишо.
- Хм…Може би си прав… Ще се видим в час.Чао засега. – отговорих му аз.
Тръгнах към пейката, където седеше тя с небрежна походка и седнах до нея.Изчаках две минути, но тя дори не забеляза, че съм там…
- Ъм…Здрасти! – подхванах с детска усмивка аз.
- Здравей. – отвърна ми тя и също се подсмихна.
- Аз съм Иво.От твоя клас, сигурно ме знаеш…Видях, че плачеш и дойдох да се уверя, че си добре…
- Ами, добре съм не се притеснявай. – отговори ми Сидония.
- Радвам се.
След тази реплика не издържах, станах и си тръгнах. Бях много доволен. Момичето, което харесвах от втори клас за първи път ми беше проговорило.
На другата сутрин всичко се повтори. Тя беше седнала на пейката сама, този път обаче не плачеше. Аз се пристръших и седнах до нея…
- Аз си мислех… - подхвнанах аз.
- Искаш да излезем ли? – усмихна се тя.
- Ами да… Какво ще кажеш за довечера в седем.Ще те чакам пред вас?
- Ти знаеш къде живея?
- Ами по случайност да…
Сидония се усмихна. Разговорът ни продължи чак час, и пропуснах физиката. А за зубър като мен това не беше нормално нещо.
- А, ето къде си бил! Чаках те цял час. Защо не дойде? – викна зад мен Мишо.
- Не се притеснявай. Имах да изтърпявам наказание. – излъгах го аз.
- Брей… Искаш ли довечера да пишем заедно домашните?
- Зает съм.
Мишо си тръгна навъсен и ядосан. Какво ли ме прихващаше да го лъжа…
Вечерта събрах Сидония. Тя беше прелестна. Със къса черна рокля и обувки. Никога не я бях виждал толкова красива.
- Здравей. – подхвана тя.
- Здрасти – усмихнах й се аз.
- Къде ще ходим? Какво ще кажеш да се поразходим из Витоша. Ще викна едно такси да ни закара донякъде, а после ще се приберем пеша.
- Супер. Да вървим.
След половин час вече бяхме из дебрите на Витоша. Любувахме се на София, цялата в светлини. Говорихме си, смеехме се, докато накрая тя допря устни в моите и сякаш времето спря. Сякаш се намирахме в друго измерение. Сякаш на този свят бяхме само аз и тя. Целувката продължи дълго…
- Колко е красиво всичко… - подхванах аз.
- Наистина, но…
- Какво?
- Знаеш, че не можем да бъдем заедно.
След тези думи настъпи дълго мълчание. Цяла вечер се целувахме, гледахме светещата София и се закачахме.
- Виж…След тази нощ няма да мога без теб. А тъй като няма как да бъдем заедно ще сложа край на живота си. – каза тъжно тя
- Но…Защо?!
- Защото ще те обичам вечно!
Сидония се хвърли от пропастта надолу и тялото й се строполи след няколко секунди. Аз я гледах и ридаех, защото толкова много я обичах. Не можех да живея без нея…
Скочих и се строполих мъртъв точно до нейното тяло. Беше на разсъмване. Слънцето току-що изгряло осветяваше цялата есенна гора. Всичко изглеждаше златно. Някой дървета бяха със листа, други не… Земята беше осеяна със килим от златни листа, на които лежаха телата на две млади души…