FreakBitch
10-09-2011, 19:06
Аз,
балконът..
.. и цигарения дим.
Просто поредният ден?
Ще ми се да бе.
Лек повей.
Студена сутрешна мъгла.
Полезрението ми стига едва до отдавна увяхните цветя на парапета, но все пак виждам всичко в детайли.
Явно гледката ми е до болка позната..
Цветята.
Изглеждат по-тъжно от обикновенно.
Изпепеляваща мисъл минава през главата ми и си отива като топъл летен вятър. Без следа. Аз и шише вода.
Натрапчиво чувство на студ пропълзява от ходилата към бедрата ми, полазва гърбът ми и се разпростира из цялото ми тяло. Изглежда дантелените бикини не успяват да ме стоплят. Всяко мое косъмче е изправено сякаш в очакване да бъде докоснато. Свеки сантиметър кожа очаква да бъде погален.Само ситните водни капки от мъглата се приплъзват около мен. Не от този допир имам нужда.
Първата цигара догаря, а аз имам чувството, че е последна. Не искам да се откъсвам от студа. Единствено той се осмелява да ме докосне. Защо?
Какво ме кара да му се наслаждавам, въпреки че така искрено мразя това чувство? Знам отговора, но опитвам да го скрия от себе си.
Така е по-добре.
Да.
Така е по-добре.
Дори цигарата ме изоставя. Бих заплакала.. ако можех. Бих викала, ако имах глас. Бих удряла, ако имаше какво. Празно.
Продължавам да бъда себе, а съм толкова различна. Като декемврийска розова градина. Бодлите стърчат толкова грозно.
Останалите цветя стоят непокътнати, непроменени, лицемерно съчувстващи на ограбения розов храст.
Сякаш още ги виждам. Алените едри цветове на розата, искусно прикриващи острите бодли. Създаващи привидна идилия. Сякаш цветна утопия.
Налага се да се откъсна от тези мисли. Не чувствам по-голямата част от тялото си. Не съм усетила как е станало, но студът ми е изиграл лоша шега.
Влизам в стаята. Ползават ме горещи тръпки. Повърхностното чувство за топлина успява да ме стопли за миг. Но отново съм в действителността.
Студено ми е.
пп: Нямам абсолютно никаква представа в какъв жанр е нещото, което съм написала. Просто реших да го постна, от нямане на друга работа. :D
балконът..
.. и цигарения дим.
Просто поредният ден?
Ще ми се да бе.
Лек повей.
Студена сутрешна мъгла.
Полезрението ми стига едва до отдавна увяхните цветя на парапета, но все пак виждам всичко в детайли.
Явно гледката ми е до болка позната..
Цветята.
Изглеждат по-тъжно от обикновенно.
Изпепеляваща мисъл минава през главата ми и си отива като топъл летен вятър. Без следа. Аз и шише вода.
Натрапчиво чувство на студ пропълзява от ходилата към бедрата ми, полазва гърбът ми и се разпростира из цялото ми тяло. Изглежда дантелените бикини не успяват да ме стоплят. Всяко мое косъмче е изправено сякаш в очакване да бъде докоснато. Свеки сантиметър кожа очаква да бъде погален.Само ситните водни капки от мъглата се приплъзват около мен. Не от този допир имам нужда.
Първата цигара догаря, а аз имам чувството, че е последна. Не искам да се откъсвам от студа. Единствено той се осмелява да ме докосне. Защо?
Какво ме кара да му се наслаждавам, въпреки че така искрено мразя това чувство? Знам отговора, но опитвам да го скрия от себе си.
Така е по-добре.
Да.
Така е по-добре.
Дори цигарата ме изоставя. Бих заплакала.. ако можех. Бих викала, ако имах глас. Бих удряла, ако имаше какво. Празно.
Продължавам да бъда себе, а съм толкова различна. Като декемврийска розова градина. Бодлите стърчат толкова грозно.
Останалите цветя стоят непокътнати, непроменени, лицемерно съчувстващи на ограбения розов храст.
Сякаш още ги виждам. Алените едри цветове на розата, искусно прикриващи острите бодли. Създаващи привидна идилия. Сякаш цветна утопия.
Налага се да се откъсна от тези мисли. Не чувствам по-голямата част от тялото си. Не съм усетила как е станало, но студът ми е изиграл лоша шега.
Влизам в стаята. Ползават ме горещи тръпки. Повърхностното чувство за топлина успява да ме стопли за миг. Но отново съм в действителността.
Студено ми е.
пп: Нямам абсолютно никаква представа в какъв жанр е нещото, което съм написала. Просто реших да го постна, от нямане на друга работа. :D