asdfgggg
10-18-2011, 11:55
Мислех, че вече нямам чувства към нея. Мислех, че съм я забравил. Мислех, но не бях сигурен... Погледнах я, уплашен,
че погледите ни ще се засекат, обърнах се и си тръгнах, както толкова пъти досега.
Често съм слушал, чел и гледал какви ли не обяснения, статии или беседи за това какво точно представлява любовта.
Любовта за мен е нищо, тя е просто една дума. Дума без никаква сила, назоваваща неназовимо чувство. Защото нима
някой може да определи какво чувства при споменаването на името на любимия човек, при погледа към него? Сякаш се
изпълваш с огън и лед, борещи се, изгарящи и замразяващи вътрешностите ти. Изпълва те лекота, мислиш, че можеш да
полетиш, но тежестта, че не можеш да го имаш те задържа на земята. Поне аз чувствах това.
Започна, когато бяхме още деца. След година познанство, в периферията на съзнанието ми, разбрах, че към Нея
изпитвам нещо, което не бях изпитвал досега. Още не бях сигурен какво точно е, затова и не му обърнах особено
внимание. Но игнорирайки го, не го накарах да изчезне. Може би точно затова странното чувство продължи. След
известно време можех да го опиша, може би не точно като пеперуди в стомаха, а просто една муха, потрепваща едва-едва
с крила, която кръжеше из вътрешностите ми, но все повече набираше скорост.
Тогава Тя си имаше приятел. Гледах да не мисля за това - стигаше ми, че просто Я има. Всеки ден, в който не Я
виждах беше загубен, нямаше смисъл. Радвах се на всяка Нейна усмивка, преживявах тъгата й, но винаги отстрани,
отдалеч.
Мина се още време, през което мухата се беше превърнала във врабче, размахващо криле при всеки поглед към Нея. Вече
не считах себе си за дете, но да призная, дори пред себе си, че съм влюбен, не можах. Беше се разделила с момчето, с
което се виждаше, но аз все още не предприемах нищо. Отново се задоволявах просто да й се любувам, а когато не Я
виждам да знам, че Тя е някъде там, че съществува.
Отново скок напред във времето. Намирам себе си преживял няколко мимолетни връзки, от които не съм получил нищо. Тя
също се беше разделила с приятеля й и беше на същото положение. Отново се виждаме всеки ден, говорим, смеем се, но
не смея да й призная какво тая в себе си толкова време. Поглеждайки назад, сега виждам, че страха от разочарование е
бил причината за моето мълчание. Просто не можех да понеса, че ще бъда отхвърлен и затова не направих крачка напред.
Тя гледаше на мен като на добър приятел, което колкото ме радваше, два пъти повече ме нараняваше, но все пак ми
стигаше.
Вече не бях дете, врабчето беше изчезнало. Отчасти се радвах, отчасти тъжах. Казвах си, че това е било детско
увлечение, за което не заслужава дори да мисля. Но изведнъж то се върна. Този път не можеше да бъде пренебрегнато
толкова лесно. Когато Тя не беше пред погледа ми, в мен беше празно. Това е най-точното описание, което мога да
намеря. Тя беше по важна от всичко. Дали й го казах ли? Не. Защо? И аз нямам отговор на този въпрос, но продължих не
да живея, защото без нея нямаше живот, а просто да съществувам. Тези думи може и да звучат малко пресилено, но
мисля, че тогава така чувствах нещата.
Аз съзрях. Виждах света по друг начин вече. С мен съзря и любовта ми (да, вече бях признал, че съм влюбен). Тя
премина през много трансформации, но се запази. Идваше много важен за всеки човек ден. Ден, след които пътищата ни
щяха да се разделят. Този ден дойде. Дойде и вечерта. За мен тогава не съществуваше друго момиче освен нея. Беше
просто перфектна. Танцувахме. Не мога да опиша как се чувствах тогава, пиян от всичките емоции, пиян, че я притискам
близо до себе си. Нищото останало нямаше значение. Танцувахме и бях загубил дар слово. Тя се надигна на пръсти и
прошепна нещо в ухото ми. Прошепна "Обичам те!". Как се почувствах ли? Сякаш цялата вселена - всички планети, звезди и небесни тела се озоваха в главата ми. И всички избухнаха. Не можах да кажа нищо. Не я попитах какво има предвид, защо го казва. Дали като приятел, или другото... Танцът свърши, Тя се отдалечи, а аз останах. Наистина не мога да опиша всичко, случващо се с мен тогава. Излезнах на въздух, надявайки се, че ще ми помогне да се осъзная. Обадиха ми се и ме повикаха спешно. Тръгнах и по пътя реших, че след като се върна, ще й призная за това, което изпитвам вече 5 години.
Когато се върнах, тя си беше тръгнала.
След тази вечер всеки тръгна по свой път. Това, че не я виждах ми помогна да я превъзмогна. Умишлено избягвах всяка среща с нея, уплашен, че в мен отново ще избуй онова чувство. Не я бях виждал до преди една седмица. Бях на дискотека с приятели, когато я зърнах. Мислех, че вече нямам чувства към нея. Мислех, че съм я забравил. Мислех, но не бях сигурен... Погледнах я, уплашен, че погледите ни ще се засекат, обърнах се и си тръгнах, както толкова пъти досега.
Точно тази среща провокира написването на целия този текст. Дори сега, пишейки, мисля за нея. Дали някога ще й призная? Едва ли. Защото, както повечето хора живеят заради любовта, аз се научих да живея въпреки нея.
Надявам се, че поне един човек е прочел всичко това и поне на един човек му е помогнало да вземе решението, което аз не можах.
че погледите ни ще се засекат, обърнах се и си тръгнах, както толкова пъти досега.
Често съм слушал, чел и гледал какви ли не обяснения, статии или беседи за това какво точно представлява любовта.
Любовта за мен е нищо, тя е просто една дума. Дума без никаква сила, назоваваща неназовимо чувство. Защото нима
някой може да определи какво чувства при споменаването на името на любимия човек, при погледа към него? Сякаш се
изпълваш с огън и лед, борещи се, изгарящи и замразяващи вътрешностите ти. Изпълва те лекота, мислиш, че можеш да
полетиш, но тежестта, че не можеш да го имаш те задържа на земята. Поне аз чувствах това.
Започна, когато бяхме още деца. След година познанство, в периферията на съзнанието ми, разбрах, че към Нея
изпитвам нещо, което не бях изпитвал досега. Още не бях сигурен какво точно е, затова и не му обърнах особено
внимание. Но игнорирайки го, не го накарах да изчезне. Може би точно затова странното чувство продължи. След
известно време можех да го опиша, може би не точно като пеперуди в стомаха, а просто една муха, потрепваща едва-едва
с крила, която кръжеше из вътрешностите ми, но все повече набираше скорост.
Тогава Тя си имаше приятел. Гледах да не мисля за това - стигаше ми, че просто Я има. Всеки ден, в който не Я
виждах беше загубен, нямаше смисъл. Радвах се на всяка Нейна усмивка, преживявах тъгата й, но винаги отстрани,
отдалеч.
Мина се още време, през което мухата се беше превърнала във врабче, размахващо криле при всеки поглед към Нея. Вече
не считах себе си за дете, но да призная, дори пред себе си, че съм влюбен, не можах. Беше се разделила с момчето, с
което се виждаше, но аз все още не предприемах нищо. Отново се задоволявах просто да й се любувам, а когато не Я
виждам да знам, че Тя е някъде там, че съществува.
Отново скок напред във времето. Намирам себе си преживял няколко мимолетни връзки, от които не съм получил нищо. Тя
също се беше разделила с приятеля й и беше на същото положение. Отново се виждаме всеки ден, говорим, смеем се, но
не смея да й призная какво тая в себе си толкова време. Поглеждайки назад, сега виждам, че страха от разочарование е
бил причината за моето мълчание. Просто не можех да понеса, че ще бъда отхвърлен и затова не направих крачка напред.
Тя гледаше на мен като на добър приятел, което колкото ме радваше, два пъти повече ме нараняваше, но все пак ми
стигаше.
Вече не бях дете, врабчето беше изчезнало. Отчасти се радвах, отчасти тъжах. Казвах си, че това е било детско
увлечение, за което не заслужава дори да мисля. Но изведнъж то се върна. Този път не можеше да бъде пренебрегнато
толкова лесно. Когато Тя не беше пред погледа ми, в мен беше празно. Това е най-точното описание, което мога да
намеря. Тя беше по важна от всичко. Дали й го казах ли? Не. Защо? И аз нямам отговор на този въпрос, но продължих не
да живея, защото без нея нямаше живот, а просто да съществувам. Тези думи може и да звучат малко пресилено, но
мисля, че тогава така чувствах нещата.
Аз съзрях. Виждах света по друг начин вече. С мен съзря и любовта ми (да, вече бях признал, че съм влюбен). Тя
премина през много трансформации, но се запази. Идваше много важен за всеки човек ден. Ден, след които пътищата ни
щяха да се разделят. Този ден дойде. Дойде и вечерта. За мен тогава не съществуваше друго момиче освен нея. Беше
просто перфектна. Танцувахме. Не мога да опиша как се чувствах тогава, пиян от всичките емоции, пиян, че я притискам
близо до себе си. Нищото останало нямаше значение. Танцувахме и бях загубил дар слово. Тя се надигна на пръсти и
прошепна нещо в ухото ми. Прошепна "Обичам те!". Как се почувствах ли? Сякаш цялата вселена - всички планети, звезди и небесни тела се озоваха в главата ми. И всички избухнаха. Не можах да кажа нищо. Не я попитах какво има предвид, защо го казва. Дали като приятел, или другото... Танцът свърши, Тя се отдалечи, а аз останах. Наистина не мога да опиша всичко, случващо се с мен тогава. Излезнах на въздух, надявайки се, че ще ми помогне да се осъзная. Обадиха ми се и ме повикаха спешно. Тръгнах и по пътя реших, че след като се върна, ще й призная за това, което изпитвам вече 5 години.
Когато се върнах, тя си беше тръгнала.
След тази вечер всеки тръгна по свой път. Това, че не я виждах ми помогна да я превъзмогна. Умишлено избягвах всяка среща с нея, уплашен, че в мен отново ще избуй онова чувство. Не я бях виждал до преди една седмица. Бях на дискотека с приятели, когато я зърнах. Мислех, че вече нямам чувства към нея. Мислех, че съм я забравил. Мислех, но не бях сигурен... Погледнах я, уплашен, че погледите ни ще се засекат, обърнах се и си тръгнах, както толкова пъти досега.
Точно тази среща провокира написването на целия този текст. Дори сега, пишейки, мисля за нея. Дали някога ще й призная? Едва ли. Защото, както повечето хора живеят заради любовта, аз се научих да живея въпреки нея.
Надявам се, че поне един човек е прочел всичко това и поне на един човек му е помогнало да вземе решението, което аз не можах.