badblood
11-04-2011, 12:29
Това е първото нещо, което публикувам тук и като цяло първата тема.
Част е от онова, което пиша в момента.
Приятно четене.
Спомняте ли си онзи прозаичен мъж, с череп в ръка, дето пита екзестинциалният, въпрос
„Да бъдеш или да не бъдеш”?
Да, чичко Шекспир. Мнооого ти отне преди да си отговоря.
Ха-ха. Добре че мълчиш иначе нямаше да се попитам сам.
Трябва да е повече от ясно, разбира се, по-скоро да не бъда.
Казвам ти, приятелю.
По-добре е, да не бъда.
Питаш защо ли? Само да завържеш разговор, тъй като ти изглеждам жалък и самотен?
Майната ти тогава и приключваме монолога.
Е и това е вариант.
Та питаш, ако беше. Ако беше, истината ти казвам, имаш вероятност, да бъдеш смачкан, с цялата тежест на света, за която се сещаш.
Пък и...
Кой луд ще държи човешки череп и ще го пита дали да е, или не?
„Да не бъда” е алюзия за смърт.
Така си го тълкувам.
Жив или мъртъв.
Звучи по-скоро, като предсмъртен въпрос на самоубиец.
Не харесвам самоубииците. Дразнят ме до болка.
Те са като полуготовата храна. Като полумъртъв. Когато се самоубиеш, сякаш не е толкова вълнуващо отколкото, ако друг го направи вместо теб. Като замразената пица, дето и трябва само три минути в микровълновата и е тип-топ. Вредна и принципа направи си сам, не ми допада.
Потвърждавам с аргументация:
Едно е, да си направиш сандвич с каквото имаш там, някакво сирене и домат и да го излапаш набързо, не е това което очаквам. Но какво да очаквам от себе си?
Друго е, да си поръчаш топла, фамилна пица и то с идеално припечен край, плащаш я и трясваш вратата на онзи с пиците, а ако имаш късмет да е някое подсмърчащо маце, с минижуп и големи възможности, туку-виж, си получил и нещо повече от пица, че дори и въобще да не достигнеш частта с консумацията на пицата, отколкото с консумацията на разносвачката. И си и потренирал малко.
Е, какво пък и сексът е спорт, нищо че не се свалят килограми. То си е така, за спорта.
Да не се отклонявам.
Едно е, да ти направят орална любов с всичките й особености.
Друго е, да се справиш сам, в комбинация ти и твоята ръка, (според това, дали си левак или десничар, или обичаш двойното мултиплициране), на две на три я свършиш, я не.
Ала за себе си питах.
И избрах
Ако не бях.
Ще ми се да умра удома. Да не бъда. Да не бъда никъде, освен удома.
Или не, да бъда, но на топло и приветливо място. Ще ми се.
Ще ми се, да не ми е студено, да не агонизирам дълго. Прекалено драматично и изцеждащо ми идва. Като да накълцаш вените си на ситно, в пълна вана с вода и след пет часа, да намерят мъртвото ти тяло, обляно в студената ти кръв. Я те намерят, я не.Като риба в консерва, дето плува в собствената си марината.
Смъртта, посредством измръзване, никак не ме усторйва.
Смъртта от всичко, което включва студ, ме кара да изпитвам неприязън.
Така е, защото долу-горе съм роден в летните месеци.
Не ща и да се пърля с електричество или в катастрофа.
Казват, многото хубаво, не е на хубаво.
Както и да стъпиш в локва и оголен кабел в нея, никак не е хубаво.
От удавяне или задушаване. Не искам да ми режат крайниците, един по един. Или да ми съобщят, че поради напредналата ми, недай си боже, фаза на диабета, ще се наложи да ми ампутират нужните за целта, двойното мултиплициране, ръце, да не говоря за крака, а те какво предназначение имат само.
Искам да умра и да е бързо.
Да не бъда и то завинаги.
Да не бъда повече.
Въпреки че за да не бъда, всъщност бях разочарован, колко огромен избор от варианти имах, а колко малко смелост ми трябваше за успех.
Представяш ли си, ако не умирахме докато се разлагаме на прах. Самата мисъл да съм жив и да ме ядат червеи, бръмбъри и какво ли не, ме побърква.
О, я не ме наричай женчо.
Ухапването от някои видове мравки може да ти доведе хронична алергия, че дори и гангрена, ако са по-настоятелни.
Измислих си го, ама звучи достатъчно достоверно, че да си повярвам, пък и виж физиономията ти, направо ще се напишкам в гащите от смях.
И все пак.
За себе си избрах, да не бъда.
Разбира се.
Бъди себе си.
Част е от онова, което пиша в момента.
Приятно четене.
Спомняте ли си онзи прозаичен мъж, с череп в ръка, дето пита екзестинциалният, въпрос
„Да бъдеш или да не бъдеш”?
Да, чичко Шекспир. Мнооого ти отне преди да си отговоря.
Ха-ха. Добре че мълчиш иначе нямаше да се попитам сам.
Трябва да е повече от ясно, разбира се, по-скоро да не бъда.
Казвам ти, приятелю.
По-добре е, да не бъда.
Питаш защо ли? Само да завържеш разговор, тъй като ти изглеждам жалък и самотен?
Майната ти тогава и приключваме монолога.
Е и това е вариант.
Та питаш, ако беше. Ако беше, истината ти казвам, имаш вероятност, да бъдеш смачкан, с цялата тежест на света, за която се сещаш.
Пък и...
Кой луд ще държи човешки череп и ще го пита дали да е, или не?
„Да не бъда” е алюзия за смърт.
Така си го тълкувам.
Жив или мъртъв.
Звучи по-скоро, като предсмъртен въпрос на самоубиец.
Не харесвам самоубииците. Дразнят ме до болка.
Те са като полуготовата храна. Като полумъртъв. Когато се самоубиеш, сякаш не е толкова вълнуващо отколкото, ако друг го направи вместо теб. Като замразената пица, дето и трябва само три минути в микровълновата и е тип-топ. Вредна и принципа направи си сам, не ми допада.
Потвърждавам с аргументация:
Едно е, да си направиш сандвич с каквото имаш там, някакво сирене и домат и да го излапаш набързо, не е това което очаквам. Но какво да очаквам от себе си?
Друго е, да си поръчаш топла, фамилна пица и то с идеално припечен край, плащаш я и трясваш вратата на онзи с пиците, а ако имаш късмет да е някое подсмърчащо маце, с минижуп и големи възможности, туку-виж, си получил и нещо повече от пица, че дори и въобще да не достигнеш частта с консумацията на пицата, отколкото с консумацията на разносвачката. И си и потренирал малко.
Е, какво пък и сексът е спорт, нищо че не се свалят килограми. То си е така, за спорта.
Да не се отклонявам.
Едно е, да ти направят орална любов с всичките й особености.
Друго е, да се справиш сам, в комбинация ти и твоята ръка, (според това, дали си левак или десничар, или обичаш двойното мултиплициране), на две на три я свършиш, я не.
Ала за себе си питах.
И избрах
Ако не бях.
Ще ми се да умра удома. Да не бъда. Да не бъда никъде, освен удома.
Или не, да бъда, но на топло и приветливо място. Ще ми се.
Ще ми се, да не ми е студено, да не агонизирам дълго. Прекалено драматично и изцеждащо ми идва. Като да накълцаш вените си на ситно, в пълна вана с вода и след пет часа, да намерят мъртвото ти тяло, обляно в студената ти кръв. Я те намерят, я не.Като риба в консерва, дето плува в собствената си марината.
Смъртта, посредством измръзване, никак не ме усторйва.
Смъртта от всичко, което включва студ, ме кара да изпитвам неприязън.
Така е, защото долу-горе съм роден в летните месеци.
Не ща и да се пърля с електричество или в катастрофа.
Казват, многото хубаво, не е на хубаво.
Както и да стъпиш в локва и оголен кабел в нея, никак не е хубаво.
От удавяне или задушаване. Не искам да ми режат крайниците, един по един. Или да ми съобщят, че поради напредналата ми, недай си боже, фаза на диабета, ще се наложи да ми ампутират нужните за целта, двойното мултиплициране, ръце, да не говоря за крака, а те какво предназначение имат само.
Искам да умра и да е бързо.
Да не бъда и то завинаги.
Да не бъда повече.
Въпреки че за да не бъда, всъщност бях разочарован, колко огромен избор от варианти имах, а колко малко смелост ми трябваше за успех.
Представяш ли си, ако не умирахме докато се разлагаме на прах. Самата мисъл да съм жив и да ме ядат червеи, бръмбъри и какво ли не, ме побърква.
О, я не ме наричай женчо.
Ухапването от някои видове мравки може да ти доведе хронична алергия, че дори и гангрена, ако са по-настоятелни.
Измислих си го, ама звучи достатъчно достоверно, че да си повярвам, пък и виж физиономията ти, направо ще се напишкам в гащите от смях.
И все пак.
За себе си избрах, да не бъда.
Разбира се.
Бъди себе си.