ShtrudeL
11-13-2011, 17:25
-Не че наистина искам да бъда жена - крещи тя.
-Почакай! - Крещи Бранди. - Правя го само, защото това е най-голямата грешка, за която мога да се досетя. Глупаво и самоунищожително е и всеки, когото попиташ, ще ти каже, че греша. Точно затова трябва да стигна докрай.
Бранди казва:
-Не разбираш ли? Защото сме така дресирани да живеем живота си правилно. Да не допускаме грешки. - казва тя. - Според мен колкото по-голяма изглежда грешката, толкова по-голям шанс ще имам да се измъкна от клопката и да заживея истински живот.
Като Христофор Колумб, плаващ към гибел на края на света.
Като Флеминг и неговата плесен по хляба.
-Истинските ни открития идват от хаоса - крещи Бранди. -От отиването на място, което изглежда нередно, тъпо, глупашко.
Тя казва:
-Не че е лошо да си жена. Би могло да бъде чудесно, ако исках да бъда жена. Работата е там - казва Бранди, -че да бъда жена е последното нещо, което искам. Просто не се досетих за по-голяма грешка, която бих могла да направя.
Значи тя е пътят към най-великото откритие.
Тъй като сме така впримчени в нашата култура, в съществуването като човешки същества на тази планета с притежавания от нас мозък и същите две ръце и два крака, каквито имат всички. Така сме впримчени, че всеки начин за бягство, който би могъл да ни хрумне, е просто поредното звено от примката.
Всичко, което искаме сме дресирани да го искаме.
Първата ми идея беше да си ампутирам ръка или крак, левите или десните - тя ме поглежда и свива рамене, -но нито един хирург не би се съгласил да ми помогне.
-Мислех за СПИН - казва тя - заради преживяването, но тогава всички бяха болни от СПИН и изглеждаше много мейнстрийм и гъзарско.
Сфинкс. Загадка. Бяло петно. Неизвестно. Неопределено. Непознаваемо. Неподлежащо на определения. Не само история, която се развива така: и тогава... и тогава... и тогава... и тогава... докато умреш.
-Почакай! - Крещи Бранди. - Правя го само, защото това е най-голямата грешка, за която мога да се досетя. Глупаво и самоунищожително е и всеки, когото попиташ, ще ти каже, че греша. Точно затова трябва да стигна докрай.
Бранди казва:
-Не разбираш ли? Защото сме така дресирани да живеем живота си правилно. Да не допускаме грешки. - казва тя. - Според мен колкото по-голяма изглежда грешката, толкова по-голям шанс ще имам да се измъкна от клопката и да заживея истински живот.
Като Христофор Колумб, плаващ към гибел на края на света.
Като Флеминг и неговата плесен по хляба.
-Истинските ни открития идват от хаоса - крещи Бранди. -От отиването на място, което изглежда нередно, тъпо, глупашко.
Тя казва:
-Не че е лошо да си жена. Би могло да бъде чудесно, ако исках да бъда жена. Работата е там - казва Бранди, -че да бъда жена е последното нещо, което искам. Просто не се досетих за по-голяма грешка, която бих могла да направя.
Значи тя е пътят към най-великото откритие.
Тъй като сме така впримчени в нашата култура, в съществуването като човешки същества на тази планета с притежавания от нас мозък и същите две ръце и два крака, каквито имат всички. Така сме впримчени, че всеки начин за бягство, който би могъл да ни хрумне, е просто поредното звено от примката.
Всичко, което искаме сме дресирани да го искаме.
Първата ми идея беше да си ампутирам ръка или крак, левите или десните - тя ме поглежда и свива рамене, -но нито един хирург не би се съгласил да ми помогне.
-Мислех за СПИН - казва тя - заради преживяването, но тогава всички бяха болни от СПИН и изглеждаше много мейнстрийм и гъзарско.
Сфинкс. Загадка. Бяло петно. Неизвестно. Неопределено. Непознаваемо. Неподлежащо на определения. Не само история, която се развива така: и тогава... и тогава... и тогава... и тогава... докато умреш.