ShtrudeL
11-27-2011, 11:53
Не ме разбирайте погрешно. Те не знаят. Вие не знаете. Той не знае.
Като оставим на страна (е… не достатъчно далеч като избутани от масата трохи) физиката , нека обърнем внимание на химията.
Първото си „Обичам те“ казах на човек, който дори не бях целувала по бузата. Не че не го обичах след това. Не обичах зрънцето посадено в калта. Никой не обича нещо, което е заровено и не вижда. Само знае, че е там и очаква с нетърпение да порасне. Знае че ще порасне със сигурност и го отглежда всеки ден. Само където не предвижда отровите, бурите и гризачите в пръста и всичкото друго заровено. По-скоро обичах плодовете, които ми даваха и вземах на готово.
И не че сега не искам да имам зрънце, което да очаквам. Просто няма да го заровя в калта с надеждата, че един ден ще се появи на бял свят. Искам нещо повече от това.
И не че не искам да напиша „Обичам те“ милион пъти. Искам да го кажа веднъж, но да го усетя. Да се почувствам като преливаща чашка с кафе. Пукащо се балонче с вода. Току що изливаща се сълзичка от изпълнени с милион други сълзички от радост очи. Изскубнато стръкче от душата ми и подарено съвсем прясно с роса на най-милото ми. А когато тревичка се откъсне, цялата вселена потръпва. : ) Настръхване от мисъл.
Искрено ще ви кажа, че не съм сигурна какво е обич. Но това стръкче тревичка в мен може да е всичко и надявам се да е за теб (с обич).
Обич е когато след като се убодеш на роза, тя откъсва листенце от себе си, за да покрие раната. Обич, е когато ти… розата се откъснеш сама, за да се подариш с обич в цялата си нежност. Обич, е когато хилядите пчели кацат по теб, за да съберат прашец, а ти затваряш свенливо листенца, защото пазиш вътрешността си за най-святото си.
Дали бих пуснала друг до себе си ли? Бих. : )
Дали бих пуснала друг до себе си, когато той е в мен? Никога. : )
Все едно да напишат в кожата ми чуждо име. Все едно да напиша в кожата му чуждо име.
Той е сутрешното ми кафе с пет лъжички захар. Той е одеалото, което ме завива, обгръща и топли. Той е шала около врата ми и тревичката в душата ми. Петолинието по което вървим и раждаме ноти. : ) Той е усмивката ми рано сутрин, защото съм го сънувала преди това. Той е убождането от иглата, когато ми вземат кръв за изследване. Когато ти кажат „Мисли си за нещо хубаво.“ : ) Когато той е там и ме държи за ръка дори когато го няма. Той е ръката, която държи моята стиснала молив и ме учи да пиша.
Той е докосната пеперуда. Когато изстържеш 'без да искаш' прашеца от крилете им повече не могат да летят. Ще му дам нови криле и ще летим заедно.
Не ме разбирайте погрешно. Те не подозират. Вие не подозирате. Той не подозира. Но то диша. -)
http://data.whicdn.com/images/18352556/tumblr_lv8ju38SQ81qgebi2o1_500_large.png
Като оставим на страна (е… не достатъчно далеч като избутани от масата трохи) физиката , нека обърнем внимание на химията.
Първото си „Обичам те“ казах на човек, който дори не бях целувала по бузата. Не че не го обичах след това. Не обичах зрънцето посадено в калта. Никой не обича нещо, което е заровено и не вижда. Само знае, че е там и очаква с нетърпение да порасне. Знае че ще порасне със сигурност и го отглежда всеки ден. Само където не предвижда отровите, бурите и гризачите в пръста и всичкото друго заровено. По-скоро обичах плодовете, които ми даваха и вземах на готово.
И не че сега не искам да имам зрънце, което да очаквам. Просто няма да го заровя в калта с надеждата, че един ден ще се появи на бял свят. Искам нещо повече от това.
И не че не искам да напиша „Обичам те“ милион пъти. Искам да го кажа веднъж, но да го усетя. Да се почувствам като преливаща чашка с кафе. Пукащо се балонче с вода. Току що изливаща се сълзичка от изпълнени с милион други сълзички от радост очи. Изскубнато стръкче от душата ми и подарено съвсем прясно с роса на най-милото ми. А когато тревичка се откъсне, цялата вселена потръпва. : ) Настръхване от мисъл.
Искрено ще ви кажа, че не съм сигурна какво е обич. Но това стръкче тревичка в мен може да е всичко и надявам се да е за теб (с обич).
Обич е когато след като се убодеш на роза, тя откъсва листенце от себе си, за да покрие раната. Обич, е когато ти… розата се откъснеш сама, за да се подариш с обич в цялата си нежност. Обич, е когато хилядите пчели кацат по теб, за да съберат прашец, а ти затваряш свенливо листенца, защото пазиш вътрешността си за най-святото си.
Дали бих пуснала друг до себе си ли? Бих. : )
Дали бих пуснала друг до себе си, когато той е в мен? Никога. : )
Все едно да напишат в кожата ми чуждо име. Все едно да напиша в кожата му чуждо име.
Той е сутрешното ми кафе с пет лъжички захар. Той е одеалото, което ме завива, обгръща и топли. Той е шала около врата ми и тревичката в душата ми. Петолинието по което вървим и раждаме ноти. : ) Той е усмивката ми рано сутрин, защото съм го сънувала преди това. Той е убождането от иглата, когато ми вземат кръв за изследване. Когато ти кажат „Мисли си за нещо хубаво.“ : ) Когато той е там и ме държи за ръка дори когато го няма. Той е ръката, която държи моята стиснала молив и ме учи да пиша.
Той е докосната пеперуда. Когато изстържеш 'без да искаш' прашеца от крилете им повече не могат да летят. Ще му дам нови криле и ще летим заедно.
Не ме разбирайте погрешно. Те не подозират. Вие не подозирате. Той не подозира. Но то диша. -)
http://data.whicdn.com/images/18352556/tumblr_lv8ju38SQ81qgebi2o1_500_large.png