Wax
12-19-2011, 18:43
-„Не се гаси туй, що не гасне“ и пиши, пиши, ми каза тя, пиши, че можеш.
Стоя срещу нея, стоя и си мисля, мога ли? Мога да приложа заглавието на Иван Вазов по най-различни начини, един от който изпъква с предимство. Поезията ще да бъде моя пламък, пламъкът, който независимо колко потиснат, заглушен, освиркван или наранен, си тлее. Всяка сутрин се събуждам в сивото ежедневие, прозорецът е заскрежен, а сълзите ми замръзват още преди да са се отронили. Макар че всеки ден животът е по-тежък от миналия, аз знам, вярвам, че ще видя, ще чуя нещо, което да разпали пламъка и ще съживи искриците живот в мен. Моята поезия изгражда една призма към душата ми, думите които искам да кажа, но не мога. Тя е моята надежда, надеждата, че има някой там из сивотата, който да ме разбере. Надеждата, че ще бъда чут, че ще се намери някой да му споделя тези думи, които всеки ден ме дърпат надолу. Моята поезия е моята надежда, че един ден думите не ще са мой, а ще са наши. Този мой пламък, ту притихва, ту бушува. Понякога дори и думите ми са заглушени от студената му липса. Откакто стигнах до този извод доста мисля, дали пламъкът е думите, които изливам върху страниците или е човекът, който ме е вдъхновил. По-интересен ми е втория вариант, ако е така, значи пиша това есе за теб, за човека, който вярва в мен. Да, точно за теб, ти, която повярва, която ме разбираш, която ме подкрепяш. Която виждаш своите моменти в моите думи. Ти си нещо прекрасно, нещо което е накарало сивотата да се оцвети, нещо което да прогони зимата от мен. Вдъхновение, това си ти. Ако трябва да те опиша, ти си тази, която вниква в мен чрез думите. Ти която тепърва се взираш в катранените очи, в черното мастило, в моята душа. Интересно нещо е моя пламък, макар и още да не знам защо гори. Интересно защо го чувствам угасен, дори като ти пиша ред след ред. Ти си толкова красива, толкова истинска, аз се докосвам до теб, опознавам те, аз мога да се опаря от твоя пламък, а ти само четеш за моя. Независимо колко близка те чувствам, си толкова далече от мен. Представата ти за мен е толкова ясна, толкова истинска. Ти си тази, която знае през какво съм минал, колко съм изстрадал, за да стигна до тук. Ти си моята дилема. Ти ме поставяш пред поредния кръстопът към който сам се запътих, и макар че бях сигурен в решението си да тръгна насам, ти ме караш да се съмнявам, караш ме да ме е страх. Задаваш най-важния въпрос, дали да поема натам, където или ще пламна от жарта в мен, или ще угасна завинаги, дали да ти пиша и да оставя да ме четеш и пламъка да тлее? Дали да не ти дам да ме превърнеш в феникса, роден от пепелта на старите провали? Пиша, пиша, но не защото ти ми каза, че мога, а защото ти вярваш че мога. Пиша, защото мислиш, че си заслужавам вярата. Пиша, защото ти си единственото нещо което искам.
Ето го моето мнение за заглавието на Вазов – нещата, които не гаснат, са по-добре загасени. Питаха ме дали съм се изкачвал на толкова висок връх, че да гледам всичко отгоре. Питаха ме коя е първата мисъл превзела разума ми. Отговорът, който дадох на питащия бе, че стоя сам на толкова труден за покоряване връх. Живота е изграден от моменти, който накуп образуват една поредица, една завършена творба. Представям си живот само с един момент или един връх, нещо което вече съм покорил. Представям си живота там горе и се ужасявам колко много прилича на моя – сам из висните, сам из низините. Представям си как съм забравен да тлея там, как дори най-суровият вятър не може да ме загаси. Ето го и моя пламък. Моят пламък си ти, тази която е до мен, а моя пламък никога не бих го загасил. Защото без теб аз съм сам на моя връх, защото само ти виждаш, защото ако те няма, аз ще се моля да ме изгасят. Ти си моя пламък, защото заради теб, искам и аз да изгоря.
Стоя срещу нея, стоя и си мисля, мога ли? Мога да приложа заглавието на Иван Вазов по най-различни начини, един от който изпъква с предимство. Поезията ще да бъде моя пламък, пламъкът, който независимо колко потиснат, заглушен, освиркван или наранен, си тлее. Всяка сутрин се събуждам в сивото ежедневие, прозорецът е заскрежен, а сълзите ми замръзват още преди да са се отронили. Макар че всеки ден животът е по-тежък от миналия, аз знам, вярвам, че ще видя, ще чуя нещо, което да разпали пламъка и ще съживи искриците живот в мен. Моята поезия изгражда една призма към душата ми, думите които искам да кажа, но не мога. Тя е моята надежда, надеждата, че има някой там из сивотата, който да ме разбере. Надеждата, че ще бъда чут, че ще се намери някой да му споделя тези думи, които всеки ден ме дърпат надолу. Моята поезия е моята надежда, че един ден думите не ще са мой, а ще са наши. Този мой пламък, ту притихва, ту бушува. Понякога дори и думите ми са заглушени от студената му липса. Откакто стигнах до този извод доста мисля, дали пламъкът е думите, които изливам върху страниците или е човекът, който ме е вдъхновил. По-интересен ми е втория вариант, ако е така, значи пиша това есе за теб, за човека, който вярва в мен. Да, точно за теб, ти, която повярва, която ме разбираш, която ме подкрепяш. Която виждаш своите моменти в моите думи. Ти си нещо прекрасно, нещо което е накарало сивотата да се оцвети, нещо което да прогони зимата от мен. Вдъхновение, това си ти. Ако трябва да те опиша, ти си тази, която вниква в мен чрез думите. Ти която тепърва се взираш в катранените очи, в черното мастило, в моята душа. Интересно нещо е моя пламък, макар и още да не знам защо гори. Интересно защо го чувствам угасен, дори като ти пиша ред след ред. Ти си толкова красива, толкова истинска, аз се докосвам до теб, опознавам те, аз мога да се опаря от твоя пламък, а ти само четеш за моя. Независимо колко близка те чувствам, си толкова далече от мен. Представата ти за мен е толкова ясна, толкова истинска. Ти си тази, която знае през какво съм минал, колко съм изстрадал, за да стигна до тук. Ти си моята дилема. Ти ме поставяш пред поредния кръстопът към който сам се запътих, и макар че бях сигурен в решението си да тръгна насам, ти ме караш да се съмнявам, караш ме да ме е страх. Задаваш най-важния въпрос, дали да поема натам, където или ще пламна от жарта в мен, или ще угасна завинаги, дали да ти пиша и да оставя да ме четеш и пламъка да тлее? Дали да не ти дам да ме превърнеш в феникса, роден от пепелта на старите провали? Пиша, пиша, но не защото ти ми каза, че мога, а защото ти вярваш че мога. Пиша, защото мислиш, че си заслужавам вярата. Пиша, защото ти си единственото нещо което искам.
Ето го моето мнение за заглавието на Вазов – нещата, които не гаснат, са по-добре загасени. Питаха ме дали съм се изкачвал на толкова висок връх, че да гледам всичко отгоре. Питаха ме коя е първата мисъл превзела разума ми. Отговорът, който дадох на питащия бе, че стоя сам на толкова труден за покоряване връх. Живота е изграден от моменти, който накуп образуват една поредица, една завършена творба. Представям си живот само с един момент или един връх, нещо което вече съм покорил. Представям си живота там горе и се ужасявам колко много прилича на моя – сам из висните, сам из низините. Представям си как съм забравен да тлея там, как дори най-суровият вятър не може да ме загаси. Ето го и моя пламък. Моят пламък си ти, тази която е до мен, а моя пламък никога не бих го загасил. Защото без теб аз съм сам на моя връх, защото само ти виждаш, защото ако те няма, аз ще се моля да ме изгасят. Ти си моя пламък, защото заради теб, искам и аз да изгоря.