View Full Version : Моля помогнете,спешно ми трябват две темички за утре :)
malkata02
01-15-2012, 08:52
по Български език и Литература
1. Как тълкувате твърдението свободата има своя цена.
2. Разтълкувайте значението в заглавието "Пиянството на един народ".
Благодаря предварително. :)
Пиянството на един народ
В романа “Под игото”, Иван Вазов описва състоянието на българското общество в месеците преди и по време на Априлското въстание. Авторът сравнява това състояние на българския дух като “пиянството на един народ”. Вазов е избрал точно пиянството като едно временно състояние, което трае кратко време и рядко оставя дълготрайни следи в човешкото мислене. Пиянството пречи на здравия разум да осъзнае реалността и поради тази причина дава кураж за впускане в опасности, немислими за трезво мислещия човек. Такова е и временното извисяване на българския дух по време на Априлското въстание: хората не осъзнават напълно реалната опасност, на която предстои да се изложат и поради това поемат по пътища, които ги отдалечават от всекидневната им битова култура. В крайна сметка Вазов напомня, че пиянството е просто един временен процес и след него следва процесът на пробуждане. В това пробуждане е скрито съжалението по онова, което е извършено в миналото, както и възвръщането на разума на хората.
Пиянството е състояние на временна еуфория и не осъзнаване на реалността от човешкия разум. Пиянството на българския народ, съответно, е нетрадиционното му и различно от нормалното поведение преди Априлското въстание. Иван Вазов сравнява физическото опиянение на човешкия разум с духовното опиянение и извисяване на народния дух. Сравняването с пиянство е удачно, защото промяната, която настъпва у българското общество, макар и следствие на дълъг и усърден труд от страна на някои апостоли, е рязка и значителна: “заедно с напредването на пролетта и революционното кипене напредваше гигантски”. Такава мигновена революция на духа изглежда неестествена и поради това нейната причина следва да бъде неестествена. Заслепени от надежди и мечти, хората се впускат в преследване на едно неясно и крайно несигурно бъдеще, без дори да осъзнават какво вършат.
Пиянството дава кураж на хората да се впуснат в опасното и да излязат от границите, които са им поставени. Опиянен от красотата на идеята за свобода, българският народ не възприема истинската цена на тази свобода. Те не осъзнават онова, което могат да изгубят при борбата за тази свобода. Притесненията на чорбаджи Мичо (“Ба, по-късно ще бъде...Барим да се прибере цветето от гюловете”) показват много точно, че повечето хора възприемат предстоящото въстание като незначителен фактор, вписващ се в битовия им живот. Дързостта, придобита от това моментно състояние на опиянение и лудост, се представя най-добре от момента, в който пияният Безпортев яхва един турчин, командвайки го да върви към Мекка. Тази случка най-добре представя промяната, която е настъпила в българския дух в следствие на опиянението. Българинът вече има собствено самосъзнание като такъв, за един кратък миг той вече не се чувства роб. Границите, които са му наложени от робството, както и нормите на поведение падат и в един момент той вече взема решения сам, а дори се чувства и достатъчно дързък да се опълчи срещу могъщия си поробител. Не възприемането на реалността води до забравяне на старите позиции в обществото и в бита. Хората вече могат и желаят да бъдат такива, каквито те поискат, вместо да заемат роля, която друг им е посочил.
Състоянието на народа е определено като пиянство и поради чувствата, които го заливат преди въстанието. Хората са най-вече щастливи и някак безгрижни: “въодушевлението растеше и заливаше всичко”. Пияният човек е винаги щастлив, независимо от външните фактори. Той не разбира, кога щастието е неуместно и кога е настъпил момент на тъга или болка. Народът също е щастлив в един толкова сериозен момент. Те не осъзнават, че по време на въстанието те със сигурност ще дадат жертви, че те трябва да се притесняват за своите близки, за синовете, братята и бащите си. Народът не вижда какво може да се случи, а вижда само това, което пожелае, пречупено през призмата на идеализма и опиянението. Невъзможността да се изпита тъга или да се осъзнае сериозността на една ситуация е присъща на луд или пиян човек и се отнася към пиянството и лудостта на народа в неговите приготовления. Осъзнаването на неуместността на това щастие по време на самото въстание е крахът на българското общество и дух.
Описвайки дните по време на и след Априлското въстание, Иван Вазов напомня, че пиянството е просто временен етап и състояние на човешката душа. След описанието на еуфорията по време на приготовленията за борбата за свобода, “пробуждането” идва като един жесток край на внезапно появилото се и внезапно затихнало народно щастие: “Страшно пробуждане. А колко мъченици! Колко жертви! Колко смърт и падения!” След възвръщането на здравия разум, винаги идва момента на самосъжалението, в който се оплакват неразумните постъпки по време на състоянието на пиянство. Хората съжаляват за извършеното и желаят да възвърнат нормите на нормалния си живот сякаш нищо не се е случило. В това си желание те обаче изгубват и онова духовно извисяване, постигнато в моментите на опиянение. Така в своето желание да се върне към “нормалността”, Бяла Черква изгубва своя дух, своя морал и целите, които си е създала в предишното си еуфорично състояние. Всичко се връща оттам, откъдето е започнало, но неминуемата цена за постигането на такова нещо след едно духовно извисяване е духовното падение. Такова падение настъпва у жителите на Бяла Черква, когато осъзнават наистина опасността, към която са вървели, такава е и съдбата на всеки, който успява да доживее своето “пробуждане”. Изправени пред избора да изгорят телом или духом, за онези хора, възвърнали своя “здрав разум”, има само едно възможно решение – да продадат дори душите си и да станат предатели, но да запазят материалните си притежания и живота си.
Сравнявайки състоянието на българското общество преди Априлското въстание с пиянство, Иван Вазов набляга на невъзможността и лудостта на това събитие от нашата история. Приготовленията за свободата са подчинени изцяло на идеализма, на надеждата за едно по-добро бъдеще, където всеки е господар сам на себе си. Осъществяването на тази идея е нейна пълна противоположност – самото въстание е удавено в кръв и насилие. То е като едно пробуждане, връщащо един народ от хора жадни за свобода на земята и напомнящо му, че за да полети, първо трябва да премахне веригите, които го оковават.
Гласът на Вазов в главите “Пиянството на един народ” и “Пробуждане” ( “Под игото” )
Романът “Под игото” на Иван Вазов разкрива по художествен път духовното изместване на българския народ в процеса на подготовката на Априлското въстание. С развитието на сюжетното действие авторът изобразява ситуации, чувства и преживявания, които илюстрират основната идея. В най-напрегнатите в емоционален план моменти се издига гласът на повествователя, който изразява отношението си към събитията и времето в дълбоко прочувствени лирически отстъпления.
Главата “Пиянството на един народ” е авторово обобщение на процеса на духовно опиянение от една мечта, в която народът е повярвал след пет века робство. Пиянството е метафора на извисения дух, на вярата и надеждите, които потискат страха и смирението. В тази връзка е и образът на пролетното пробуждане на природата. Хора и природа са в хармонично единство. Вазов разглежда в ретроспективен план “пиянството” и го тълкува не като внезапно действие, а като подготвян от предходния век акт. Нарича героите на времето “предтечи – сеятели”, “дивна върволица”, която подготвя народа да поеме пътя към собствената си Голгота. Библейският образ на хълма, лобно място на Спасителя, е алюзия за жертвеността в името на човечеството. Писателят посочва първия апостол – Паисий, който хвърля “семето на самосъзнанието”, както и последния апостол – Левски. Нарича двамата духовници “светци”, благословили народа си от “височината на Атон” и “височината на бесилото”. Страховете на народа са изчезнали в миналото, той вече е готов за най-великата саможертва, която може да направи: “Кажеха ли му: бъди готов, трябва да мреш! – черковата даваше попа си, школото даскала си, полето орача си, майката сина си.” Вазов се стреми да бъде обективен, като изобразява картината на всенародното въодушевление. Мечтата за свобода размива социалните разлики, в идеалите всички са равни: “цървулани и университанти, и гугли, и фесове, и калимявки, и комелани “. “Числото” е дадено от народа, но духът иде от интелигенцията, “смисъл и душа” на народния кипеж. Вазов е толерантен и към чорбаджиите – ако те не вземат участие, то и не пречат, не издават патриотичното движение. Верен на правдата, на която е свидетел, той споделя с читателя, че “издевателствата и подлостите ... дойдоха подир катастрофата”. Грозното и низкото не са характерни само за онези, които “обуват цървули”.
За да пише всеобщото въодушевление, Вазов представя панорамна картина на приготовлението за въстанието. Променя се битът на народа, всекидневните занимания са забравени и всеки се опитва да бъде полезен на всеобщото дело – селяни, бирници, кметове, баби, моми, деца. Предсказанието “Туркия ке падне, 1876” се повтаря като магическо заклинание. Кипежът е предаден на фона на цъфтящата Тракия, истинска “райска градина”. Преобразяването е характеризирано чрез двустишие от “Епопея на забравените”:
И в няколко дена, тайно и полека,
народът порасте на няколко века...
Автоцитатът от одата “Каблешков” илюстрира взаимната обвързаност на човек, история и време.
Опиянението е истинска лудост, но това Вазов отбелязва години след събитието. Народното “безумство” е прекрасно, защото говори за възкръсналата вяра. Повествователят отбелязва, че след погрома е лесно да се говори за “смешност” и “лудост”. Той обаче подчертава, че “българският национален дух никога не е бил издигнат на такава висота и надали ще се вдигне друг път”.
Целта на Вазов не е да представи мащабите на самото въстание, което е по-скоро обект на историята. Художествената идея е да опише величието и духовната извисеност на народа, на стремежите и идеалите му.
Главата “Пробуждане” в началото на 3 част разкрива отрезвяването след опиянението и лудостта: “Борбата се провали ужасно, тя се превърна в панически страх”. Поредицата от възклицателни изречения са израз на авторовите чувства: “А колко мъченици! Колко жертви! Колко смърт и падения! Да, и колко героизъм! Но какъв героизъм!”. Художественото въздействие е особено силно, защото в гласа на автора се долавят болка и огорчение от трагичния изход. Вазов отново се дистанцира от събитията присъдата на историята: “Здравият разум щеше да го нарече безумство, народите – срам, историята – престъпление”. Вазов нарича въстанието “едно политическо безумие”, защото “младите народи, както и младите хора, са поети”.
Гласът на повествователя в “Пиянството на един народ” и в “Пробуждане” издава преклонение пред въодушевлението и патриотичния плам на българите, повярвали в алюзията, и могат да съборят една вековна империя само с лудост. Вазов възвеличава най-светлите надежди и пориви на своя народ, чиято вяра и “самонадеяност, която се доближава до лудост”, го карат да се жертва в името на свободата си.
мартимолог /гр. мартимос – мъченик; - логос – слово/
1. църковен сборник, съдържащ слова за живота на мъчениците
2. прен. – списък на жертвите, преследвани, страдали и загинали за една идея.
malkata02
01-16-2012, 19:31
Благодаря! :)