спешна нужда от помощ по литература [Архив]

azida

01-16-2012, 17:26

Мотивът за лудоста в "Хамлет" и "Дон Кихот"

Безсмъртните образи на Дон Кихот и Хамлет са вълнували мислещите хораот различни времена и
народи. Те привличат интереса и на съвременниячовек. Учени литературоведи,
философи и психолози са изписали много страници, за да изяснят тяхната същност,
съпоставяли са ги и са търсили сходни черти и различия между тях. Наистина,
на пръв поглед между тях като че ли няма нищо общо. Могат ли да си приличат
блестящият високообразован принц на Дания и обеднелият идалго, захвърлен от
съдбата в дълбоката испанска провинция, загубил разсъдъка си от четене на
посредствени налудничави рицарски романи.Пред физически съвършения Хамлет Дон
Кихот и външно изглежда като жалка карикатура. Това обаче е само на пръв поглед.
По жизнена философия, нравствени възгледи и постъпки те си приличат като
едноутробни братя близнаци,рожба на една и съща историческа епоха - късния
европейски Ренесанс,много често характеризиран като "криза на
Ренесанса".Същността на тази плилика се корени в обстоятелството, че и
Хамлет, и Дон Кихот са плод на една и съща естетика, на един и същ подход към
изкуството,противопостовя� � поезията на идеала и прозата на действителността.
Един елегантен начин за представяне на това противоречие представлява
изобразяването на лудостта. Така всеки, който носи в сърцето си идеалите на
честта, свободата, красотата, справедливостта и любовта изглежда луд в очите на
прагматично ориентираните хора. Ренесансът бележи края на Средновековието с
неговото невежество,аскетизъм, схоластика и грубо господство на църквата и
възвестява началото на нови времена - на свободомислие, вяра в силите на човека,
разцвет на науката, изкуството, културата. Човекът от тази епоха получава ново
самочувствие. Той вече не се надява само на Бога, а разчита преди всичко на себе
си. Дон Кихот и Хамлет са носители на възвишените ренесансови идеали.Жестоките
условия на живот обаче не им позволяват да ги осъществят в живота. Те са
изключителни личности, но не могат да се преборят с по-силните от тях обективни
обстоятелства. Това ги прави истински трагически герои, неразбрани и обявени за
ненормални. Дон Кихот и Хамлет обявяват война на злото в света. Хамлет не може
да се примири с неправдите, защото е дейна и честна натура, но да ги победи - няма
сили. Чувството за самота до крайна степен засилва трагизма на героя. Сам срещу
престъплението, лъжата и порока, той се потапя в "море от мъки" и иска
да им сложи края. Срещу злото в живота се опълчва и Дон Кихот, но Сервантесовият
герой действува без да разсъждава и в своето безразсъдство е убеден, че ще
постигне целта си. Дон Кихот и Хамлет са мъжествени борци. Единият с престорена,
а вторият с откровена лудост тръгват на бой с неправдата. И двамата са еднакво
"безразсъдни". Не е ли безумие да се опълчиш сам срещу злините в
живота? И за двамата са нетърпими "гаврите и бича на времето,неправдата на
силния, на гордия презрението...потъпкването на законите,безочието на
властта..." Забравили за себе си Дон Кихот и Хамлет безкористно се сремят
да променят света, да възстановят нарушената хармония в живота, да възвърнат
изгубените нравствени ценности, за да може човекът да изпълнява своето велико
предназначение на земята. В "безумието" наХамлет и Дон Кихот се
съдържа дълбока мъдрост. Когато слуша какво говори Хамлет, успешно играещ ролята
на умопобъркан, Полоний казва:"...това е лудост, но има система в
нея." След случката с лъвовете ДонДиего де Миранда е принуден да признае,
че всичко в обясненията на Дон Кихот е премерено "на везните на самия
разум". В лудостта и на Дон Кихот има система, а там, където има система,
там господствува разумът,защото системата е винаги плод на разум. Тя
представлява една оформена жизнена позиция, съвкупност от основни принципи на
отношението на човека към живота и хората. Неопределени са границите между
разсъдъка и лудостта у Хамлет и у ДонКихот. По този начин Шекспир и Сервантес
дават на човечеството най-добрите уроци по мъдрост чрез устата на двама
"луди". Дон Кихот и Хамлет наказват злото. Наказват го, а не
отмъщават.Отмъщението резрешава конфликти между хора от определен кръг. То се
поражда от лично раздразнение. Наказанието се осъществява от името на цялото
общество. То се основава на общоприети нравствени принципи,издигнати в закон.
Хамлет не отмъщава, а наказва. Той е лично засегнат - убит е баща му,узурпиран
е престолът, който по право му принадлежи. Но не това е двигател на действията
му. Те са породени от нещо по-дълбоко - неговата душевна хармония не може да се
примири с разкъсаните връзки на времето,той иска "да намести неговите
изкълчени стави". Хамлет не отмъщава на Клавдий, на кралицата и придворните.
Като обективен и добросъвестен съдия той грижливо проучва всички обстоятелства
около смъртта на баща си, старае се да проникне в душата на Клавдий. Чрез
симулираната лудост и чрез пътуващите актьори изяснява най-фините психологически
подробности, за да се убеди, че кралят е престъпник и узурпатор. За разлика от
Хамлет Дон Кихот не проверява обстойно деянията,доказателствата и свидетелите.
Той знае своя дълг и няколко прости благородни правила за живот, които прилага.
Хамлет не отмъщава и на Офелия, защото тя няма никаква вина пред него.Той я
наказва само поради това, че предусеща в нея женската слабост,която по негово
мнение неизбежно ще я доведе до престъпление като това извършено от майка му.
Хамлет наказва злото, което вижда около себе си, а не хората, които са
причинили зло на него лично. Той поема върху себе си наказанието за всеобщото зло
и скърби, че няма време да накаже всички престъпления,извършени срещу човека,
истината и красотата. Многократно Дон Кихот заявява, че е отмъстител срещу
неправдите и злочестините, и той действително ги наказва с цялата енергия на своя
буден дух. При него обаче отмъщението е издигнато до наказание, защото се отнася
не до дела, извършени срещу него непосредствено. Дон Кихот заявява: "Аз съм
рицар от Ла Манча, казвам се Дон Кихот и призванието ми е да странствам по света,
за да се боря срещу неправдите и да наказвам злочинствата... Главната задача на
моя занаят е да прощавам на смирените и да наказвам надменните." Дон Кихот и
Хамлет са оръдия на всеобщото наказание. При това и двамата осъзнават, че са
такова оръдие. Те изпитват жажда за чистота и благородство в човешките отношения,
търсят в интересите и делата на хората разум, справедливост и красота. Дон Кихот
се сродява най-силно с идеите на хуманизма чрез своето отношение към свободата.
За него тя е едно от най-ценните блага за хората. С нея не могат да се сравняват
всичките съкровища на земята, взети заедно. За нея трябва да се жертва всичко,
дори и живота. Според Дон Кихот истинското благородство на човека се крие в
неговите добродетели, а не в произхода му. Човек превъзхожда другите, само ако
върши нещо по-съвършено от тях. Личните качества и нравствените добродетели, а не
неговият социален произход,трябва да определят мястото на човека в обществото,
защото "кръвта се наследява, а добродетелта се придобива и струва сама по
себе си много повече от кръвта." Хамлет е принц, а се държи внимателно и
човечно към по-низкостоящите. В отношението му към тях няма и намек за надменност
и чувство за превъзходство. Най-искрен и най-доверен негов приятел е Хорацио,
човек, споделящ неговите възгледи, но не притежаващ аристократичен произход.
Всички тези подробности свидетелствуват, че в естетиката на Шекспир и Сервантес
лудостта се е превърнала в пространство за изразяване на най-съкровените човешки
ценности. Освен това лудостта представлява прекрасно средтво за изобразяване на
човек,който е изпреварил времето си. Дон Кихот и Хамлет преживяват краха на
своите идеали, но те и двамата излизат морални победители в борбата срещу злото в
света. Умират като свободни личности, а идеите им далеч изпреварват времето, в
което те живеят. Дълбоко идейно и нравствено родство свързва героите на Сервантес
и Шекспир. Техните идеали представляват нравствен ориентир и за съвременността,
затова ние чувстваме Дон Кихот и Хамлет като свои съвременници и учители.