Есе

[kris2010]

Здравейте,
уча в 1АЕГ,
и за вторник трябва да напиша есе по БЕЛ на тема:
Какво бих казал на античната жена днес.
Свързана е 'ИЛИЯДА' и тия античните стихове (Тиртей, Анакреон, Алкей и т.н)
Незнам нищо какво да напиша, така че ще се радвам ако ми помогнете.
Няма лимит на думите.
Благодаря!

[mariqanastasova]

Омировите поеми "Илиада" и "Одисея" са първият паметник на древната
елинска литература. В европейския ХVIII и ХIХ в., когато се възражда интересът към
техния оригинал, започват да ги смятат за абсолютно начало на античната културна
традиция. По подобен начин идеализират и цялата елинска древност - смятат я за
самородно явление, а оттук и за един вид радостно детство на европейското човечество.
Античността търси другаде обяснението за младостта на елините - в
своеобразната липса на строга традиция. "Вие - гърците - казва египетският жрец, в
диалога "Тимей" на Платон, - сте вечно деца, няма грък старец - млади сте по душа
всички. В душите си нямате никаква древна представа, получена от древно предание,
нито побеляло от времето знание."
В Древна Гърция действително не познават строгата традиция. Черпят образци и
примери от арсенала на миналото с оглед на нуждите на настоящето, но миналото
никога не се следва като цялостен пример. Поради това е трудно да се говори със
сигурност за изворите и началата на елинската цивилизация. Но тя не е чудо,
възникнало от нищото. Като всички други култури също е свързана и задължена на
стореното край нея и преди нея.
Същото се отнася и за Омировите поеми. "Илиада" и "Одисея" възникват в края
на устния етап от развитието на древната елинска словесност и сигурно са резултат на
многовековно отлагане на поетически опит. Затова с право се смятат за дело на
зрелостта. Но не е малко основанието да се смятат и за начало. Поемите са първите
писмени паметници на древната елинска литература, първите художествени
произведения с характер на лично творчество. Те са начало и в примерен смисъл -
насочват по-сетнешното развитие не само на епоса, но и на останалите жанрове на
старогръцката литература, очертават хоризонта на античното, а и на европейското
хуманистическо възприятие.
Обясняваме силата и трайното присъствие на Омировия епос в по-късното време
със срещата на две големи епохи. "Илиада" и "Одисея" завършват устната епическа
традиция и откриват времето на личното творчество и писаната творба. Поемите не са
нито само едното, нито само другото, а междата, в която двете епохи се събират в
компромиса на дело със силата на цяла литература. Те и по начин на ползване са повече
от творби. Древното време ги слуша и чете като исторически и географски съчинения,
като наръчници по морал и всякакви практически въпроси.
Като всички големи творения на словесността, достигнали до новото време,
Омировите поеми могат да се четат и разбират по различни начини. Най-трудният е
този, който си поставя за задача да разкрие конкретното съдържание и историческите
значения от времето на създаването или по-сетнешното елинско ползване на поемите.
Задачата на тази книга е да изведе в преден план това съдържание, до покаже върху
какво се развиват общочовешките значения и другите исторически тълкувания, които,
свързани с конкретното съдържание, образуват сложната тъкан на дълготрайната
творба. Така че не авантюрата на живата, образувала се през вековете Омирова поезия е
предметът на книгата, а предимно началото на тази авантюра.
Още в първия си вариант от 1976 г. ( издателство "Просвета") книгата беше
изпълнена като увод към изучаването на Омир на български основно в подкрепа на
учителя в средното училище, а и на учениците с по-широк интерес. С направените
добавки и подобрения след две десетилетия на ново развитие в науката за Омир
книгата ще послужи и на студентите по българска филология, които изучават
старогръцка литература, а и на всеки читател. Омировите поеми са факт в българското
словесно пространство, съществуват в добри преводи, и то след традицията на толкова
други опити. Между другите си цели настоящата книга се опитва да предложи опора
поемите да могат да се четат не само като увлекателно, поучително или странно четиво, 5
но и в аурата на предварителното знание, което осигурява историческа перспектива на
почита.
Разбира се, никой прочит не е по-добър от друг. Великите текстове на
литературата разчитат и на неразбирането, на "произвола" на гледната точка. "Илиада"
и "Одисея" са между най-добрите доказателства, че е така. Те са своеобразен паметник
на свободата на разбиранет

[mariqanastasova]

Вече второ столетие поемите на Омир се смятат достояние на европейската, а оттук
и на световната култура. Това най-напред прави допустимо да се тълкуват в един или
друг общочовешки план. Но те принадлежат преди всичко на елинската култура. Затова
едно от условията за по-конкретното им разбиране е познаването на древното време,
което ги е породило и оформило за толкова трайна бъднина.
От антична Елада са оцелели немалко неща. Неколкостотин километра на юг и те са
пред огледа – останки от древна крепост, статуи и посуда, затворени в музея. Храмът на
Посейдон, кацнал на морския нос, не е ли почти същият, какъвто е изниквал пред
погледа преди 2500 години? И морето “с теменужен цвят”, отчетливият силует на
остров в далечината дали са различни от времената, когато някой Одисей е скитал по
тия места?
Променило се е по-скоро онова, което не се вижда с очи. Днес гърците разказват
други истории, не танцуват под звуците на форминкс, към небето не се вие жертвен
дим. Разбира се, човешките копнежи не са напълно различни, нито гълчавата на
атинския пазар. И все пак душата на древния живот не е тук. Отлетяла е, ако се изразим
по омировски. От цялото са останали фрагменти и детайли, които не насочват
непременно към историческата форма, на която са принадлежели.
Колкото и да ни се иска да погледнем “Илиада” и “Одисея” с очите на елин от
шести век пр. н. е., не можем да го направим. Не поради липса на въображение. Живеем
в среда с други принципи на разбиране. Възможно е да проникнем съзнателно да
назовем съставките, но едва ли ще усетим фината материя на цялото. За нас Омировата
поезия е вълнуващ разказ или арсенал от символи, който всеки би ползувал различно.
За древния грък тя е сказание с валидността на обща съдба и обединяващи значения.
Редно е да се запитаме какво разбират елините под сказание и обща съдба. Иначе би
останало неясно защо поемите на Обир са толкова важен фактор в античната културна
история.
СКАЗАНИЕТО ЗА ТРОЯ
Сказанието за Троянската война може да послужи като пример. То съществува още
преди Омир наред със сказанията за други световни конфликти. Но става така, че
историята за войната с Троя придобива с времето значение на централно събитие в
митическото елинско минало.
В реалността на Троянската война не се съмняват нито Херодот, нито критически
настроеният Тукидид, който я използва за опора при определянето на хронологията на
други събития. Александрийският учен Ератостен установява дори точната дата на
падането на Троя – октомври 1184 г. пр. н. е.
За древните елини Троянската война е реално събитие. Но трябва да се има предвид
– тяхната представа за реалност не съвпада с нашата. И те като нас смятат за реално
действително случилото се. Но от друга страна за тях реалните събития имат валидност
на достоен за следване пример. Паметта им удържа спомена за Троянското
стълкновение изобщо, дори нещо повече – за живот изобщо. Но за сметка на това
подобни събития се помнят неточно, обобщаващо. Те се пазят в паметта и се предават
от поколение на поколение не във фиксирани исторически изложения, а в постоянно
променящи се митически разкази.
Една от главните грижи на митосъздателите е да се изясни някакво начало,
причината за събитието. Тя непременно опира до колизия между божия и човешкия
свят. Така е и при сказанието за Троя. Според една от версиите Зевс предизвикал тази
“световна” война, за да облекчи пренаселената с човешки същества земя. 8
Между многото версии за началото на войната най-популярна е тази, според която
всичко тръгва от едно порицание. На върховния бог било пророкувано да се пази от
брак с морската богиня Темида, тъй като щял да му се роди син, който да му отнеме
властта. Зевс решил Тетида да се омъжи за смъртен – за царя на Фтия Пелей. На
тяхната сватба били поканени всички богове с изключение на богинята на раздора
Ерида. Според народното вярване тя не се кани, за да не се посеят разпри в
семейството. Но Ерида причинила по-голям раздор. Търкулнала на угощението златна
ябълка, на която било написано “за най-красивата”. Хера, Атина и Афродита се скарали
за ябълката и Зевс ги пратил на плланината Ида при пастиря Парис, който да отсъди
коя от богините я заслужава. Помамен от обещанието да получи най-красивата жена,
спартанската царица Елена, младежът дал ябълката на Афродита и с това си навлякъл
омразата на Хера и Атина.
Но защо царският син Парис пасе крави на Ида? При рождението му било
пророкувано, че ще донесе гибел за Троя. Приам наредил да го оставят да погине в
планината. Но както се случва и в мита за Едип, детето оцелява, отраства, по-късно по
време на едно тържество бива познато от своята сестра, пророчицата Касандра, и
щастливо се завръща в бащиния дом. Щастливо, но за нещастие. В древността обичат
този обрат. Афродита му напомня за Елена, младежът отива в Спарта и нарушавайки
светостта на гостоприемството, отвежда съпругата на своя домакин, като заграбва и
немалко богатства.
Какво прави Менелай? Завърнал се от Крит (отвеждането станало в негово
отсъствие), той се съветва с брат си микенския цар Агамемнон и двамата започват да
събират ахейците за война срещу Троя, основавайки се на вричането на бившите
претенденти за ръката на Елена, че ще се притекат на помощ, ако нейният съпруг ги
призове. Ахейските вождове се събират и потеглят на война под върховенството на
Агамемнон.
Всъщност в мита липсва това, което днес наричаме причина. За нас войните са
резултат на човешки конфликти, а не на колизия с извънчовешки сили. В Троянското
сказание войната трябва непременно да стане и в този смисъл тя не се нуждае от реална
причина. Ерида не е поканена на Пелеевата сватба, за да се разсърди и да предизвика
ожесточаването на Хера и Атина срещу Троя, както и женихите на Елена обещават на
нейния баща Тиндарей да помогнат на бъдещия съпруг в случай на нужда, за да се
случи Троянската война. Войната съществува, преди да се монтират митологическите
мотиви.
Липсата на реална причина в мита се проявява по особен начин в повтарянето на
едно и също събитие, в двойното му изпълнение. Открадването на Елена няма защо да
се мотивира. Царицата е красавица, следователно отвличането ие мислимо, случвало се
е и друг път. По-рано я отвлича атинският герой Тезей. Щом е отвличана веднъж,
Парис също може да го стори. Има ли прецедент, едно първо събитие, то действа като
пример за пораждането на други подобни събития.
Войната на ахейците срещу Троя също не е без прецедент. Както предават митовете,
едно поколение по-рано срещу Троя воювал Херакъл (в неговия поход участвал бащата
на Ахил Пелей). И в този случай причината е митическа – вероломният баща на Приам
Лаомедонт измамил Херакъл, като не му дал обещаната награда, задето спасил дъщеря
му от едно чудовище. Историята продължава в перспектив назад – Аполон и Посейдон
вдигнали стените на Троя, Лаомедонт и на тях отказал да даде обещаното
възнаграждение и те го наказали, като пратили чудовището, от което го отървал
Херакъл. Според една версия на този разказ Аполон наказал Лаомедонт, като причинил
мор в Троя. Същото се случва в началото на Омировата “Илиада” – Аполон сее смърт в
лагера на ахейците

[mariqanastasova]

Станала в далечното минало, в някакво начало, Троянската война се мисли за нещо
изконно. Това означава, че е повторима, всяка война и всяко време може да се обръща
към нея за образци. И наистина елинската и римската древност търсят връзката с Троя.
Много градове претендират, че именно те притежават дървената статуя на Атина (т.
нар. Паладиум), отнесена според вариантите на мита от един или друг ахейски герой
след опожаряването на града. Царе и пълководци ходят на полесражението като на
свето място. Ксеркс принася десет хекатомби и прави възлияние на духовете на
героите, спартанският стратег Миндар принася жертва на Атина, Лизимах построява на
това място стена, дълга 40 стадия. Идват също Юлий Цезар и император Август.
Константин се кани да вдигне столицата си в Троя, преди да избере Византион.
Изператор Каракала кара да отровят приятеля му Фестий, само за да устрои състезания
като тия, които урежда Ахил при погребението на Патрокъл. Същите състезания
наподобява при погребението на приятеля си Хефестион няколко века по-рано
Александър Македонски. Понеже се смята за потомък на Ахиловия син Неоптолем,
убиеца на Приам, Александър принася жертва, за да омилостиви духа на царя на Троя.
Към величието на Троянските събития в древността рядко се отнасят скептично.
Изключение е, че историкът Ефор започва съчинението си не с войната при Троя като
Тукидид. Необичайно е и това, което се разказва в късноантичната “Александрия”.
Македонският завоевател, който иначе цени високо поезията на Омир, остава
разочарован от това, което вижда в Троя. “Пристигна във Фригия и като влезе в самия
град Илион, принесе жертва на Хектор, на Ахил и на останалите герои…И като видя,
че река Скамандър, дето прескочил Ахил, няма и пет лакътя и че направеният от
седем волски кожи щит на Аякс не е нито особено голям, нито тъй невероятен, както
го описва Омир, рече: “Блажени сте вие, че сте случили такъв глашатай като Омир.
Велики сте в поемите му, но според това, което се вижда, не сте заслужили
написаното от него. “Приближи един поет и му рече: “Цар Александре, ще напиша за
тебе нещо още по-добро.” А Александър отвърна: “Предпочитам да бъда Терсит у
Омир, отколкото Ахил у тебе.”
ДРЕВНИТЕ ЗА ОМИР И ЗА НЕГОВИТЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ
Колкото до това дали Омир е съществувал, съмнение в античността не проявява
никой. Херодот смята, че поетът е живял около четиристотин години преди него, т. е. в
първата половина на девети век пр. н. е. Тукидит смята, че Омир създава поемите си
много време след Троянската война. Ето какво се казва по въпроса в една от
достигналите до нас биографии на поета: “Що се отнася до времето на съществуването
му, школата на Аристарх твърди, че е живял по времето на разселването на йонийците,
което е 60 години след завръщането на Хераклидите, а то пък е 80 години след
Троянските събития. В школата на Кратет го поставят по-рано, по време на
Троянската война.”
Древните вярват в реалното съществуване на поета, но не разполагат със сигурни
факти за живота му. Причина да се забравят много неща още в древността е това, че в
най-старо време историческите сведения се пазят и предават във формата на митически
разкази. По-късно започват да се замислят над всеки факт, сравняват, съставят
съчинения. Вадят заключения за живота дори от името “Омир”. Според народното
тълкувание то означава “този, който не вижда”. На диалекта на град Куме значи
“слепец”, а на друг говор “заложник”. Биографията се обогатява с нови факти. Така се
оформят седемте биографии на Омир, достигнали до нас. Най-пространната от тях е
приписана на Херодот. Към тези извори спада и т. нар. “Състезание на Омир и Хезиод

[mariqanastasova]

Животът на Омир първоначално се представя като легенда с божие начало. Роден е
от брака на нимфата Кретеида и реката Мелес. Според елинските представи реките са
мъжки божества. По-късно майка му се превръща в обикновена девойка от Смирна в
Йония. Ето какво се казва за рождението му в една от биографиите: “Мина известно
време в Кретеида посети заедно с други жени един празник вън от града при реката,
която се казваше Мелес. И когато денят на нейното освобождение наближи, тя роди
Омир, не сляп, а със здрави очи и даде на момченцето изето Мелесигенес, като го взе
от реката.” Но и за бащата започват да сочат смъртен човек, някой си Майон, като
вярват, че детето било заченато на брега на Мелес.
Събитията следват хронологически. Омир отраства умен и схватлив като Йосиф от
Писанието. Негов учител е певецът Фемий, прославен от поета в “Одисея”. Възмъжал,
обикаля йонийските градове и острови. Загубва зрението си и става певец в Куме. Във
Фокея един измамник учител му записва поезията и я представя за своя. По-голямата
част от живота си прекарва на остров Хиос. Оженва се и има две дъщери. Там основава
школа и създава “Илиада” и “Одисея”. Продължава да пътува като всички народни
певци. При едно такова пътуване участва в погребални тържества на остров Евбея и се
състезава с беотийския поет Хезиод. Арбитърът цар Панедес отсъжда първенството на
автора на “Дела и дни”, тъй като възпявал мирния труд, а не войната като Омир. Ето
как завършва житейският му път според една от биографиите: “И пристигна при
Креофил на остров Иос. Живя там известно време – беше на преклонна възраст – и
сигурно на Иос е приключил дните си.”
До нас е достигнала епиграма в три варианта, в която се казва, че седем града
спорили помежду си за това, че са родното място на Омир. Като се съберат от трите
версии, градовете се оказват повече (Куме, Смирна, Хиос, Колофон, Пилос, Итака,
Аргос, Родос, Саламин и Атина). По този повод в една от античните биографии се
твърди, че човек с право може да смята Омир за “космополит” (т. е. за гражданин на
света). Но така или иначе елинските градове се борят да осветят по този начин началата
си.
По-късно учените продължават този спор. Според софиста Хипий и историка Ефор
Омир произхожда от Куме, а според Антимах – от Колофон. Аристарх вярва, че е от
Атина. Някои го изкарват египтянин. Лукиан, който не пропуска да се надсмее над
пустословието, пародира тия спорове в своя роман-фантастическо пътешествие
“Истинска история”. Авторът разказвач уж достига с другарите си на Острова на
блажените, среща се с Омир и беседва с него. И ето какво научава: “Разпитах го и за
други неща, но също и откъде е родом. Казах му, че по този въпрос продължава да се
спори на земята. Сподели, че му е известно, дето едни смятат, че е роден на Хион,
други в Смирна, а мнозина в Колофон. Но каза, че е от Вавилон, където го наричали не
Омир, а Тигранес.”
В елинската древност ограждат личността на Омир с особена почит. Месеци и
гимназиони носят името му, на остров Хиос секат монети с неговия образ, а в Делфи и
Олимпия му издигат статуи. В Аргос и в градовете, които претендират да му бъдат
родно място, го почитат като герой, дори като божество.
Първоначално не съществува единодушие на какво точно е автор. Тенденцията е
цялата епическа поезия на ранното време да се разпредели между Омир и Хезиод,
авторитетите в тази област. Може би за това са помагали и самите епически поети,
които сами са приписвали творбите си на тези имена, за да им осигурят бъднина.
Първото споменаване на Омир у лирическия поет Калин (VII в. пр. н. е.) е като автор на
поемата “Тебаида”. Чак до V в. пр. н. е. се смята, че неговото дело са и т

[mariqanastasova]

РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА ОМИРОВАТА ПОЕЗИЯ СПОРЕД АНТИЧНИТЕ
ИЗТОЧИНЦИ
За по-малко от два века Омировата поезия се разпространява по целия елински свят.
Според източниците от Мала Азия на полуострова пренесъл Омировия епос
спартанският законодател Ликург, който получил поемите от потомците на Креофил,
епически поет и приятел на Омир. Според друго предание този Креофил бил зет на
поета и получил като дар от него една поема, която направила да се помни неговото
име. По-късно друг “лъжепоет” Паниасис му я откраднал и я представял за своя. А по
поръчка на някой си Тесторид Омир съчинил поемите “Малката Илиада” и “Фокеида”.
Както се разбира, според елините разпространението става във формата на брачни
дарове, заемки и кражби. Смята се, че Омир е създател на цялата епическа поезия и че
лично я е предал на тия, които я разпространяват. Очевидно тази митическа идея
трябва да бъде преведена на езика на фактическата истина.
Чак до IV в. пр. н. е. на остров Хиос съществува сдружение на рапсоди (епически
рецитатори). Задачата му е изпълнението и същевременно опазването на Омировите
епически произведения. Членовете се наричат Омириди и смятат поета за свой прадядо.
С един такъв специалист по Омирова поезия на име Ион разговаря Сократ в
едноименния диалог на Платон. Един такъв изпълнител рапсодът Кинет в VI в. пр. н. е.
отнася поемите на Омир в Сиракуза. Както твърди тиранинът Хиерон, в началото на V
в. пр. н. е. отнася поемите на Омир в Сиракуза. Както твърди тиранинът Хиерон, в
началото на V в. пр. н. е. много рапсоди живеят и се изхранват от Омир.
По всяка вероятност елините дължат своя Омир на Омиридите. Те разпространяват
неговата поезия, но същевременно творят своя, като я представят за Омирова, за да й
осигурят успех. Това е причината в ранното време да не бъде ясно кое точно
принадлежи на поета и кое на рапсодите от гилдията на Хиос. Съществуват и други
поетически обединения. Може би от подобна школа в Беотия израства Хезиод. Поетите
на VII и на VI в. живеят и творят като рапсоди – Терпандър и Стезихор например,
които скитат от град на град, изпълняват чужди произведения, а между тях и свои
собствени.
С течение на времето тържественото изпълнение на епическа поезия става
обичайно. Най-ранната рецитация пред широка публика, за която знаем, става на
малкия остров Делос, на празника на Аполон. Ето какво се казва в Омировия химн към
Аполон: “Изобщо у елините не може да се намери нищо писано, което да е по-древно
от Омировата поезия. Но изглежда Омир е живял по-късно от събитията в Троя. И
казват, че дори не оставил в писмена форма своите поеми, ами че те са се предавали
по памет като песни и по-късно са били съставени. Затова съдържат в себе си и
толкова много противоречия.” 12
ВЛИЯНИЕТО НА ОМИР В ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗОБРАЗИТЕЛНОТО
ИЗКУСТВО В АНТИЧНОСТТА
Разпространението и влиянието на Омировата поезия вървят ръка за ръка. Особено
в по-ранно време, когато поетическото дело и сводът на народното знание не са
отделени с ясна граница, влиянието е един вид разпространение. На една и съща тема
пеят много певци, слушат се, имат общи източници, заемат един от друг.
Затова не е възможно да знаем кой е бил образецът. Омир също е задължен на
поети, чиито имена са останали неизвестни или пък нарочно са отнесени към по-късно
време. Възможно е някои от киклическите поеми, които принципно се смятат
създадени след “Илиада” 4 “Одисея”, в нещо да предхождат делото на слепеца от Хиос.
Според един съвременен учен Омир ползвал като образец за “Илиада” поема за
Мелеагър, както и поемите “Етиопида” и “Мемнонида”, от които взел примера за
погребението на Патрокъл – там се представяло погребението на Ахил.
Т. нар. киклически поеми получават името си от факта, че сюжетите им се допълват
в границите на един митологичен кръг (стгр. kyklos). От тези поеми разполагаме с
кратки цитати и преразкази събрани най-вече в “Хистоматията” на Прокъл. По всяка
вероятност още в VII в. пр. н. е. известността на “Илиада” и “Одисея” провокира
допълването на епическия разказ с оглед на пълното изчерпване на събитията, свързани
с Троянската война. Така се оформя т. нар. Троянски цикъл, в който се свързват осем
поеми. “Илиада” и “Одисея” на Омир заемат второто и седмото място и са подчертано
по-дълги. Стазин от Кипър бил автор на “Киприи”, която излагала в единадесет песни
събитията от началото на Троянската война до гнева на Ахил. Арктин от Миллет създал
“Етиопида” в пет песни – поемата продължавала събитията на “Илиада” и го довеждала
до смъртта на Ахил. Арктин, наречен във византийския лексикон “Суда” “ученик на
Омир”, е автор и на поемата “Разрушението на Троя”. А т. нар. “Малка Илиада” на
Лесхес от Митилена предавала спора за оръжието на Ахил и историята за дървения кон.
Поемата “Връщания” в пет песни допълвала “Одисея” и излагала приключенията на
Диомед, Нестор, Неоптолем, Агамемнон и Менелей по пътя към родните места след
приключването на войната. Нейн автор бил Егий от Трезен. Евагамон от КНирена
продължил в “Телегония” разказа на “Одисея” след избиването на женихите, като
представил новото скитане на Одисей, нещастната среща на героя със сина му от Кирка
Телегон, който също като Едип не познал баща си и го убил в двубой. Поемата
завършвала със странната двойна сватба на Пенелопа с Телегон и на Телемах с Кирка.
Това е и краят на Троянския цикъл.
Разполагаме с преразкази и фрагменти и от поеми, свързани с други цикли. Между
тях най-развит е Тиванският цикъл с поемите “Едиподия”, “Тебаида” и “Епигоните”.
Също като поемите от Троянския цикъл те имат и автори, но често се сочат и за
Омирови произведения.
Всичко това е изгубено. “Илиада” и “Одисея” са само част от огромното епическо
творчество на историко-мзитологическа тема, с което разполагали елините до епохата
на елинизма. Вярваме, че опазеното е най-доброто, че е служило за образец. Може би
затова се е опазило. Аристотел подчертава в “Поетика”, че що се отнася до
композирането, Омир е по-добър поет от киклиците. Арктин, Стазин, Лесхес и Евгамон
са по-скоро логографи на митове в епически стихове, докато Омир е творец в
съвременния смисъл на думата. Но така или иначе от елинска гледна точка всички те
действат в руслото на обща традиция, която се занимава с мита за желаното елинско
минало. 13
Животът на втория велик епик

[mariqanastasova]

ТЪЛКУВАНЕТО НА ОМИР В АНТИЧНОСТТА
Когато престават да разбират Омир непосредствено, започват да го тълкуват.
Задължава авторитетът. Един вид тълкуване е това, което вършат Хезиод и лириците –
мълчаливата опозиция. Но все пак те чувстват Омир като свой съвременник, почти като
равен. Когато се вкоренява убеждението, че са научили всичко от Омир и името му се
нарежда до имената на легендарните културни законодатели Орфей и Музей,
естествено се повдига въпросът от какъв разред е истината, вестена в Омировите
поеми.
В никое антично време не липсват вярващи, че всеки стих на Омир е буквална
истина. Толкова често го цитират в примерен смисъл, че от “Илиада” и “Одисея”
остават малко стихове, неупотребени като сентенция или пророчество. Оракулът в
Делфи черпи направо от неговите хекзаметри. Както свидетелства Плутарх, с Омиров
стих е вестено на Александър Македонски къде точно да се положат основите на
египетската Александрия.
И въпреки това в тази вяра няма нищо догматично. “Илиада” не се превръща в
завет. Елините я използват свободно, смехът и иронията постоянно съпътстват
преклонението. Някъде между VI и III в. пр. н. е. съчиняват една пародия “Битката на
жабите и мишките”, приписвана на Омир, в която не липсва нито “висок” повод за
войната, нито дори божествен апарат. Знаем по заглавие за съществуването и на други
пародии – например за подобна война на паяци. Използват поемите за какво ли не.
Дион Хризостом съчинява комична “Похвала на косъма”, позовавайки се не на едно
място на Омир. Това не накърнява авторитета, напротив, укрепва го.
Но има и спорове за характера на този авторитет. Съществуват и опити да бъде
оспорен. Орфиците са първите съдници на Омир, а под тяхно влияние и големият
идеалист на ранното време Питагор. Неговият биограф разказва, че при слизането си в
подземния свят Питагор видял душата на Омир увесена на едно дърво и обвита в змии,
била наказана по този начин за своята нечестивост. Философът Хераклит негодува, че
поетът приписва на боговете човешки недостатъци. Философът и поетът Ксенофан
също не вярва на Омир и особено на това, че боговете имат човешки образ. Ето какво
казва той в една своя елегия: “Ако говедата и конете имаха ръце и можеха да рисуват
и да правят това което правят хората, конете щяха да придадат на боговете си вид
на коне, а говедата – на говеда”.
Този критичен тон продължава Платон в диалога “Държавата”. Философът е
изпълнен с уважение към Омир, но не може да приеме неговата представа за боговете.
Според Платон “Илиада” и “Одисея” внушават безнравствени мисли. Божеството не
може да бъде несправедливо, както се случва със Зевс в “Илиада”. Поезията на Обир е
пленителна – признава Платон. Но точно поради това тя трябва да се държи далече от
неукрепналите умове и да се запрети в идеалната държава. Само старецът би могъл да я
чете без увреда. За Платон Омир не е мъдрец той е поет в тесния смисъл на думата.
Мнението на Платон намира малко поддръжници. Не го следват дори философите
от собствената му школа. Неговите аргументи срещу мъдростта на Омир повтаря
Филон Александрийски (I в. от н. е.), който не чувства дълг към античната езическа
традиция, но Максим Тирски (II в. от н. е.), обратно прави опит да върне учителя към16
традицията, като твърди, че Платон научил повече от Обир, отколкото от своя учител
Сократ.
Сравняват античните спорове около Омир с Троянската война. Но думите враг и
войн не са съвсем уместни. В античността поетът има само един-единствен неприятел –
това е реторът Зоил от Амфиполис (IV в. пр. н. е.), който написал съчинение, за да
покаже формалните несъвършенства на Омировата поезия. Това е един вид
литературна-филологическа схоластика, с каквато един век по-рано се занимават
софистите. Протагор например смята за не особено коректно, дето в първия стих на
“Илиада” Омир се обръща към Музата в заповедно наклонение, като й казва “пей”.
Зоил е най-крайният измежду т. нар. енстатици (ненападащите). На другата страна
са защитниците на Омир. Наричат се литици, т. е. разрешаващи, опровергаващи
посочените несъобразности и противоречия в поемите. Най-крайните литици са тия,
които тълкуват Омировата поезия алегорически, иносказателно. Терминът алегория е
създаден именно във връзка с Омировите прения от философа Антистен. Започват да
смятат, че много неща в поемите са символ, зад който се крие дълбока истина. Поетът
умишлено я прикривал. Съединяването на Зевс и Хера на планината Ида се тълкува
като образ, с който се представя космическият акт на съединяването на ефира и
въздуха. Битката на боговете в “Илиада” е борбата на противоположните елементи,
превръщането на Одисеевите другари в свине на острова на Кирка – символ на
потъналостта на душата в материалното.
Алегорически разбира много места у Омир и Демокрит. Главата на Пергамската
филологическа школа Кратет смята поета за безгрешен и показва чудеса от остроумие в
защита на неговата ученост. Той обяснява скрития смисъл на хвърлянето на Хефест от
Олимп по следния начин – Зевс искал да установи размерите на универсума и затова
запратил от висините на Олимп една факла, това е огънят – Хефест.
Последователни алегористи са философите стоици, но особено крайно е
алегорическото тълкуване на неоплатониците. За тях Омир е направо божество,
неговата поезия е откровение. Опазило се е едно съчинение на неоплатоника Порфирий
“Пещерата на нимфите”, в което дума по дума е дешифриран скритият смисъл на
кратко описание на пещера в Итака в тринадесета песен на “Одисея”. Пещерата
символизира универсума и невидимите сили, които го движат, “защото”, твърди
Порфирий, ”пещерите са тъмни и тяхната вътрешност е недостижима за погледа”.
Алегорията дава широки възможности за тълкувания. В началото на нашата ера
лесно превръщат Омир в предтеча на тази или онази философска школа. Римският
писател и философ Сенека (I в. от н. е.) отбелязва остроумно в едно свое писмо “Щом
като откриват у Омир толкова разнообразни учения, от това следва, че у него няма
нито едно от тях.”
По-трезвата насока в античното литическо разбиране на Омир дава подтик да се
роди филологията . Още в V в. пр. н. е. се занимават практически с поемите на Омир.
Протагор ги разглежда във връзка със своето учение за правоговора и открива
граматически несъобразности в уводните стихове на “Илиада”. Демокрит е автор на
съчинението “За Омир, или за правилния изговор и неясните слова”.
Аристотел е първият критик, който оценява поемите от специфична гледна точка,
като художествена структура. В “Поетика” (гл. 24) философът разкрива особеностите
на Омировата композиция и на епическото характерописание. “Илиада” и “Одисея” са
всеобщ пример, проява на самата художествена целесъобразност, а Омир – велик поет,
тъй като я въплъщава. Аристотел посветил на Омир няколко съчине

[mariqanastasova]

ЕТО И ДРУГО ............. ветът на жените се гради върху суетата и слабостта, решителността и упоритостта, смелостта и горделивостта на характера им. Душата на жената е свят и дори вселена, в която пътешествията са не по-малко вълнуващи от междузвездните галактически одисеи с космически кораб - стига тези последните да бяха възможни.В очите на жената съществува един величествен и необятен космос, в който е скрита не по-малко тайнствена вселена, предизвикваща ентусиазъм в сърцето на оня, който е дръзнал да се потопи и овладее от нейната чудна мистерия.Жената е длъжна да създава и поддържа великолепието, многообразието, цъфтежа и въобще живота на ефирната си духовна субстанция.
Попитах сестра си кои са нещата , които я правят щастлива,какво я кара да се събужда сутринта с усмивка на лицето.Нейният отговор беше лаконичен:”За мен лично нещата,които дават смисъл на живота ми са семейството,приятелите и кариерата”.
Семейството е едно от нещата,осмислящи в наи-голяма степен живота на жената.Много малко са тези,които могат да живеят или са принудени да живеят без любовта на семейството,без уюта на семейния дом,без взаимната грижа и разбирателство между членовете на семейсвтото.Жената създала семейство е готова на всичко, за да опази домашното огнище от покварата на заобикалящия го свят.
Има и жени „работохолици” , за които едничък смисъл в живота им е тяхната работа.Те поради различни причини нямат семейства и приятели.Със своята целеустременост и упоритост са готови на всичко да постигнат успех в кариерата си.Жената „работохолик” се стреми предимно към своето собствено щастие, избирайки по-лесните и прости решения.
В драмата „Електра” Еврипид представя два от образите на жената с техните положителни и отрицателни качества.От една страна той ни описва жената като решителна,самостоятелна и горделива личност,която е готова на всичко , за да преследва своите желания.В този образ се противопоставя женксата слабост и уязвимост,изменчивостта и склоността на жените към лесни решения и изпълнен с удоволствия живот.Тези два типа са определящи за контрастите и различията в женската природа , те показват различните лица и страни на жената.
Пуснато на: Сря Мар 14, 2007 7:23 pm Заглавие:
Още от древни времена жената е била смятана единствено за майка и домакиня – без право на глас и участие в политиката, без право да изразява личните си желания. В някои страни жените дори днес са разменна монета, търгува се с телата им. А откъде идва тази представа, това несправедливо отношение? И защо е така?
Може би отговорът се крие другаде. За всяка култура религията е от определяща важност. Ако задълбочено се заемем с изучаването на различните религии, ще разберем, че идеите се сходни, те се припокриват. Разликите идват от това, че различните култури възприемат тези истини по различен начин. В християнството Библията е свещена книга, в която са поместени тези истини. Тя е важна, определяща мирогледа на християните. Всички знаем, че в началото на сътворението първите хора – Адам и Ева, били в рая. Докато един ден Ева не посегнала към плода на забраненото дърво. И не само отхапала от него, но и приканила и Адам да опита. И така те били изгонени и прокълнати навеки да раждат и умират в мъка. Дали не се корени точно там тази представа за жената като измамна изкусителка, носеща неприятности? Но не е ли това най-големият подарък, правен някога за човечеството? Така тя дала възможност на всеки да разбере и познае себе си. Защото е невъзможно да познаем доброто, любовта и щастието, докато не изживеем злото, омразата и нещастието. Не е възможно да разбереш колко силен е пламъкът на свещта посред бял ден, едва когато слънцето залезе, разбираш как макар и малка тази светлинка може да пробие мрака и да освети пътя ти.
И така още от хилядолетия жената е неразбрана, не е разбрана силата, която носи в себе си. Вечно бореща се, тя освен всичко друго е и спътница в живота на мъжа. Без истински силна жена до себе си мъжете не са способни да осъществят мечтите си. Жената е също и музата на твореца – с красотата, нежността и топлината си тя провокира твореца в него.
Нещото, което ни изразява и ни помага да изживеем себе си, са чувствата. Те ни правят такива, каквито сме – понякога уязвими, друг път силни и непоклатими. Смятам, че не е правилно да се обобщават нещата, защото всеки човек е различен. Но има неща, които обединяват жените. Това, че всяка е създадена да роди дете. Най-невероятното нещо – появата на човешкото същество на бял свят. Връзката между майката и рожбата й е много силна. Независимо от характера си, обстоятелствата и каквато и да е, майката във всеки един момент е готова да закриля детето си с цената на всичко. Ако любовта е съзидателна сила, представете си какво може да сътвори такава любов! По-силна от времето, природата, по-силна от самия живот.
Жената днес е по-преуспяваща от всякога, защото е дошъл мигът да разкрие целия си потенциал. Жената днес е майка, домакиня, съпруга и кариеристка. И изумителното е, че успява да се справи с всичко. Жената притежава множество възможности и качества и има нужда да ги разкрие. Някои твърдят, че това ще я погуби, че тя ще загуби идентичността си. Аз смятам, че жената – както белият цвят събира в себе си всички останали цветове, тя събира в себе си целия свят. Нека само не забравяме, че въпреки всичко тя е нежна, уязвима по толкова красив начин. Светът трябва да се готви за голяма промяна, защото жената тепърва ще показва и разкрива себе си и своите възможности.
Светът на жената е сложна смесица от много чувства, емоции и невероятни идеи, но същевременно е прецизно подреден и хармонизиран. Не е нужно да го разбираме или да го обясняваме, това е и невъзможно, защото светът на жената е

[mariqanastasova]

необятен и неповторим, както и всяка жена сама по себе си. Любовта е надежда, светла радост, сладко опиянение. В нея се крият най-щастливите преживявания, най- истинските чувства най- великото себеотрицание и най- силната привързаност. Тя е зрънцето, от което се ражда животът, в нея се намира смисълът на нашето съществуване. Любовта е онова светло пламъче, което блести в очите ни, променя съдбата, преобразява душите. Тя е вдъхновение за творците, радост за страдащите, надежда за отчаяните. Любовта е силата, която движи Вселената и ни кара да се чувстваме истински щастливи в нашия някога мрачен и несправедлив живот.
Човекът- една малка вселена, в която бушуват страсти и чувства. Любовта е най- великата муза за твореца. За нея се пишат най- чувствените стихове, най- прекрасните песни, най- чудните романи. Тя ни изпълва с неподозирана енергия, вдъхва ни вяра и сила да се борим с трудностите. Любовта в нас е като нежният бриз, който духа денем от морската шир, ние не можем да я видим, не можем да я почувстваме със сърцето си. Тя е туй красива и всеобхватна. Крие се в топлата ласка на мама, окуражаващата прегръдка на татко, безценната подкрепа на близките или пленителната целувка на любимия човек. Попаднеш ли веднъж на крилете на любовта, ние усещаме нейната пленителна сила. Тя ни омагьосва, отваря очите ни за красивото и доброто. Под нейната власт, ние забравяме що е омраза. Любовта ни кара да бъдем оптимисти, да виждаме доброто, а лошото просто да не забелязваме. Тя ни подарява онова светло пламъче, което блести в очите и разкрива магическата сила на любовта. Когато човек е влюбен, той става по- добър, по- внимателен към околните. Мечтите му се възраждат с пълна сила, в него напира неподозирана енергия и желание да стори добро дело на нуждаещия се. Обичта към ближния е това чувство, което ни кара да се променим, да се харесаме на другите хора и да докажем своята добрина и съчувствие. Усетил веднъж възраждащата сила на любовта, човек има нужда да извика от радост, да изкрещи пред целия свят колко обича близките на сърцето си хора. Тя е очарование, превръщащо монотонния ни живот в красива пролет. Също като топъл майски ден, като първите топли лъчи, които галят след студената зима.
Любовта преобразява коренно човешкия живот. Влюбените души изострят сетивата си, чуват и виждат това, което е невидимо за обикновените хора. Тя е върховно щастие за човека. Благодарение на нея, ние можем да „полетим” в небесата, да „докоснем” звездите, да чуем „песента” на цветята. За някого това може да се стори невероятно, но това е самата истина. А чувството- просто неописуемо. Осъзнаваме колко е хубаво да имаш подкрепа до себе си, някой, който да те разбира и насърчава в живота, който да споделя тревогите, да лекува болките ти. Прекрасно е, да знаеш, че не си сам в този живот. Просто- да имаш някого, с когото да споделиш всички мигове в живота си, някой, който да е до теб и когато се веселиш, да се смее с теб, а когато паднеш, да ти подаде ръка и да избърше сълзите ти. Защото всички знаем, че споделената радост е двойна радост, а споделената болка- половин болка.
Истинското и святото не може да умре, докато имаме до себе си хора, които да ни обичат, и на които може да се разчита. Тя е безсмъртна, най- голямото богатство, най- големия дар, най-великото щастие, макар че: „Може би с годините метаморфоза става с любовта. Но там в гръдта ми- лявата сърцето- не иска да повярва. И не може”.
Любовта съществува и винаги ще съществува докато сме живи. Тя носи със себе си усмивки и сълзи, хубави и лоши емоции, святост и грях. Тя няма граници и е най- прекрасният подарък за човешкия род, най- великата радост, най- топлото чувство. Тя е като оазис в пустиня, като спасителен остров сред безкрайната морска шир, наречена живот. Не можем да я купим с пари, нито да я придобием насилствено. Тя е навсякъде около нас, преобразява живота ни, стопля сърцата ни. Човек трябва да се бори за нея, не трябва да я оставя да си отиде безвъзвратно. Ние трябва да се постараем да запазим пламъка й вечен.
Когато обсъждаме масовите стереотипи за мъжкото и женското начало в обществото от гледна точка на променящото се и трайното в тях, не можем да не видим техните библейски корени - жената, създадена по божия воля от реброто на Адам, за да отговори на неговите нужди. Жената - посредник, лишена от авторство, обслужваща другите. Жената - източник на любов и грижи за другите, но и Жената - изкусителка, порочна, лукава, грешна.
Въпреки историческите модификации на моделите за женственост, винаги остава инвариантното - двойственото възприемане на жената като светица и като грешница. Еманципацията и феминизмът са вид рефлективна съпротива. Те са закъснелия резултат от горенето на вещици, от игнорирането на хармонията, от войната на половете. Жената няма нужда да е силна и властна, ако света не я провокира да е такава. Жената, при нормални условия, е пазителка на хармонията. Залитайки обаче по феминистичния тип еманципация, тя просто надява друг стереотип и с това от пренебрегнатия пол се превръща в лоша имитация на отсрещния.
Силните жени са нещо важно - чудесно е, че съществуват - възхищавам се на някои такива, но ако се загуби онзи баланс, онази граница, след която женствеността изчезва… за какво е всичко… Не вярвам истински на жени, чийто сълзи не съм виждал с очите си. Няма нищо лошо в това една жена да бъде слаба и да го покаже. Но жената-фелдфебел е за някой друг тип мъже - със сигурност ги има. Както и такива, чието усещане за жена е усещане за финес и за нежност - аз лично нямам никакви притеснения да го провокирам.
Мисля си, че мъжете дължат на жените подадена ръка за онзи път към самите тях, към тяхната женственост, за да спрат да се правят на оловни войници и да ни доказват колко силни и корави могат да бъдат. Каква е ролята на жената в семейството и в обществото, каква е била и каква можем да предположим , че ще бъде в бъдеще ? Това е една обхватна и често дискутирана тема в нашето ежедневие. Има ли дискриминация между мъжа и жената, има ли жената равни права и задължения с нас мъжете ?
Светът на жената коренно се променя през вековете. В миналото нежният пол е изстрадал много. Дискриминацията и неуважението на жените като личности са едни от малкото трудности, през които са преминали. Не са били почитани и най-основните човешки права. Жената е била , като стока която се е продавала. Такъв ярък пример в нашата литература е произведението на Николай Хайтов „Дервишево семе”. Там жената не е описана като човек, а единствено като носител на семето. Тя няма свобода да избира за кой да се омъжи, а бива сватосана насила за човек, който дори не познава. Това произведение показва реалността такава каквато е била-жената е нямала право на свободен избор в патриархалният свят. До близкото минало нежната половина е нямала право да гласува , да заема управленчески постове или дори да изразява някакво мнение. Задълженията, които тя е трябвало да изпълнява е да се грижи за децата, къщата или да помага на полето редом с мъжете. Жената векове наред е имала точно определени задължения, които трябва да върши без да има право да работи някоя специфична професия или занаят, тя е нямала дори свободно време за себе си. В миналото жените дори са нямали право на образование и не са имали право да използват интелекта си. Именно за това повечето откриватели и учени са били мъже. Може би ако жените са имали право на глас тогава сега щяхме да сме били много по-развити. Но в миналото такива са били вижданията на хората и трябва да се стараем да не правим и същите грешки и днес.
За рaдост светът на жените е много по различен в днешно време. Във всички по-развити страни жената и мъжа са равни. Изключение прави арабския свят, където и до днес жените нямат право на избор и са дискриминирани спрямо мъжете. Но в другите страни вече няма такова деление между мъже и жени както е било. Сега мъжът и жената са обединени под общото название „човек”. Жената днес има право на глас, на избор и равни права с мъжа. В настоящето жената гради карира в професии , считани в миналото само за мъже, има собствен бизнес и допринася наравно с мъжа за бюджета на семейството. Мисленето ,че жената трябва да бъде само домакиня остава назад в миналото. Управляващите се опитват да направят всичко възможно дискриминацията да бъде намалена до минимум. Един ярък пример за това е , че скоро се прие закон в България , който гласи че мъжът има право да излиза в бащинство. Това ясно показва за равните задължения на мъжа и жената дори и в семейството. Сега жената има повече свободно време и може да се развие като личност в професионално и човешко отношение, без да е ограничавана от родовите или от каквито и да било закони.
За в бъдеще можем да предположим, че ролята на жената в обществото ще бъде дори още по многообразна и важна. Жените ще заемат дори още по-високопоставени постове и от сега. Жените притежават голяма амбиция, интелект и устременост, затова няма да се учудя ако в бъдеще заживеем в свят, в който жените са на власт.
В заключение бих искал да кажа, че дискриминираният образ на жената и незачитането на човешките и права е останало назад в миналото. Сегашният образ на жената е равен на този на мъжа. Нежният пол сега заема равно място в обществото и семейството. Жената в днешно време успява да съчетае в едно и майката, и съпругата и преуспяващата бизнес дама .

[mariqanastasova]

Да се представи точно смисълът на понятието жена в съвременния свят е безкрайно сложно и трудно. Женският свят е необятен. Почти не съществува художник, в чиято колекция от картини да не присъства портрет на жена, която смирено или съблазнително да се усмихва на съзерцаващите я. Защото жената носи в себе си не просто обаянието, топлината и изкушението, тя е самият живот.
Всеки открива у жената красота, усмивка, милувка, нейното присъствие носи радост и успокоение. Но в ежедневието на жената има и тревожност. Тя е породена от различните социални роли, които й се налага да играе в живота. Съпруга или майка, слаба или устойчива на изменчивото време, усмихната или сломена, тя съществува с и благодарение на чувството си за тревожност, защото е отговорна за вечността, наречена живот.
Многоизмерима е съдбата на жената. Тя е проявление на всичко, което облагородява света и го прави по-добър и по-красив. Тя е противодействие на разрушителните, деградиращи сили и обстоятелства, срещу които смело се възправя със своята духовна извисеност. Всичко това е призванието на жената – в един свят, в който не е леко човешкото съществуване. Пълното себераздаване на жената е част от нейната същност – да бъде всеотдайна и способна на възвишена жертвеност.
Любовта е властна повеля в живота на жената. Именно тя определя пътя й и подчинява всички нейни действия. Като се вслушва в гласа на сърцето си, се изправя срещу всички възможни прегради и смело, почти безразсъдно ги преодолява. В съдбата на жената са вплетени невидимите нишки на любовта и нежността, които движат света напред. Единствено пълното себеотдаване може да промени обстоятелствата, да спаси духовната същност на хората, към които жената изпитва привързаност и обич. Нейният истински пътеводител е сърцето. То я ръководи в избора й, то й посочва пътя, който ще следва, въпреки всички препятствия по него, защото този избор за нея е свят.
От една страна сме свикнали да откриваме у жената обичайните й проявления, а от друга, тя си остава неразгадана и забулена в тайнственост. Жената, която е символ на живота, винаги е готова да прости човешките прегрешения. Самата тя е съгрешила някога, в зората на човешката общност, поддала се е на изкушението на змията, и затова е склонна да разбира и да оправдава грешника. Готова е сама да поеме част от чуждата тревога, но да облекчи страдащия. В състояние е да превърне невъзможното във възможно, от отломки да съгради нов живот. Да си жена е отговорност, тъй като бъдещето е в твои ръце. Не само трябва да създадеш стръкчето, но и да бдиш над него.
Освен всичко друго, тя е и майка – най-значимото на този свят. Най-голямото тайнство – създаването и раждането на живота – е поверено на нея. Нейното всеотдайно сърце е способно да забрави себе си в грижата за новия живот, съзнавайки изключителната отговорност, която носи пред света. Обвързаността на любовта с новия живот се възприема като най-отговорната и най-благородната мисия в живота. До своето сърце тя отглежда и съхранява бъдещето на човешкия свят, но и продължава да бди над него в безсънните нощи, като отдава всичката си безкористна любов и грижа. Закрилница на своето дете, тя излъчва светлината на душата си за него. Пътят й като майка отново е борба с изпитанията на житейския кръговрат. Скъпа е цената на майчинството, но затова е висока и несравнима. В него се сливат едновременно радостта и страданието, което превръща жената майка в нещо свято. Тази извечна роля на майка и жена се приема не като тежка орис, а като висока отговорност. Жената се покорява на съдбата си да бъде майка, защото е способна на възвишена жертвеност в името на живота.
Изпитанията на променливата съдба могат да разрушат изграденото с обич гнездо. Житейските бури могат да разбият кораба, отправил се към безбрежния океан на щастието, за което мечтаят влюбените. Като птицата феникс обаче жената може да възроди разбитото щастие и да съгради нов живот от отломките, преодоляла болката и раната в сърцето си в името на семейното благоденствие. Тази истинска жертвеност я въздига до святост.
Жената е вестителката в храма на живота, тя е пазителката на свещения огън, който е символ на вечната любов. Тя носи чистота и живот на земята и всички трябва да се отнасят с дълбока почит към нея. Както е казал Максим Горки: „Най-умното, което е постигнал човекът, е умението да обича жената, да се прекланя пред красотата й; от любовта към жената се е родило всичко прекрасно на земята.”

[mariqanastasova]

Съществува ли в днешни дни "Свят на Жената" ? Това е един въпрос с много различни отговори и твърдения. През епохите жената е имала различна позиция в устройството на света. Още в възникването на човечеството жената, наречена Ева е поставена по-ниско от мъжа. Тя е направена от неговото ребро, за да му е спътник в живота. Природата поставя жената в по-низша позиция от мъжа, още през нейното създаване. Но жената винаги е била силна, борбена, жадна да се докаже.
Още в древността се е откроила една велика представителка на "нежния пол" на име Клеопатра. Тя прави истински поход, като оглавява престола на великият Египет. Тя съомява да се издигне в един, мъжки свят, който не може дори да предположи, че жена е способна да бъде глава на семейството, а какво остава да оглави най-великата империя за онова време.
Не са малко примерите за силни, борбени, готови да отстояват позицията си жени, но сред тях ярко изпъква французойката Жана Дарк. Това е жена която не се страхува от смъртта. Тя е готова да защитава позицията си със всички средства. Жана Дарк се издига смело в един свят в който се приема, че мъжете са тези които имат права, а жените служат само за прислужници, детегледачки и домакини.
В Османската империя правата на жената са били сведени до минимум. Жена не е можела да участва в оправлението на страната, нямала е право да гласува, била е като роб на съпруга си. Султаните са имали хареми пълни със жени, които са нямали право на избор, нямали са шанс да се докажат, не им е било предоставено поле за реализация.
В днешни дни позицията на жената в обществото е по-различна. Днес жената стои наравно със мъжа, дори и го изпреварва в някои отношения. В днешни дни жените градят кариери, издържат семейството, стават видни политически и светски личности. Доказателство за бурното развитие на светът на жената е кандидатурата на Моника Люински за президент на Съединените Американски Щати. Никога до сега в историята е нямало жена президент или чернокож президент, а точно това предстои да се случи. Това показва колко по-освободен и консервативен става светът.
Напоследък много се обсъжда темата за квотите в Гимназиите. Справедливо ли е шансовете на двата пола за влизане в елитните училища на България да е равен? Не остава ли нежният пол ощетен? Това са въпроси, които разкриват развитието на жената в обществото с толкова бързи темпове.
Да определено може да се говори за "Свят на Жената"! Определението "силнният пол" все по-рядко се използва. Дали жените ще станат доминиращият пол, това са въпроси на които само времето може да отговори.

[mariqanastasova]

Още древни времена хората са почитали жената майка. Древните представители на човешкия род са почитали Богинята-майка. Тя се явявала като майка всички богове и от там на хората. За това говорят намерините при археологически разкопки глинени статуетки които в повечето случаи представляват фигури на жени. Знак на приемственост между античната традиция и християнстиянската ценностна система е възникналия култ към Богородица, който е възприет от повечето древни и съвременни народи. Тя според народните вярвания е покровителка на християнското семейство. Само една жена може да носи толкова много отговорности и грижи на гърба си. Само една жена може да поеме тежестта на собствената си съдба и да продължи да се бори за живота и благополучието, както на себе си, така и на своите близки. Една жена е способна да се справи с всичко, което е подготвил за нея животът, но за да се пребори с него трябва да повярва в силите си.
Жената в съвременното общество не иска да "служи" на съпруга си. Тя иска да е заета с други дела от това да приготвя яденето, да сервира и т.н... Тя остави доста отдавна домашната си работа, съпруга си, децата. Устреми се навън, бързайки: от любов към идеологията. В началото на века образът на жената рязко се променя от "новата идеология". До тогава поне в България той е имал своите корени. Еманципацията освободи жената от нейните традиционни задължения - грижата за дома, семейството, децата. Нещо повече, възпитанието на децата се повери на колектива. Възникнаха детските ясли, детските градини. Главната цел на жената е да изпълнява дълга си към обществото, а дългът към семейството остава на заден план. Жените все по-рядко стават майки, стремят се (мислят, образоват се) единствено за професиите, които възнамеряват да заемат: лекари, милиционери, капитани, дори управляват самолети!?
Смели, дръзки, упорити!
Иван 10в

[mariqanastasova]

Още от древни времена идва представата за жената като майка ,пазителка и закрилница.Но до колко днес е разбрана символиката на тези думи и до колко днес всеки от нас се замисля какво е наистина жената и какъв е нейния свят.В напрегнатото си ежедневие и в стремежа си да постигнат нещо в живота , всички оставят на заден план другите и мислят само за своето бъдеще.
Какъв е светът на жената в наши дни?Този въпрос не е толкова лесен за обяснение ,защото по всички краища на света има различни видове жени.По-голямата част от тях са тези ,които са намерили смисъла на своя живот.Другите все още го търсят.Но истината е една всяка жена е родена , за да гради ,за да създава и за да има определен принос в човешката история.
На един етап жената е просто човек ,който ражда деца,който създава човешкия живот и се бори за него.Няма жена на земята , за която децата да не са на първо място в живота ,не че мъжете не обичат децата си ,но между майката и рожбата има една здрава невидима нишка.Тя започва с раждането и продължава до сетния дъх.Това да създадеш живот , да вдъхнеш сили на един нов човек е нещо велико и това прави жената истински щастлива.Майката е тази близка наша спътница,която ни насърчава и ни учи на най-важните житейски принципи-за бъдем хора,да обичаме и да бъдем обичани.Светът на жената - майка е изпълнен с тревоги и жертви,но всяка пролята сълза си е заслужава и всяка болка минава в мига ,в който детето казва на майка си:”Мамо,обичам те!”
От друга страна въпреки ,че жените са нежния пол и са по-слаби физически от мъжете ,всяка жена притежава огромна вътрешна сила.Светът на жената е борба , битка , стремеж всяка да се изяви като личност.Всяка жена се опитва да докаже себе си ,да покаже на света силата си , искреността си и утвърждаването си като истински човек.Някои хора оценяват жената само по външната й красота и са слепи за прелестите скрити вътре във всяко нежно тяло.Защото в своя женски свят всяка е различна .Една се бори за реализация.Друга търси спасение.Трета е просто щастлива.Светът на жената е борба за оцеляване в един мъжки свят,в които се налага само мъжкото мнение и истина.Въпреки,че в наши дни непрекъснато се говори за равноправие между половете отново проличава едно доминиране на мъжкото мнение в обществото.Нека се замислим как ли са живеели жените в миналото , когато всичко се е решавало от мъжете, когато те са били граждани,участвали са в управлението ,в законите и всичко останало.Мъжете са били господари на света.А жените са си седели вкъщи ,вършейки домашните задължения, полуобразовани.
Такъв е женският свят – борба.Но всички жени показват силата си,показват колко е трудно да създаваш и да опазваш.Затова светът е загубен без женското присъствие.Има едно твърдение ,че „до всеки преуспял мъж седи по една жена”.Но в света,в който живеем днес всяка жена е точно толкова преуспяла в живота колкото мъжа ,ако не и малко повече.

[mariqanastasova]

Какъв е светът на жената? Какво е мястото й? Кой е по – силния пол и има ли баланс между тях? Това са въпроси, по които винаги е имало някакъв спор. Жената винаги е била физически по–слабият пол, но в никакъв случай не може да се каже, че психически и умствено тя е по – слаба от мъжа. В миналото на жената се е гледало като на една обикновена домакиня, която се грижи за съпруга си, децата си и къщата. Докато мъжът е работел и е подсигурявал прехраната на семейството. С течение на времето обаче този така създаден модел за жената се разчупва и тя си пробива път нагоре. Постепенно започва да навлиза дори и в определени мъжки професии и успява да докаже много от способностите си. От обикновена домакиня жената доказва себе си като равноправна трудеща се. Сега жените работят наравно с техните мъже, но в същото време те си остават грижовни майки и къщовници. Въпреки че жената е по– слабият пол, тя доказва, че може да съчетава работата си с домакинството и всъщност се оказва, че жената в край на сметка е по – силна и по – устойчива от мъжа. На нейните плещи се крепи семейния уют, а в същото време тя се доказва и професионално. Много мъже трудно възприемат жена, която е по – добра в професията си от тях, но така или иначе това е факт. Светът на жената в край на сметка в съвременния свят е семейството и работата й. Истински успели са тези жени, които могат да съчетаят двете неща и така да се чувстват щастливи. Жената обича да бъде ценена, обича да получава подаръци и да се проявява нежност към нея. Но в същото време успява да се пребори с много трудности дори да взима решения, които даже и един мъж не може да вземе. Все пак жената не може без подкрепата на мъжа и винаги търси по някакъв начин опора в него. В наши дни има много бизнесдами, които доказват чрез работата си колко умни са всъщност жените. Максимата, че “ зад всеки успял мъж стои една жена” показва колко всъщност силна е жената и каква опора дава тя в семейството. Освен всичко останало жената обича да се грижи и за външния си вид и повечето жени успяват да изглеждат добре и на работа, и вкъщи. Това доказва, че светът на една жена е много труден, но въпреки всичко тя успява да се справи и че жената все пак май е по – силният пол.

Жейна 10е
Върнете се в началото


ir_09



Регистриран на: 01 Яну 1970
Мнения: 4

Пуснато на: Сря Мар 14, 2007 9:04 pm Заглавие:
Библията казва:”И човекът наименува жена си Ева, защтото тя беше майка на всички живи.”А Ева значи живот.
Жената е майка, сестра, дъщеря, приятелка или съпруга.Прието е твърдението, че тя се грижи за семейното огнище и за потомството.Светът й се върти около отговрността да създава живот и да го поддържа, но и да се грижи за душевния мир.
От биологична гледна точка различните полове са се развивали и еволюирали различно през годините, според необходимостта за оцеляване.Мъжете ловували и вършели тежката работа, жените събирали и подреждали дом.Мъжете защитавали и бранели, жените отглеждали и възпитавали.В резултат на това сега противоречията между тях са очевидни.Мъжете и жените са различни.Не че едните са по-добри или по-лоши от другите-просто различни.И наистина-това че принадлежат към един и същи биологичен вид, не пречи всеки поотделно да си изгради свой свят, ценностна система и норми.
Погледнато от друга гледна точка жената играе много роли и може да има хиляди превъплъщения.Още в самото начало, когато Бог създал Адам, сътворил и Ева.И въпреки че мъжът е бил роден първи от ръката на Бога, в Библията пише, че замисъла на Господ е бил да създаде човек.Не мъж, не жена, а човек.Но не може да бъде пропуснат и символизма на името Ева, който поражда един въпрос.Защо след като мъжът е бил създаден пръв, не той е пряк дарител на живот?А защо жената?Защото тя е всичко.Факт е, че именно тя е дарител на живота.А нима той не е всичко, което имаме?
Освен майка, жената може да бъде и сестра, дъщеря или съпруга.Нейният живот е неизменно свързан с този на противолположния пол.За това нейният свят не бива да бъде пренебрегван-защото всички са част от него по един или друг начин.Свидетелство за това отново дава Библията, в която се казва, че Ева е създадена от реброто на Адам и „ще остави човека баща си и майка си и ще се привърже към жена си и те ще бъдат една плът.”Не само физическото обединява мъжът и жената.Важна роля играе и психическото измерение.Те са създадени така, че да се допълват един друг, да станат една плът, една душа.
Жената има най-свещената мисия-не само да ражда живот, но и да го поддържа.Поведенческите навици на жената, приоритетите и майчинския й инстинкт са само част от нещата, които я правят добър родител.Известна е сакралната връзка на жената с рожбата й, но още по-известна е способността й да обгрижва, да рзбира чувствата, да предугажда желанията, да се отдава, да успокоява, да предразполага, да прави компромиси, да показва обичта си, да стимулира.Все неща, с които мъжете не могат да се похвалят.Бащите работят и изкарват прехраната с пот на челото, а майките се грижат за къщата и децата-това е стереотипа залегнал в основата на семейните задължения.Но всъщност истината е малко по-различна.Вече има жени на високи корпоративни постове, преуспели бизнесдами, та дори и авантюристки и екстремистки.В днешн дни прилагането на тезата за развенството на половете е по-толерирана практика, отколкото преди.И това позволява разчупването на познатия стереотип.Но това, което е залегнало в гените и душевността на жената е да бъде майка.Въпреки стотиците възможности за реализация и успех, за следване на своя личен път и отдаване само на себе си, жената винаги ще избере да бъде майка.Защото това е тя в своята същност.Майка, която се грижи детето й да израсте здраво и щастливо, неопетнено и ненаранено от живота.Дете, което ще бъде самоуверено и амбициозно, което ще бъде такова, каквото иска и ще постигне това, което желае, ще бъде доволно от живота и благодарно, затова че майка му го е родила.След време, когато тази рожба порасне също ще стане майка или баща.
Различията между мъжете и жените са много, били те биологически или психологически.Но това, което ги обединява и различава едновременно е светът, в който се дарява живот и се отглежда потомство, в който царуват душевното и емоционалното-светът на жената.
Ирина от 10г
Върнете се в началото


delqn_e



Регистриран на: 01 Яну 1970
Мнения: 4

Пуснато на: Сря Мар 14, 2007 9:08 pm Заглавие:
Светът на всеки човек е нещо лично и много трудно разбираемо за другите освен за самия него.Светът на жената като цяло се е променял през годините и е ставал все по-неразбираем за хората.Днешно време е много трудно да разграничим истинската жена от масата , които нямат нищо общо с душевността на една истинска жена.Според мен жената е най-вече майка и домакиня.С това се изчерпва целия и свят.Тя неможе да постигне в живота това ,което мъжа , но за сметка на това е дълбоко емоционална и грижовна.Друга роля на жената е това , че тя е спътник на мъжа.
За най-обширна представа за жената трябва да започнем да градим образа на света и още от библейско време.Тогава именно тя е била спътника и духовния другар в живота на първия човек.В древността жените не са имали граждански права , но хората са осъзнавали , че те са важна част от живота , защото те го създават.Жените са по-добри родители от мъжете , защото са по-грижовни.От миналото жената е била считана за стопанка на дома и пазителка на семейните ценности.Тя се е грижила домът да бъде чист , уютен и подреден , докато мъжът върши важни дела.Жената е и тази ,която съпреживява проблемите на семейството.Тя се отдава изцяло на своята рожба и независимо дали е момче или момиче, е нейна духовна спътница.
Днешно време представите започват да се изкривяват.Жената започва да излиза от дома - мястото където тя приндлежи и е най-полезна и започва да търси собствена реализация.Историята недвусмислено показва , че наистина велики жени не е имало и най-вероятно няма да има.Но всяка жена е велика, сама по себе си когато е майка и домакиня.Именно майчината любов и семейна всеотдайност я правят истински силна и прекрасна.Може да се каже , че жената е и емоционалното начало в човека.За това те трябва да получат подкрепа от мъжа , но както и да са негов спътник в живота.
Моето мнение остава ,че светът на жената е четиристенен куб наречен дом.Там тя е най-полезна , най-желана , най-силна.

[mariqanastasova]

ТОВА Е ОТ МЕН!

[kris2010]

Благодаря ти за бързия отговор!

[mariqanastasova]

Нали за това е този сайт!За нищо!

[maria02]

Здравейте! Спешно ми трябва съчинение на тема- На пътешествие в Азия по въздух и море за 02.03.2016!

[mincheto]

Здравейте! Спешно ми трябва съчинение на тема- На пътешествие в Азия по въздух и море за 02.03.2016!

https://www.google.bg/url?sa=t&rct=j&q=&esrc=s&source=web&cd=2&cad=rja&uact=8&ved=0ahUKEwi8u4aXx6vLAhUIfiwKHTsBBekQFggeMAE&url=http%3A%2F%2Fdownload.pomagalo.com%2F973106%2F na%2Bpyteshestvie%2Bv%2Baziya%2Bpo%2Bvyzduh%2Bi%2B more%2F&usg=AFQjCNFZXFU2iMEq0ePiRoaHhYMBCd0Bzg&bvm=bv.116274245,d.bGs

https://www.google.bg/url?sa=t&rct=j&q=&esrc=s&source=web&cd=1&cad=rja&uact=8&ved=0ahUKEwi8u4aXx6vLAhUIfiwKHTsBBekQFggaMAA&url=http%3A%2F%2Fslides.copaste.net%2Fslide%2F4641 6%2Fna-pateshestvie-v-aziya-po-vazduh-i-more%2F&usg=AFQjCNHkIkTwYGkH6htn1r4koJ1Gr52Ycw&bvm=bv.116274245,d.bGs
http://www.teenproblem.net/forum/archive/index.php/t-509912.html