feel1n'
01-23-2012, 13:16
Привет.
Както виждате - нова съм тук. Доста се колебаех, но реших все пак да се допитам до вас, чудя се как биха изглеждали нещата отстрани, в очите на чужд човек. Или по-точно имам нужда да споделя, макар и анонимно.
Преди всичко, аз съм на 15 години, 16 без 2 месеца; момиче - това стана ясно. Предполагам, че на много от вас първата им мисъл ще бъде как в моята възраст хормоните бушуват стабилно и е нормално да има силни емоции и доста проблеми. Това е факт, така или иначе, но за мен въпросът не се изчерпва дотук.
Ще се опитам да опиша подробно и ясно това, за което говоря, доколкото е възможно. Не знам в колко реда ще се побера, затова, който желае, нека още сега остави темата. =] Целта ми, както споменах, е да разбера как изглеждат нещата отстрани. Евентуално, ако някой може да ме посъветва, ще съм повече от благодарна. Човек винаги има нужда от помощ.. дори да не го осъзнава. А сега да карам по същество все пак.
Историята не е свързана с момчета, става въпрос за момиче. Като цяло аз общувам и се разбирам добре и с момчета, и с момичета. Излизаме, забавляваме се. Но аз приемам момчетата като приятели, не изпитвам нужда от нищо повече от тяхна страна. От друга гледна точка практикувам различни спортове и така прекарвам доста време в тяхната компания. За сметка на това гледам по малко по-различен начин на момичетата около мен и не само. Това може да ви стане по-ясно малко по-надолу.
В последните години е имало някаква тръпка покрай някое друго момче, всичко е било повърхностно и несериозно – нормално за тази възраст. Но много по-силни чувства са се появявали към други момичета... Неведнъж. И при всички тези ситуации мен ме болеше, докато стоя „отстрани”. Предполагам повечето от вас разбират – нормалното и общоприетото е момче с момиче. Но аз не гледам точно така на нещата, по-скоро не ги чувствам точно така. И, изпитвайки нещо към дадено момиче, аз съм длъжна да бъда приятелка, нищо повече. Повярвайте, боли. Най-силната болка, която съм изпитвала, беше преди около година и половина – две. Тогава обясних на съученичката си как стоят нещата, но тя нямаше какво да направи. Нараняваше ме дори без да осъзнава, аз просто се опитвах да съм близо до нея, поне да се опознаем и сближим. Но с времето нещата се задълбочаваха и не виня никого за това.
И по този път стигнах до положението, в което се намирам сега. В един момент, подчинявайки се на болката, се замислих – колко по-лесно би било на едно момче да спечели дадено момиче. Запитах се защо нямам правото да показвам чувствата си без да се притеснявам, едва ли аз съм виновна за това. И в този ред на мисли направих глупава грешка, в която всъщност е проблемът. Позволих си да се отпусна и да се държа, както ми идваше отвътре. Не знам защо, но реших, че ще ми стане по-добре. И така, представих се за момче в интернет пространството – по-скоро в един форум и MP игра. Исках да се чувствам свободна по един или друг начин. Запознах се с някои от форума и играта, засичахме се често. В един момент се появи една девойка (21-годишна, от друг град). „Запознахме се” (не й казах, че съм момиче) и общо взето винаги имаше за какво да говорим. Позволих си да разменя Skype с нея. Усложниха се нещата – комуникирахме ежедневно и на всякакви теми. Опознавахме се, времето минаваше. Аз не намирах начин да й кажа, че съм момиче. Междувременно, прекарвайки време с нея, аз все повече успявах да се „отскубна” от онази съученичка, за която споменах. Все по-малко болеше, не знам какво точно се получи – момичето, с което контактувах чрез интернет, несъзнателно ми помагаше, може би ме разсейваше. Всъщност до този момент повече от година не бях поглеждала „настрани”, за мен съществуваше един единствен човек. Но това момиче беше на километри, които явно не бяха пречка. Започнах да мисля твърде много за нея. В един момент тя зае някакво по-специално място за мен. Казах й, че не искам ролята й в живота ми да свърши дотам – да ми помогне да преодолея друг човек. В началото ми беше ясно – покрай нея се разсейвах, сякаш излизах от кожата си за определено време или по-точно – държах се свободно и не се притеснявах да изразявам това, което наистина е в главата ми. За да го приеме по някакъв начин, смятах за нужно да поддържам теорията, че съм момче, пред нея. Глупаво и недообмислено, но беше ми омръзнало от това да губя и да не виждам смисъла. Ясно беше, че все някога щеше истината да излезе наяве или просто аз щях да „изчезна” от хоризонта за нея. Дотогава исках просто да се почувствам разбрана и щастлива, да си позволя да изразя чувствата си. Но времето минаваше. Както казах за мен това момиче зае място, което никой друг не би могъл да запълни. В последствие се оказа, че имаме невероятно много общи черти, сякаш си четяхме мислите. В нейните думи виждах своето мнение. Правехме много неща заедно, доколкото е възможно чрез интернет. Тук някой ще си помисли – просто силно увлечение - по интернет няма как да се изпита нещо истинско и силно, без дори да познаваш лично човека отсреща. Може да е вярно, но да ви кажа – няма невъзможни неща. =]
В продължение на 8 месеца ежедневно контактувахме – подкрепях я повреме на изпитите й (тя самата ме молеше да си мисля за нея, смяташе, че й помагам „духовно”), лятото имаше доста затруднения – тя започна временна работа, аз ходих на почивка. Все пак намирахме начин да не прекратяваме връзка. Нито един ден... Често я чаках късно вечер да се прибере от работа, за да си кажем „лека нощ”. И т.н., и т.н. Много подробности ще спестя.
Както казах, времето минаваше и най-накрая осъзнах, че аз също съм важна за нея. Заемах специално място, но тя не знаеше, че съм момиче.. От този момент аз просто търсех правилния подход, точното време да й кажа истината. Това беше единствения начин да се боря за нея, защото тя престана да бъде „момичето от интернет, с което просто ми е адски приятно и с което се разсейвам и забравям за проблемите”. Не знам доколко ще ми влезете в положението и ще ми повярвате. Не търся и не искам да намирам оправдания за това, което правих в продължение на 8 месеца.
Все пак смятам, че си платих за грешките прескъпо. Да, казах й най-сетне. Събрах сили и реших, че няма нищо невъзможно, винаги има начин. Чувствах, че наистина сме близки и вярвах, че тя ще ми прости и рано или късно ще осъзнае, че през тези 8 месеца се е чувствала добре с мен. Въпреки че не знаеше на колко съм години и това.. че съм момиче. Бях аз през цялото време, просто намерих начин да не се притеснявам да изразя чувствата си. Шантав начин, да, но го предприех и няма как да върна времето назад.
В крайна сметка й обясних всичко, от самото начало, помолих я за прошка. Тя го прие трудно, нараних я по отвратителен начин. Всъщност най-много боли от това – когато нараниш толкова близък човек, а най-тежкото – каза ми, че се чувства предадена.
Търсех още и още начини да поискам прошка. Отговорът й беше, че ще й бъде много трудно да ми прости, не желаеше да правим нищо повече –„каквото било било”. Минах през периодите на: „не мога без нея, тя е всичко”, сълзи, „защо трябваше да казвам истината”, сълзи и т.н. Мисля, че се подразбира. Преосмислях и преосмислях обстоятелствата. Все още го правя. Но има нещо, в което вярвам – тя може да ми прости и да ми даде още възможност да й докажа, че наистина ме познава. Да я спечеля като „себе си”. Дори наивно да е, аз ще опитвам. Знам, по-лесно е да загърбя всичко, да изградя нещо с друг човек „от моя град” и „на моите години” и т.н. Но аз знам какво намерих в това момиче и знам, че не бива да го губя или по-точно, че трябва да върна загубеното. Както казах, не смятам нещо за невъзможно.
В крайна сметка това, което съвсем сериозно възнамерявам да направя, е да отида в Бургас при нея и да я помоля за прошка, този път гледайки я в очите. След като ходя на училище, а съм от Русе – има някои усложнения, и най-вероятно ще изпълня плановете си през ваканция – по-точно април. Дотогава има време, бих могла да „изгладя” всяка една идея и наистина да се боря за втора възможност (не обичам думата „шанс”). Една от пречките е, че не знам точния й адрес, само някаква част от него. Но ще стигна и до това.. иска ми се да беше най-трудното. =]
И така. Съжалявам още веднъж за изключително дългия пост, но когато се захвана с нещо, искам всичко да е както трябва.
П.П. Разбирам, че много от вас биха ме посъветвали да спра дотук и да оставя момичето.. всяка да продължи напред. Може би и вие имате право, но, както споменах, осъзнавам какво намерих в нея и не искам да я губя. Така че аз ще опитам. Ако все пак някой смята за правилно това, че продължавам да се боря за нея, ще се радвам да получа насоки, съвети... В крайна сметка, когато сподели човек, (макар и анонимно) му става малко по-леко.
Благодаря на всички, направили си труда да прочетат всичко. И колкото до това за лъжата... срам ме е от грешките, които допуснах, но не и от това, да ги призная и да поискам прошка за тях.
Както виждате - нова съм тук. Доста се колебаех, но реших все пак да се допитам до вас, чудя се как биха изглеждали нещата отстрани, в очите на чужд човек. Или по-точно имам нужда да споделя, макар и анонимно.
Преди всичко, аз съм на 15 години, 16 без 2 месеца; момиче - това стана ясно. Предполагам, че на много от вас първата им мисъл ще бъде как в моята възраст хормоните бушуват стабилно и е нормално да има силни емоции и доста проблеми. Това е факт, така или иначе, но за мен въпросът не се изчерпва дотук.
Ще се опитам да опиша подробно и ясно това, за което говоря, доколкото е възможно. Не знам в колко реда ще се побера, затова, който желае, нека още сега остави темата. =] Целта ми, както споменах, е да разбера как изглеждат нещата отстрани. Евентуално, ако някой може да ме посъветва, ще съм повече от благодарна. Човек винаги има нужда от помощ.. дори да не го осъзнава. А сега да карам по същество все пак.
Историята не е свързана с момчета, става въпрос за момиче. Като цяло аз общувам и се разбирам добре и с момчета, и с момичета. Излизаме, забавляваме се. Но аз приемам момчетата като приятели, не изпитвам нужда от нищо повече от тяхна страна. От друга гледна точка практикувам различни спортове и така прекарвам доста време в тяхната компания. За сметка на това гледам по малко по-различен начин на момичетата около мен и не само. Това може да ви стане по-ясно малко по-надолу.
В последните години е имало някаква тръпка покрай някое друго момче, всичко е било повърхностно и несериозно – нормално за тази възраст. Но много по-силни чувства са се появявали към други момичета... Неведнъж. И при всички тези ситуации мен ме болеше, докато стоя „отстрани”. Предполагам повечето от вас разбират – нормалното и общоприетото е момче с момиче. Но аз не гледам точно така на нещата, по-скоро не ги чувствам точно така. И, изпитвайки нещо към дадено момиче, аз съм длъжна да бъда приятелка, нищо повече. Повярвайте, боли. Най-силната болка, която съм изпитвала, беше преди около година и половина – две. Тогава обясних на съученичката си как стоят нещата, но тя нямаше какво да направи. Нараняваше ме дори без да осъзнава, аз просто се опитвах да съм близо до нея, поне да се опознаем и сближим. Но с времето нещата се задълбочаваха и не виня никого за това.
И по този път стигнах до положението, в което се намирам сега. В един момент, подчинявайки се на болката, се замислих – колко по-лесно би било на едно момче да спечели дадено момиче. Запитах се защо нямам правото да показвам чувствата си без да се притеснявам, едва ли аз съм виновна за това. И в този ред на мисли направих глупава грешка, в която всъщност е проблемът. Позволих си да се отпусна и да се държа, както ми идваше отвътре. Не знам защо, но реших, че ще ми стане по-добре. И така, представих се за момче в интернет пространството – по-скоро в един форум и MP игра. Исках да се чувствам свободна по един или друг начин. Запознах се с някои от форума и играта, засичахме се често. В един момент се появи една девойка (21-годишна, от друг град). „Запознахме се” (не й казах, че съм момиче) и общо взето винаги имаше за какво да говорим. Позволих си да разменя Skype с нея. Усложниха се нещата – комуникирахме ежедневно и на всякакви теми. Опознавахме се, времето минаваше. Аз не намирах начин да й кажа, че съм момиче. Междувременно, прекарвайки време с нея, аз все повече успявах да се „отскубна” от онази съученичка, за която споменах. Все по-малко болеше, не знам какво точно се получи – момичето, с което контактувах чрез интернет, несъзнателно ми помагаше, може би ме разсейваше. Всъщност до този момент повече от година не бях поглеждала „настрани”, за мен съществуваше един единствен човек. Но това момиче беше на километри, които явно не бяха пречка. Започнах да мисля твърде много за нея. В един момент тя зае някакво по-специално място за мен. Казах й, че не искам ролята й в живота ми да свърши дотам – да ми помогне да преодолея друг човек. В началото ми беше ясно – покрай нея се разсейвах, сякаш излизах от кожата си за определено време или по-точно – държах се свободно и не се притеснявах да изразявам това, което наистина е в главата ми. За да го приеме по някакъв начин, смятах за нужно да поддържам теорията, че съм момче, пред нея. Глупаво и недообмислено, но беше ми омръзнало от това да губя и да не виждам смисъла. Ясно беше, че все някога щеше истината да излезе наяве или просто аз щях да „изчезна” от хоризонта за нея. Дотогава исках просто да се почувствам разбрана и щастлива, да си позволя да изразя чувствата си. Но времето минаваше. Както казах за мен това момиче зае място, което никой друг не би могъл да запълни. В последствие се оказа, че имаме невероятно много общи черти, сякаш си четяхме мислите. В нейните думи виждах своето мнение. Правехме много неща заедно, доколкото е възможно чрез интернет. Тук някой ще си помисли – просто силно увлечение - по интернет няма как да се изпита нещо истинско и силно, без дори да познаваш лично човека отсреща. Може да е вярно, но да ви кажа – няма невъзможни неща. =]
В продължение на 8 месеца ежедневно контактувахме – подкрепях я повреме на изпитите й (тя самата ме молеше да си мисля за нея, смяташе, че й помагам „духовно”), лятото имаше доста затруднения – тя започна временна работа, аз ходих на почивка. Все пак намирахме начин да не прекратяваме връзка. Нито един ден... Често я чаках късно вечер да се прибере от работа, за да си кажем „лека нощ”. И т.н., и т.н. Много подробности ще спестя.
Както казах, времето минаваше и най-накрая осъзнах, че аз също съм важна за нея. Заемах специално място, но тя не знаеше, че съм момиче.. От този момент аз просто търсех правилния подход, точното време да й кажа истината. Това беше единствения начин да се боря за нея, защото тя престана да бъде „момичето от интернет, с което просто ми е адски приятно и с което се разсейвам и забравям за проблемите”. Не знам доколко ще ми влезете в положението и ще ми повярвате. Не търся и не искам да намирам оправдания за това, което правих в продължение на 8 месеца.
Все пак смятам, че си платих за грешките прескъпо. Да, казах й най-сетне. Събрах сили и реших, че няма нищо невъзможно, винаги има начин. Чувствах, че наистина сме близки и вярвах, че тя ще ми прости и рано или късно ще осъзнае, че през тези 8 месеца се е чувствала добре с мен. Въпреки че не знаеше на колко съм години и това.. че съм момиче. Бях аз през цялото време, просто намерих начин да не се притеснявам да изразя чувствата си. Шантав начин, да, но го предприех и няма как да върна времето назад.
В крайна сметка й обясних всичко, от самото начало, помолих я за прошка. Тя го прие трудно, нараних я по отвратителен начин. Всъщност най-много боли от това – когато нараниш толкова близък човек, а най-тежкото – каза ми, че се чувства предадена.
Търсех още и още начини да поискам прошка. Отговорът й беше, че ще й бъде много трудно да ми прости, не желаеше да правим нищо повече –„каквото било било”. Минах през периодите на: „не мога без нея, тя е всичко”, сълзи, „защо трябваше да казвам истината”, сълзи и т.н. Мисля, че се подразбира. Преосмислях и преосмислях обстоятелствата. Все още го правя. Но има нещо, в което вярвам – тя може да ми прости и да ми даде още възможност да й докажа, че наистина ме познава. Да я спечеля като „себе си”. Дори наивно да е, аз ще опитвам. Знам, по-лесно е да загърбя всичко, да изградя нещо с друг човек „от моя град” и „на моите години” и т.н. Но аз знам какво намерих в това момиче и знам, че не бива да го губя или по-точно, че трябва да върна загубеното. Както казах, не смятам нещо за невъзможно.
В крайна сметка това, което съвсем сериозно възнамерявам да направя, е да отида в Бургас при нея и да я помоля за прошка, този път гледайки я в очите. След като ходя на училище, а съм от Русе – има някои усложнения, и най-вероятно ще изпълня плановете си през ваканция – по-точно април. Дотогава има време, бих могла да „изгладя” всяка една идея и наистина да се боря за втора възможност (не обичам думата „шанс”). Една от пречките е, че не знам точния й адрес, само някаква част от него. Но ще стигна и до това.. иска ми се да беше най-трудното. =]
И така. Съжалявам още веднъж за изключително дългия пост, но когато се захвана с нещо, искам всичко да е както трябва.
П.П. Разбирам, че много от вас биха ме посъветвали да спра дотук и да оставя момичето.. всяка да продължи напред. Може би и вие имате право, но, както споменах, осъзнавам какво намерих в нея и не искам да я губя. Така че аз ще опитам. Ако все пак някой смята за правилно това, че продължавам да се боря за нея, ще се радвам да получа насоки, съвети... В крайна сметка, когато сподели човек, (макар и анонимно) му става малко по-леко.
Благодаря на всички, направили си труда да прочетат всичко. И колкото до това за лъжата... срам ме е от грешките, които допуснах, но не и от това, да ги призная и да поискам прошка за тях.