View Full Version : Кървав парфюм - отровни думи (БГ творчество)
Пролог:
Времето бе мрачно, а дъждът безпощадно се разбиваше в лицето ми.
Бях паднал на колене в калта, държейки безжизненото и тяло. Тя беше млада, красива със снежнобяла кожа и дълги, затънали в кал крака . Устните и бяха посинели и струйка алена кръв се стичаше от тях...
Тантури – 1957г.
1 Глава : Нощна тъма
* * *
Времето бе мрачно, небето потъмняваше и сякаш всеки момент щеше да завали. Дълго време гледах през прозореца на самолета с празен поглед, блуждаещ из гъстите черни облаци. След шесте години прекарани в Тексас, реших да се върна в България и по – точно в малкото селце, където бях отраснал. След няколко часа самолета се приземи на летището в София и още със слизането ми дъждът заваля. Стичаше се по бледото ми лице и горчив вятър, напоен със сладникав парфюм ме караше да се задавя.
Тантури – от колко време исках да се върна там, да видя пак танцуващите с дъжда драгили (растения , които вирееха само в Тантури. Бяха сини на цвят с дълги стъбла - приличаха на кръстоска между мак и лале. При дъждовно време разпръскваха семената си с въртеливи движения навсякъде и ухаеха чудно), да докосна пак меките и коси. Бях изтощен от пътуването и реших да хвана такси.
- От къде сте? - промърмори шофьора.
- Моля? - въобще не го слушах, мислех единствено за нея . . .
- Не изглеждате тукашен.
- Сигурно защото не съм.
- И каква работа имате из мрачните горски дебри по това време? Никой не ходи из тези гори , казват че е пълно с хищници.
- Не виждам какво ви засяга това!
- Съжалявам че попитах!
- Искам да сляза тук. Спрете таксито!
- Както желаете!
- Задръж рестото . . .
Слязох насред нищото, в близост до мрачната гора, светкавици озаряваха мрачното небе и едри капки дъжд падаха от разкъсаните облаци.
Чувствах се изтощен, но ми се искаше да походя пеша до селото, бях толкова озлобен към всички, исках само да я видя отново. Да вкуся сладките и устни, да докосвам нежната и кожа . . . чувствах се толкова изгубен , а звярът в мен напираше да излезе. Грешни мисли се пораждаха, припомняйки ми аромата на сладникав парфюм по кожата и . . .
- Моята единствена . . . незабравима . . .
* * *
Нощта бе млада, но коварна и престъпна, дъждът тихо ръмеше и напояваше буйната зеленина. Насред голямата драгилина поляна, сгушено в горските дебри, спеше малкото селце – Тантури. Тишина и спокойствие царуваха тук , но скоро щяха да бъдат нарушени. Лоша идея беше , че не се обадих на никой че пристигам, кой знае какви същества се разхождаха из дъбовата гора през тази грешна нощ. Дъждът се засилваше, вдигнах качулката си и закрачих бързо към гората. Странник в черно, бърз като вятъра, тичаше през гората и наближаваше селото. Странник без сянка, без душа, преследван от черни гарвани и вълци . Зверовете ме гонеха, а очите им светкаха като факли в мрака, недрата на земята дишаха тежко и горещ пушек излизаше от пукнатините на дърветата. Най – накрая стигнах до портите на селото и заблъсках силно. Обикновено по това време трябваше да има пазачи, които да охраняват от наблюдателните кули, изглежда обаче нямаше никой тази нощ (цялото село бе обградено с огромна дървена ограда от палисандър и масивни дъбови порти. Вътре имаше множество фенери, осветяващи улиците и постоянно се носеха из въздуха цветчета от рози и драгили). Настигаха ме, чувах вълчият вой и отекващият в гората, грозен гарванов крясък. Усещах леденостуден дъх във врата, причерняваше ми и точно когато бях изгубил всяка надежда, усетих как някой ме стискаше за ръката и ме теглеше навътре през портите. Мрачната фигура ме захвърли върху калната земя и затръшна портата. Беше тъмно и не виждах лицето на този който ме беше спасил, но по светлината идваща от уличния фенер разбрах, че бе жена.
- Благодаря ти!
- Не можем да се отървем от проклетите животни! Превърнаха се в пречка за клиентелата ми.
- Клиентела? Димана, ти ли си? - Димана беше красива и импулсивна, с дълга черна коса и игрив поглед. Тя бе един от малкото ми останали приятели в България след заминаването ми.
- Нямаше те 6 години! Не пишеш, не се обаждаш , а сега изведнъж се връщаш , носейки само проблеми със себе си! Дано имаш добро обяснение Ектар.
- Моля те! Не започвай тази тема, ще ти обясня всичко, просто имам нужда от известно време. Как разбра, че съм аз?
- Видях те в София на летището, но не бях сигурна , че си ти , затова те проследих.
- Ха, какво пък си правила в града?
- Моля те! Не започвай тази тема сега!
Опитваше се да ме иронизира, гледаше ме с големите си зелени очи и лека усмивка подчертаваше красивото и лице .
- Колко красива си станала .
- Подмазвач. Ела да те прегърна.
- Значи все пак съм ти липсвал.
- Не се надценявай. Между другото отивам да отворя бара, наближава полунощ .
- „Нощна тъма” ?
- Да разбира се.
- Още ли държиш тази дупка? Не мога да повярвам, че въобще някой ходи там.
- Повечето са местни, но като цяло идват доста хора. Мислех , че ти харесва.
- Много неща се промениха откакто заминах.
- Както и да е. Отиди си до вас, вземи си един горещ душ и си довлечи задните части. Аз ще се обадя тук там, а ти гледай да дойдеш до час.
- Ще бъда ! Искам само да знам . . . тя . . .
- Не знам Ектар, ти как мислиш? Откакто замина, тя се промени. Вече не е доброто малко момиченце, което остави.
- Нямах избор!
- Всеки има избор. Хайде тръгвай, че ще настинеш, ще те чакаме.
- Ще дойда . . .
* * *
Бях премръзнал целия, но не от студ, а от чувство за вина към моето момиче. Обичах я, но трябваше да замина, за доброто на двама ни, трябваше да бъда сам. Дъждът вече не валеше спокойно, а се забиваше в главата ми като ледени висулки. Краката ми не издържаха не знаех каква бе причината или от тежката раница на гърба ми, или от спомените, които изведнъж ме връхлитаха и се разбиваха в лицето ми. Паднах на колене на стълбите пред къщата, наложи се да пълзя до врата, борейки се с мислите си и с коварното време.
Когато отключих и влязох бях меко казано изненадан. Имението бе на родителите ми, но те отдавна не живееха в България и го бяха завещали на мен. Нямаше ме 6 години и очаквах всичко да е затънало в паяжини и мръсотия, но се оказа точно обратното, сякаш някой се беше грижил за къщата докато ме нямаше. Захвърлих багажа и се затичах нагоре по стълбите, свалих мокрите дрехи от себе си и влязох в банята, застанах пред огледалото и се загледах в бледото си лице.
- Да видим какво се крие под черната качулка . . .
Беше ми набола брада, косата ми бе станала дълга, а погледът ми - уморен от всичкият този страх, от непрестанното бягане и криене (трябваше да се приведа малко в ред). Бях едва на 27 , а се чувствах като на 50. Животът ме мачкаше всеки ден, надявах се само със завръщането си в Тантури нещата да се променят. Тази нощ обаче, първо трябваше да понеса последствията си.
В главата ми бе пълна каша, трябваше да си събера мислите и да се съвзема преди да се срещна с приятелите си. Застанах под душа, пуснах горещата вода и притворих очи . . .
* * *
6 години по рано . . .
Беше полунощ и гъста, непрогледна мъгла се спускаше над София . . . Живеех в Тантури – малкото , скрито из горските дебри селце в близост до града, за което малко хора знаеха. Трябваше да се видя с Алина (приятелката ми, моята единствена любов), тази вечер трябваше да е специална, беше рождения и ден. Обичам я откакто се помня, съдбата ни събра и сякаш нищо не можеше да ни раздели. Винаги е била до мен, дори в най – тежките моменти, дори когато всички други бяха срещу мен. Тази вечер трябваше да е специална , но се появиха някои . . . усложнения.
Получих обаждане от приятел, който беше в беда и реших да му помогна:
- Ектар! Стана инцидент , нападнаха ме . . . убих човек . . . моля те ела на 452-ра . . . бъди сам!
- Андрей! Не те чувам, връзката е слаба.
- Просто ела . . . 452-ра . . .моля те.
- Идвам веднага, чакай ме пред магазина за цигари.
След около половин час пристигнах на пред магазина, беше тъмно и нямаше жива душа по улиците, дори коли вече не минаваха.
Изведнъж през гъстата мъгла забелязах черна сянка , която се носеше като дух в мрака, това бе Андрей (той беше най – добрият ми приятел от гимназията, беше така да се каже „лошото момче” . Имаше татуировки по ръцете и тялото, беше с бръсната глава и обеци. Въпреки скандалната си визия Андрей беше добър и не мислех, че е способен на убийство) .
- Ттти дойде ?
- Разбира се. Кажи ми, какво стана?!
- Ннне сега, моля те. Няма време. Милицията скоро ще дойде.
- Къде е тялото? С кола ли си?
- На 2 пресеки от тук е. Да тръгваме преди някой да го е видял, с кола съм.
- Добре , но после искам да ми разкажеш какво стана.
- Добре, обещавам.
- Хайде, пали колата!
Гледах го и виждах колко уплашен беше, не исках да го натоварвам допълнително, влязохме в колата и той даде газ. След няколко минути стигнахме до мястото, трупът беше завързан в чувал и оставен близо до контейнерите. Слязохме от колата и го натоварихме в багажника, след което потеглихме към гората .
- Кажи ми сега, какво се случи? И защо тялото е в чувал.
- Вървях си по улицата, бях излязъл да се разтъпча понеже не можех да заспя. Изведнъж се появи тъмна фигура , някакъв тип с качулка, извади нож и . . . и тръгна срещу мен. Просто ссс. . . се защитавах.-сълзи обляха лицето му.
- Достатъчно , всичко ще е наред. - не исках да го измъчвам повече.
След около 20на минути стигнахме до дъбовата гора в близост до Тантури.
Беше пълен мрак, единствено лунната светлина, преминаваща измежду клоните на дърветата осветяваше пътя, застанали един до друг с Андрей, забивахме лопати в меката пръст . Постоянно се оглеждахме при най -малкия шум, нощните птици кряскаха призрачно из гората, а слабият ветрец задуха изведнъж силно. Най накрая дупката бе готова, хванахме чувала от двете страни и го хвърлихме вътре, но когато трупа падна в ровът, чувала се закачи за някаъв корен и се прокъса. Тогава през дупката се подаде женска ръка (с гривна каквато подарих на Алина). В този момент гневът навлизаше в цялото ми тяло, стисках лопатата и гледах пребледнялото лице на Андрей.
- Какво става . . . „приятел”? Какво е това?! Казвай!
- Съжалявам! Забърках се с едни хора, трябваше да ги покрия, обещаха ми много пари, а ти беше „насреща”. Както винаги, толкова наивен, толкова добър. Момичето си вряло носа, където не трябва. Пратиха ме да я очистя . . .
- Ще те убия!
В този момент бях способен на всичко. Лопатата бе достатъчно здрава за да го убия с един удар, но точно когато бясът навлизаше в мен Андрей хвърли някакъв плик в лицето ми .
- Какво е това?!
- Пари, фалшиви документи и еднопосочен билет за Тексас, реших да ти дам шанс. Има и писмо с адрес, уреден си със съвсем нов живот, нов колеж . . . освен ако не предпочиташ затвора, разбира се. Предлагам ти да бягаш, обадих се на ченгетата и съобщих за убийство. Няма твои отпечатъци, но ако те хванат . . . не ми се иска да съм на твое място.
- Не! По – добре ти бягай, защото ако те хвана , край с теб!
Беше пълен мрак, гробна тишина, единствено сирените свиреха из безлюдната гора. Бягах с всички сили, трябваше да настигна нещастника, който съсипа живота ми. За нещастие Андрей се оказа прекалено бърз, а и исках да се уверя, че Алина е добре, затова се покрих и и се обадих по телефона. (нямаше смисъл да звъня на родителите ми , те бяха заминали за Германия миналата година и не бе нужно да разбират, по – късно щях да им пусна някое лъжливо писмо, че всичко е наред). Доста момичета носеха гривни като нейната, но това не ме успокояваше особено.
-Ало. Кой се обажда? - затворих.
Исках да чуя отново гласът и. Тя беше добре, само това имаше значение за мен.
* * *
Събудих се под душа, а водата вече студена, се стичаше по тялото ми. Трябваше да тръгвам, наближаваше 01:00 часа, станах бързо от пода и грабнах хавлията. Сложих си дънките и прилепналата черна тениска, погледнах се запоследно в огледалото и доволен от новата промяна се спуснах надолу по парапета. Отидох до гаража, където естествено стоеше добрият стар форд мустанг на баща ми. Дъждът беше спрял, но светкавици осветяваха мрачното небе и хладина се носеше из въздуха, идваща от горските дебри. Нямах време за размишления, трябваше да побързам, скочих в колата, надух музиката и потеглих към бара.
След около 10на минути каране по безлюдните улици пристигнах.
Мощни светлини озаряваха цялото небе и вече ясно виждах тълпата от пияни аристократи и няколко познати лица. Цигарен дим и аромат на скъп парфюм се носеха из въздуха, заведението бе обградено от димна завеса.
- Ти се появи!
- Давид? - той беше барман в клубът на Димана, като цяло бе доста скандална личност, но държеше на близките си. Имаше мускулесто тяло и дълга черна коса, която връзваше на опашка.
- Виждам, че не си се променил много. Ела тук откачалко такава. -докато се усетя той вече ме беше грабнал във въздуха и ме подхвърляше като перо.
- Имам много да ти разказвам, но няма да е сега.
- Притеснихме се, едно писмо да беше драснал поне.
- Нямах възможност, наистина. Да си виждал Алина?
- Мисля, че е вътре. Но, нека ти дам един съвет . . . внимавай.
- Толкова ли е зле?
- Откакто ти замина, не е на себе си. Не знам какво си намислил да и кажеш, но няма да е лесно.
- Разбирам.
- Адриан също е вътре, ще се радва да те види. Всъщност Димана уреди специалната маса за нас, както в доброто старо време.
- Та, като говорихме за вълка . . .
Дъждът ръмеше и галеше красивите женски тела на танцйорките, прибиращи се в клубът за поредния танц, следвани от тълпата. В този момент видяхме как Димана подтичваше към нас смеейки се и се хвърли на врата ми.
- Ето те и теб!
- Пияна си и цялата си мокра. - радваше се да ме види и това ме изпълваше с щастие, усмихнах се и я вдигнах, а тя се гушна в мен като коте.
- Хайде да влизаме момчета.
- Ектар, тук всяка вечер е така, не обръщай внимание на богаташчетата. Само се пази от Димана.
- Ха ха! Непременно.
- Хей! Не съм глуха.
Най – накрая влязохме в прочутият „Нощна тъма”. Вътре беше наистина красиво, имаше червени копринени завеси, които се вееха и носеха аромат на лек парфюм. Стените бяха бели, а светлините, които бяха над отделните сепарета примигваха леко. По средата на бара имаше, малък подиум и танцйорки по оскъдно облекло, които забавляваха гостите. Продължавахме все по-навътре, търсейки нашата маса, Димана ми говореше нещо, но не я чувах от музиката , а и честно казано погледът ми бе зает да търся Алина. Най – накрая стигнахме до масата на която стояха Адриан, Катерина (бившата му) и Максим. Единствено Ади беше мой приятел от тях (той беше с къса, руса коса и сиви очи, слаб, с татуировки по ръцете. Работеше като китарист в някакъв клуб в София, но сега бе на вълна рисуване. Имаше груб език и доста странно чувство за хумор).
- Ако избягаш пак, ще те убия !
- И сигурно си го заслужавам, но мисля този път да остана. Липсвахте ми.
- И ти на нас. Няма да те разпитвам сега, но ще искам все пак някакво обяснение скоро време.
- Обещавам. Виждал ли си . . . Алина ?
- Алина? Онази кучка отсреща?!
- Какво?!
В първия момент мислех, че Адриан се шегуваше, но после се вгледах в посоката в която сочеше с пръст.
- Това ще боли . - изкикоти се Димана.
Това не можеше да е Алина (малкото нежно момиче с красиви сини очи, изглеждащо като кукличка), сега тя изглеждаше като съвсем нов човек, все още бе красива, но толкова различна. Косата и светеше като горящо слънце, очите и изкрящо сини , а червилото и червено като кръв.
- Али!? Хей!
- Хей! - отвърна ми тя гледайки ме право в очите с онова перверзно излъчване, неприсъщо на нея. Хвана ме за колана и ме притисна в себе си.Сякаш гледаше през мен, държеше се грубо, а докато бях зает да я оглеждам, тя бръкна в джоба на дънките ми и извади кутията с цигари. Запали една и издиша димът право в лицето ми.
- От кога пушиш?
- А ти от кога се интересуваш?!
- Чакай . . .
Беше ядосана и с право, изчезнах без да се обадя и то на рождения и ден, но не можех да търпя да я гледам какви ги върши. Отиде до двама мъже и започна да танцува покрай тях и да флиртува. Това не беше тя, знаех че го прави нарочно, не можех да издържа на тази гледка, не и трезвен. Върнах се на масата, където всички бяха впили погледи в мен, очаквайки да направя някоя глупост, но вместо това им се усмихнах и надигнах чашата с уиски.
- Какво е това уиски?
- От драгили е, Давид го направи, остава само да му измислим име и да го пуснем в производство. Добре ли си?
- Нищо ми няма.
- Не ме разочаровай! - каза Димана, навирайки език в устата ми.
* * *
Не знам колко бях изпил, но усещах силното действие на алкохола и не ми пукаше за нищо. Отново видях Алина на дансинга, която този път прекрачи границата с гадното си държание и опитите си да ме накара да ревнувам. Беше пълна тъмница, залитах и се блъсках в хората, приближих се до нея, усетих нещо твърдо да се сблъсква с юмрукът ми и след няколко минути вече бях навън с нея. Стоеше точно пред мен със своя сладко –нацупен поглед и онзи парфюм – „Пепел от рози”, който ме караше да полудея.
- Какво искаш?!
- Да поговорим.
- Не мислиш ли, че е малко късно за това?
- Моля те, нека ти обясня, а след това ще те оставя намира.
- Имаш 5 минути да ми обясниш, защо ме остави сама, без дори да се обадиш. Честно казано, не смятам, че ще намериш точните думи Тари.
Времето се оправяше, небето бе ясно, без нито един облак и слаб ветрец развяваше красивите и руси коси. Разказах и историята през пръсти за да не я тревожа. Споменах и за престоя ми в Тексас, за страхът да се върна обратно и за болката която изпитвах, че съм далече от нея. Както и за телефонните ми обаждания, на които винаги мълчах и слушах гласа и за да се уверя че е добре.
- Да , но това са 6 години Ектар! Сърцето ми спря в момента в който ме напусна. Нима очакваше да го приема спокойно! Имал си избор, можеше да намериш и друг начин, да избягаме заедно или говориш с полицията. Сигурна съм, че Хектор би ти помогнал.
- Може би, но тогава бях млад и наивен, не знаех какво да правя , а единственото сигурно нещо от всичките ми опции бе бягството ми.
- Съжалявам Ектар, не мисля, че съм готова да бъда наранена отново. Не мисля, че го искам . . . - виждах как и тя се измъчва и не исках отново да я карам да страда, но нали не си мисли че ще се откажа просто така от нея.
- Теб очите те издават, красавице.
- Какво каза?!
Не можах да се сдържа, грабнах я, притиснах я силно в мен и я зацелувах жадно. Не можех да спра, изгубих контрол над себе си . . .
* * *
Бледи спомени и картини изскачаха пред погледа ми, опитвах се да сглобя парченцата пъзел и да събера мислите си, за да визуализирам случващото се. Първо входната врата, смехът и парфюмът които следвах, пълзейки по стълбите. Цигареният дим и разлятото на пода ароматно вино, разпиляните из стаята дрехи и ваната. След малко се озовах в леглото с Алина. Тя ме гледаше отново със своя нежен поглед и ето, че бе същата като преди. Прозорците бяха изпотени, а телата ни горещи, тя забиваше нокти в мен и издишваше топъл въздух в лицето ми. Галех и целувах жадно нежната и кожа и притисках в мен голото и тяло. Целувах страстно перфектните и крака, провлачвайки език по цялото и тяло. Кожата и сладка като мед ме караше да бъда лаком . . .
- Обичаш ли ме Тари ? - попита изведнъж тя с влажен поглед.
- Никога не съм спирал да те обичам .
- Аз също! - тя се наведе над мен, шепнейки ми тези топли думи, карайки ме да потръпна.
Всяко нейно докосване ме влудяваше, бях забравил за усещането, за тръпката да бъда с нея.
Погледнах за момент към прозорецът, лунната светлина навлизаше в стаята и осветяваше красивите извивки на тялото и. Дълги - остри нокти изведнъж излязоха от пръстите ми и ги забих в гърбът и, раздирайки я цялата, притиснах я в мен окървавените и устни . . .
2 Глава : Пепел от рози
Събудих се рано сутринта на пода, слънцето блестеше в очите ми и аромат на алкохол се носеше из стаята. Преместих се мързеливо в леглото и забих лице във възглавницата. Чувствах се толкова отпаднал, а и слънцето ми пречеше да заспя (нямах щори).
- Алина! – извиках уплашен.
Обърнах се към другата половина на леглото и видях надраскан лист до възглавницата : „Трябва да тръгвам за работа, ще се видим по – късно . . .“ Тогава осъзнах, че целия този кошмар е бил просто сън и Алина е добре, напоследък доста се тревожех и постоянно мислех за нея. Отворих широко външната врата и се облегнах на парапета, гледах как навън животът кипеше и всеки вършеше някаква работа. Днес времето в Тантури бе топло и приятно както никога до сега, чуваха се щастливите детски викове от езерото и песента на птиците, идваща от гората. Трябваше да изляза малко навън и да си намеря някакво занимание, щом ще оставам тук, ще трябва да си намеря работа.
Ставаше все по - горещо, носех се по прашните улици като труп и обикалях по къщите в търсене на стари познати. Оказа се, че повечето от старците бяха починали, децата им не ме помнеха, но слухът за пристигането ми в Тантури бързо се разпространи. Някои бяха уплашени и страняха от мен, други, по - често приятели на родителите ми, ме обсипваха с ненужно внимание.
Наближаваше обяд и слънцето безмилостно печеше. Разбрах, че в милицията бяха нямаше много хора и търсиха нови попълнения, което бе идеална възможност за мен. Докато бях в Тексас учех и работех, можеше да се каже, че създадох някои връзки и имах известни познания в криминалната област, все с нещо щях да бъда полезен. Реших да навестя Хектор (шефът на полицията и законът в Тантури, който бе приятел на семейството от много години) , той беше стар, но здрав и висок с гъста черна брада и белези по тялото и лицето. Работеше като шеф на милиицията, но всъщност представляваше властта в Тантури.
* * *
Наближавах офисът на Хектор, но нещо ме накара да се отклоня. В близост до парка, под огромният орех се беше струпала тълпа от хора, отдалеч чувах виковете и риданията, които пронизваха слуха ми. И ето, че се показа и първия облак и ято тъмносини гарвани се втурнаха към тълпата.
- Спри ги Хектор! Убиват ни!– викаше Катерина и се криеше зад черните си дрехи.
- Спокойно, Катя. – появи се изневиделица Хектор и прегърна пребледнялото момиче.
- Това са глордени, не виждаш ли Хектор – демони! Всички сме прокълнати.
- Шшш! Нека, не създаваме допълнителен хаос мила.
- Какво се е случило ? – не се сдържах и се приближих.
- Здравей Ектар! Отстъпи назад, това не е за твоите очи.
- Хектор! Разбрах , че имате нужда от хора.
- Баща ти никога не би го позволил . Обещах му да те държа настрана от всичко това, а и още не си дал показания за безследното ти изчезване преди 6 години. Търсихме те навсякъде.
- Баща ми вече не е тук! От кога се познаваме Хектор? Наложи се да замина, имах работа, но вече всичко свърши. Моля те, дай ми шанс, имам нужда от работа.
- Няма да излезе нищо хубаво от това. Добре! Ще ти дам шанс, но само веднъж, така че не го пропилявай. Ей сега ще разкарам всички, а ти имаш един час преди момчетата да отнесат тялото. Събери информация, огледай района и утре те чакам сутринта в офиса.
- Убийство, нали ?
- Не знам . . . ти ми кажи.
- Имало ли е подобни случаи наскоро?
- Не и през последните 6 години. Аз тръгвам, ще те чакам утре призори. В твой интерес е да не ме караш да чакам. - усмихваше се лукаво и сякаш ме подозираше, че съм замесен.
Времето започваше да се разваля, студен вятър идваше от зловещата дъбова гора и гъсти облаци скриваха слънцето. Черни гарвани прелитаха над селото и всяваха смут, нямаше и следа от веселото настроение по – рано днес. Направих няколко крачки и се огледах наоколо, тялото беше на 30-на годишен мъж, висок с множество татуировки и грубо лице. Имаше парче от стрела, забито във врата (несъмнено ставаше въпрос за убийство) и кал и трева по обувките. Вероятно е дошъл от гората, бягал е от нещо,но тогава се огледах отново и забелязах на един храст, близо до тялото се вееше парче бял плат. Значи все пак е бил убит в селото. Изглежда убиецът е намерил начин да влезе вътре без да го забележат, или пък е някой от местните . . .
Наближаваше следобед, затова реших да събера улики и да се оттегля за да могат специалистите да си вършат работата. Взех стрелата, парчето плат и надрасках набързо в тефтера си своята гледна точка за престъплението. Жертвата, ми изглеждаше учудващо позната, сякаш се бях срещал вече с него, само че не помнех къде. Главата започваше да ме боли, трябваше да хапна нещо, а и можеше да се видя с Алина.
* * *
Силен вятър пронизваше тялото ми като безброй игли, навън нямаше жива душа, единствено уличните фенери пламтяха зловещо и обгаряха розовите храсти. Пепел от рози се носеше из въздуха с мирис на изгарящ сетивата парфюм. Можех да чуя плача на гората и вълчия вой, прекъсван от грозният гарванов писък. Вървях покрай кафетата и таверните и се оглеждах постоянно за Алина. Лутах се наляво – надясно по прашните улици докато накрая не открих къде работеше: „ Халите”
- Добър ден! - каза ми едно младо момиче, когато прекрачих прага на кафето.
- Добър ден! Алина тук ли е?
- Съжалявам. Току що идвам, сигурно смяната и е свършила по – рано днес. Ще желаете ли нещо?
- Всъщност, да. Искам едно дълго кафе и нещо леко за хапване по ваш вкус.
- Разбира се! Седнете на някоя маса, а аз ще ви донеса поръчката щом стане готова.
- Благодаря!
Заведението бе полупразно и се чувствах спокоен че нямаше да се набивам на очи, седнах на една от по забутаните маси и започнах да разглеждам уликите докато чаках поръчката. Запалих цигара и вдишвайки от дима сякаш отново се връщах в бара. През главата ми минаваха мисли и спомени, които не можех да свържа, но имах чувството, че познавах убития и не можех да се отърва от мисълта за него. Постоянно виждах лицето му притваряйки очи. Може би си въобразявах, а и не бях спал почти, трябваше да проверя документите му за самоличност и да разбера кой е. Докато разсъждавах и прехвърлях тефтера телефонните си номера изведнъж попаднах на едно по – специално име.
- Андрей - още пазех номера му.
- Поръчката ви господине, заповядайте.
- Не, не, не може да бъде! Не отново!
- Добре ли сте?
Хвърлих уплашен цигарата на земята и се хванах за главата. Изправих се светкавично, оставих парите на масата и се затичах към участъка. Трябваше да знам дали греша, трябваше да видя името със собствените си очи. Непрогледна мъгла обгръщаше малкото селце, тичах като обезумял по улицата с притворени очи, пепелта ме заслепяваше.
* * *
6 години по рано – Тантури
Сирените отекваха в гората, небето притъмняваше и черни гарвани наддаваха зловещ крясък. Бях се опрял на един стар дъб и с треперещи ръце държах шанса си за бягство (писмото от Андрей). Дъждът се засилваше все повече и повече, с последни сили успях да стигна до телефонната кабина.
-Ало. Кой се обажда? - затворих.
Исках отново да чуя гласът и . Тя беше добре, само това имаше значение за мен. Сега, трябваше да замина, не можех да рискувам да я взема с мен, а и нямах време, скоро милицията щеше да е обградила всички възможни пътища за бягство.
* * *
Тичах по прашните улици и избърсвайки пепелта от очите си, сякаш отмивах и спомените, които изскачаха пред лицето ми неканени.
Беше започнало да се здрачава когато пристигнах до участъка, бях закъснял. Приближих и почуках, но никой не се появи, тогава натиснах бравата и вратата се отвори. Нахълтах като престъпник вътре и веднага се разрових из документите. След дълго търсене най – накрая открих папката и разгърнах плахо първата страница : „ Андрей Андреев...”. Силен изстрел се чу някъде отвън и изтървах папката уплашен. В началото си помислих, че това бе Хектор и излязох от участъка с вдигнати ръце, но вместо това видях как жени и деца бягаха по улицата и викаха.
- Хей! Какво става? - извиках аз, хващайки една от жените за ръка.
- Те са тук! Намерили са начин да минат . . . през портите . . .
- Кой?
- Глордените!
- Гло. . . ?
- Животните, явно някой ги е пуснал вътре и нападат селото! Моля те пусни ме!
Пуснах ръката и гледайки в една точка като вцепенен. Отдавна имахме проблем с дивите зверове, но сега бе различно, никога не са успявали да преминат през масивните порти. Не е възможно . . . освен ако някой не им е помоогнал.
- Ектар ! Моля те, детето ми е още там, Хектор не ми позволи да остана. Спаси го, моля те! - викаше една жена от бягащата тълпа.
Затичах се към имението, трябваше да взема колата иначе нямаше да мога да стигна навреме до портите, а и имах нужда от оръжие.
Когато стигнах вече беше тъмно и студен вятър минаваше като лед през тялото ми. Отворих гаража и потърсих старата пушка на баща ми и камата. След като намерих каквото ми трябваше, наметнах големият черен шлифер и скочих бързо в колата.
* * *
След 10на минути каране като луд по мрачните улици пристигнах до портите на Тантури. Единствено фенерите осветяваха мрачната картина и тълпата от разярени мъже. Женски плач се чуваше отдалеч и литри кръв се лееха по земята. Хектор, като обезумял сваляше горските зверове с пушката си и ги съдираше с нож.
- Хектор! Какво стана?! Как са влезли вътре?
- Някакво лудо момиче, видели са я да тича без да спира в гората, казаха ми, че нозете и са били разкървени, успяла да отвори портите и пуснала вълците, затова пък аз и пуснах един куршум в главата.
- Какво?! Ти съвсем си полудял! Не можеш да убиваш хората просто така.
Всъщност . . . мога! - извика той и лека усмивка се появи по оплисканото му с кръв лице.
Хвърлих се напред и започнах да стрелям наред, отвсякъде бликаше кръв, отвсякъде падаха мъртви и ранени. Изведнъж чух детски писък от гората.
- Детето! Хектор отвори портата !
- Забрави! Няма да изложа селото на опасност заради глупости!
- Глупости?! Не чуваш ли детските викове? Сигурно още е живо.
- Нищо не чувам! - ледаше страшно и викаше, докато изтръгваше сърцето на един от вълците.
При гледката как умира вълка потръпнах, причерня ми и се свлякох на земята.
- Хектор . . .
- Не можеш да понасяш кръв, а малкия ?! Хахаха!
- Не виждаш ли, че просто се опитват да излязат навън, защо не ги пуснеш по дяволите?!
- Това ще им е за урок!
Нещо ме удари по главата и изгубих съзнание. Когато отворих отново очи бях легнал на дивана в къщата на Алина, а Давид и Адриан се бяха надвесили над мен.
- Ставай красавице ! - викаше Адриан ухилен.
- Оох ! Главата ми ще се пръсне. Как се озовах тук?
- Хектор те донесе пред вратата и каза на Алина, че си припаднал.
- Ах това гадно селско . . .
- Явно не се разбирате много . . . хайде ставай, тъкмо ще сядаме на вечеря.
- Вие вървете, аз ще дойда след малко.
- Не се бави. - усмихна ми се Алина и всички излязоха от стаята.
Изправих се на крака и погледнах през прозореца, небето бе мрачно, а дъждът се удряше в стъклото. Задаваше се буря в тази грешна нощ. Заслушах се за момент и чух стоновете и риданията на скърбящите вълци и гарвани. Изведнъж си спомних как онази жена ги нарече : „Глордени”. Може би трябваше да проверя в библиотеката за тях, може да се окажат по специална порода зверове, а и в обезумелия поглед на Хектор тази нощ видях страх.
- Мислех , че пак си заспал. - каза Димана прокрадвайки се зад мен.
- Следиш ли ме? - усмихнах се аз, прокарвайки пръсти през косата и.
- Хвана ме.
- Може ли да те попитам нещо?
- Давай.
- Какво знаеш за Глордените?
Тя ме погледна учудено с големите си зелени очи и бързо извърна поглед. След това се обърна отново ухили се и ме тупна по рамото.
- Питам те сериозно. Днес една жена нарече вълците така. Знаеш ли нещо?
- Седни до мен . . . не само вълците се наричат Глордени, а и гарваните, Ектар. Това са по – особен вид същества. Вълците са по – големи от обикновено, с пъстри очи, които пожълтяват в момент на ярост. Гарваните са бързи като стрела, синкаво-черни с красиви зелени очи.
- Като твоите . . .
- Да, като моите ( усмихна се тя и се изчерви). Освен това се смята, че Глордените са пазачи на кралицата, наричат я: „ловецът в бяло”.
- Кралица?
- Самодива, веда . . . има много имена.
- Звучи ми като приказка.
- Легенда. Според фолклорът ако в земите на Тантури загине момиче/жена в момент на силна тъга/мъка и не бъде погребана то тя остава на границата между живота и смъртта. Денем е обикновен човек, а нощем е убиец, жаден за мъст. Казват, че когато загине като човек тя привиква 2ма верни воина за да я защитават, по - често роднини или приятели. Единят - гарван (шпионин), за да открива жертвите и, а другият - вълк (страж) за да я защитава и да и носи плячката. - за момент се изплаших, за момичето което заровихме близо до Тантури преди 6 години, но после си спомних, че е била убита далеч от тук.
- Ти вярваш ли на всичко това? - ухилих се аз.
- Не разбира се, това са само приказки. - нацупи се тя и ме удари с възглавницата в лицето.
- Хей, децата, вечерята изстина. - провикна се Алина, която явно бе чула кикотенето на Димана.
- Да вървим.
* * *
След вечерята останах с Адриан на по чашка и му разказах всичко.
- Разчитам, че няма да казваш на никой друг за момента.
- Разбира се Ектар! Може да ми хлопа дъската, но не съм предател.
- Така е. - изхилих се аз отпивайки от уискито.
- А искаш ли да глътнеш чашата докато се смееш? - каза той и ме тупна по гърба.
- Има нещо . . . специално в това уиски.
- Ти си сбъркан приятелю.
- Хайде аз ще лягам.
- Няма ли да легнеш при Алина?
- Пиян съм, отново. Мисля да спя на дивана .
- Истински мъж. - изхили се Адриан.
- Нещо такова . . .
Изпратих Адриан и се проснах като парцал на дивана. Заспах веднага, изолирайки всякакви други шумове.
На сутринта, когато отново отворих очи останах потресен. Слънцето слабо преминаваше през дърветата и блестеше в лицето ми, целите ми крака бяха в кал, а дрехите ми прокъсани. По някакъв начин се бях озовал в гората, но не помнех нито как, нито защо. Покрай мен спокойно се разхождаха няколко вълка, които дори не ме поглеждаха, изправих се, протегнах ръка и се опитах да докоснах единя. Беше наистина огромен, с гъста черна козина и пъстри очи.
Чуха се викове в далечината, които подплашиха вълците , очите им пожълтяха и изреваха яростно и тръгнаха срещу мен. Грабнах веднага дрехите си и побягнах към селото.
3 Глава : Под бялото було
3 месеца по – късно . . .
Беше късна есен, нямаше и помен от зеленината, която красеше Тантури. Дърветата бяха оголени и потъмнели от скръб листа се вееха по покварената земя. Много неща се бяха променили, Хектор беше полудял и бе готов да зaлови и убие всяко едно животно в околността. Постоянно разправяше за някаква „ тайна милиция ” и как щял да събере хайка и да излезе в гората. Случаят с Андрей бе вече минало, сега старецът имаше по – важни дела , като да налага лудите си закони в селото. Приятелите ми се държаха странно, а аз сякаш започвах да полудявам. Виждах само зверове в лицата на хората, не можех да спя и често се озовавах на различни места на сутринта. Единственото, което ме крепеше бе, че когато се събудех на сутринта и не помнех какво бях правил през нощта обикновено бях бил пил. Вечерта решихме да се съберем отново в : „Нощна тъма”, щяха да затварят бара понеже след няколко дни щеше да има бал с маски по случай 107 години от създаването на Тантури. Димана искаше повече хора да присъстват, вместо да се наливат в бара, отдели пари и започна строеж на голяма бална зала от външна страна на селото (в близост до гората на мястото на старата конюшна). Всички бяха съгласни, а и от известно време нямаше и следа от вълците.
* * *
- Рано си станал! - провикна се Алина.
- Не можах да заспя!
- Какво правиш там горе Ектар, въобще знаеш ли как . . .
- Защо не млъкнеш и не ми подадеш чука.
- Ремонт на имението! Наеми си майстори.
- Мога и сам да се справя!
- Хей! Какво става с теб? Сериозно.
Очите ми се наляха със сълзи, хвърлих последния фас и се спуснах надолу по стълбата. Алина стоеше точно пред мен и ме гледаше с тъжен поглед. Притиснах я силно в мен и я целунах страстно.
- Какво става с момчето ми?! Какво става с нас Тари?
- Мисля, че полудявам миличка, виждам разни неща, а и Хектор . . .
- Знаеш ли . . . мисля, че имаме нужда от почивка. Нека отделим поне един ден, само за двама ни. Ще говоря с Хектор.
- Права си и мисля че можем да си го позволим.
- Нека отидем в гората, ще се върнем до залез.
- Опасно е.
- Ще те пазя.
- Хаха. Не се и съмнявам скъпа . . .
* * *
Докато се осъзная Алина вече ме дърпаше по един баир за ръка и се смееше.
- Готов ли си? - трябваха и по-малко от 2 минути за да накара Хектор да ме освободи , ще си отбележа никога повече да не я подценявам.
- Какво? Да не се шегуваш . . . успяла си да го убедиш да ме пусне?
- Хей , да не забравяме, че Хектор е баща на Димана. Той не е лош човек Ектар, просто е отдаден на работата си.
- Така ли?! Тогава би ли ми казала какво стана с детето, което той остави да бъде разкъсано пред портите?
- Да. Детето бе син на Изабела, Хектор го е спасил, видях се с нея преди няколко дена. Това което си чул, не е било дете, а по – вероятно вълчи вой.
- Разбрахме се, че този ден ще е само за нас . . . и никой друг, далеч от всичко и всички. Нека сменим темата . . .
- Ти гониш. - блъсна ме на земята и се затича по хълма.
- Само да ми паднеш!
След 10на минути (по обяд) стигнахме обширна поляна, посиняла от дрaгили.
- Драгили ! (изпищя Алина)
- Хах. Ако знаех, че ти харесват толкова щях да ти купя.
- Не, благодаря. Знаеш, че обичам дивите цветя, искам просто да им се порадвам.
- Разбира се . . . нали и ти си диво цвете. - беше толкова красива, дългите и руси коси се вееха и танцуваха с вятъра.
Изведнъж започна да ръми и драгилите развъртяха глави, разпръсквайки синкавите си семена, които се разхвърчаха с отблъсналите се в тях капки дъжд. Красива гледка, само аз и тя, обградени от летящи сини цветчета носещи се из въздуха като пеперуди. Гледах я как тичаше по поляната и танцуваше в дъжда, беше неустоима.
- Твоя съм! Днес можеш да правиш с мен каквото поискаш.
- Изкушаваш ме.
Топлият дъжд се стичаше по красивото и тяло и мокрите и дрехи започнаха да прозират. Блъсна ме на земята и започна да танцува, бавно, пристъпвайки към мен. Малките сини семена се докосваха до нежната и кожа и галеха розовите и устни, карайки я да потрепне от възбуда. Хванах я за ръката, съборих я на земята върху меката синя трева и я целунах. Целувах я по врата и вдишвах от сладкия и парфюм, беше се стопила в ръцете ми, чувстваше се отново защитена в прегръдките ми. Свалях презрамкита и със зъби и докосвах с устни мократа и кожа. Притискаше голото си тяло в мен, драгилините цветчета галеха гърдите и, и горещ въздух излизаше от посинелите и устни. Дъждът беше топъл, направо горещ, но времето бе студено и усетих как изтръпвам, въпреки това не можех да спра. Прехапвахме устни до кръв и преплитахме голите си тела, изпаднали в екстаз.
* * *
107г по-рано - Тантури (основаването) :
Беше студена зимна нощ . . .
Моля коментирайте ;d това е чернова , само да предупредя
katericArofl
01-25-2012, 17:12
Ти не я ли беше публикувала и по-рано под друго заглавие?
Drugo zaglavie i druga istoriq.
katericArofl
02-02-2012, 17:10
Хаха, да, точно затова попитах, че хем ми се стори различно заглавието, а пък имената на героите еднакви.. Онази тъкмо ми беше започнала да ми става интересна? Ще си я довършваш ли? :D :)