ALetterFromTheSky
02-02-2012, 11:11
Здравейте! :) Нова съм за форума, но разгледах темите от раздела и ми хареаха, та реших и аз да публикувам нещичко :)
Приемам всякаква критика :) !
Локви кръв, примесени със засъхващи сълзи, дъжд, преливащ в нежен сняг... сирени, писъци, ужасени погледи, безмълвни сенки ...Защо се стигна дотук?Дали някой някога си е представял края? И как точно ще се случи? Не, той е непредвидим... идва като полъх. Неусетно прониква в жилите, изпълнени с живот. Отнема всичко, всичко освен спомените . Дори когато сърцето спре да бие, спомените остават, запечатани в очите, в съзнанието, във вечността...
Беше юли месец. Обикновен ден за 90% от хората. Не и за мен . За мен беше деня, в който щях да срещна най-голямата си мечта и кошмар в едно . Запознахме се. Грешка, за която дори след края, ще съжалявам .
Отидохме у тях . И двамата бяхме достатъчно пияни за да грешим миг след миг, секунда след секунда . Той имаше семейство . И това не е нещо ново за 90% от хората. Вече всеки семеен се отклонява от идиличната права. Техен избор. Знаех , че не е редно , но го исках . Прибрах се твърде изцедена за дълбоки размисли .След като обаче се събудих в мен нахлу съвестта ми и реших, че повече не искам да се занимавам с това . Казах си , че е само една игра и толкова . Минаха 2 седмици , но той не напускаше мислите ми по един или друг начин . Отидох да го видя, поговорихме си , спомена , разбира се, как е в семейството . Аз кимах и го гледах. Осъзнах , че го гледам , но думите само минаваха покрай мен .
Поне повечето . Тези за семейството се забиваха право вляво ... А някой ще попита защо, нали е само игра?! Е дойде миг, в който признах пред себе си , че е повече от едно забавление, повече от една нощ ... повече от ... грешка . Най-трудния избор в този живот е именно това . Признаеш ли нещо пред самия теб , вече всичко придобива различен смисъл . Аз имах нужда да го виждам, да го усещам, допира му, топлия му дъх , говора му ... всичко негово. Това бе различното . Виждахме се от време на време. Той самия каза как е променил държанието си към мен . Имаше повече нежност, но знаете ли, всяка нежност крие удар в гърба . Вече не беше само секс, вече беше любов , беше старание. Беше нереално хубаво и с право нереално .
Всички тези целувки , милувки, всеки допир и докосване . Всички изречени думи изгубиха своя смисъл . Той просто ме отписа от живота си . Всичко казано бе заровено дълбоко в съзнанието и в миналото . Беше ми казал да помня разговорите ни . Това ме вбеси още повече . Извиках го да си поговорим за последно . Той не искаше , но след дълго настояване , се реши . Бяхме притиснати един в друг . Никой не казваше нищо . Очите изричаха достатъчно- колко бяхме наранени, колко бяхме изживели, колко премълчаваме ... Усещах как сърцето ми бие празно... ръцете му чертаеха кръг по гърба ми . Нищо не беше същото. Това беше сбогуването ни. Нямаше смисъл да продължавам да живея в илюзия. Щях да се погубя така или иначе . Той запали, аз отидох до кухнята . Блясъкът на кухненския нож ме изкушаваше . Нямаше смисъл да се мъча повече . Аз нямаше да обичам никого и никога по същия този огнен начин . Аз не го обичах, аз го обожавах . Всеки един миг, прекаран с него, беше като късче от рая. Докоснах ножа с дългите си студени пръсти . Сивотата на метала беше толкова изкушаваща в този момент . Усетих допир по раменете си и бързо го оставих .
-Аз трябва да изчезвам – неговата реплика след всяка среща .
-Добре... не всъщност не е добре . Сега след като си отидеш аз ще се свлека на пода и ще заспя в собствените си сълзи . И това беше всичко . Няма да те виждам повече .
-Ще ти мине и ще срещнеш правилния-усмихна се той .
-Аз.... аз искам теб. Вече бях на колене .
-Не разбираш ли , че не става . Няма как ... обстоятелсвата са таива- всяка негова дума пробождаше по-жестоко от ножа. Развихри се скандал .
-Знаеш ли, ще прекратя тези глупости .
-Добре, най-после . Почна да ми писва.
Аз побеснях. Хванах ножа . Сложих го в чантата си , облякох си палтото и излязох . Вървях без посока и цел . Валеше дъжд , но се смесваше с мокър сняг . Сълзите ми стопляха пребледнялото лице . Вървях , минавах покрай местата, където бях с него . Търсех някаква следа , останала от любовта, но... беше останала една празнота, едно нищо . Извадих ножа. На лунна светлина блестеше още по-красиво . Прокарах го по дланта си, по китката . Червени линийки чертаеха лабирнти по бялата ми кожа . Снежинките се смесваха с аленото и ставаше красиво произведение . Мое собствено произведение ... Тялото ме предаваше . Вече пъзях по улицата и нямах сила . Линийките бяха станали цели реки и бяха се умножили . Сълзите ми замръзваха още на лицето ми . Устните ми трепереха от студа , пронизващ тялото ми .Тяло, борещо се със смъртта . Пред мен се редуваха всички моменти с него . Всяка целувка, всеки допир. Всеки разговор. Първата целувка с него , парфюмът му. Ръцете , които караха кожата ми да настръхва . Думите му, които разтапяха замръзналото ми сърце. Всичко е било измама. Всеки един път , когато го бях виждала . Всяка усмивка . Как идваше на бара при мен само за да ме целуне, да ме закачи , да се усмихне . .. да бъде до мен . Улицата вече отнасяше алената течност и историите ми надолу към безкрая . Със сетни сили опитвах да задържа спомените . Усещах жестока болка . Осъзнах , че раните вече не бяха само на ръцете ..Спомням си белезите ми от него... те бяха от хубаво ... Бях на неговата улица. Бялото ми палто беше кално и окървавено . Лицето ми също беше мръсно, мокро и все така измъчено . Отивах ли си ? В този момент видях фарове, чух спирачки, викове. Аз вдигнах глава и се усмихнах . Това вече беше краят ми . 7 и 20 сутринта . 9 декември . Малките локвички кръв бяха напоени с нови , този път огромни и бликащи отвсякъде . Палтото ми беше пропито с алената течност . Не успях да намеря следа от любовта ни, освен една негова запалка, която стисках до сетния ми миг . Той усети някаква болка и се подпря на стената . Беше у нас и тъкмо си тръгваше . Болката беше вляво . Аз се прощавах с него ... Вървеше по улицата и виждаше как уплашени хора тичаха към неговия блок . Той побърза и , колкото повече приближаваше толкова неговата болка се усилваше и броя на хората се множеше. Линейки , полиция. Видя огромните локви кръв , покрити с тънък слой сняг . После следвайки ги стигна до едно безмълвно тяло . Моето тяло ... и запалката му, която стисках, но явно ръката ми се е отпуснала и изтървала. Бях застинала усмихната, сигурно съм си спомнила някой от онези хубавите ни моменти . Той се насълзи и коленичи до мен . Хвана ръката ми . Беше като лед . Не усещах вече допира му, не чувах гласа му . Сложи ме в скута си . Аз бавно се свлякох оттам . Той отново ме вдигна . Болката в очите му говореше достатъчно . Ножът падна от джоба ми . Беше още с моя аромат . Нямаше вече живот в жилите ми . Полъхът на смъртта го беше отнел . Но спомените оставаха, щяха да живеят вечно в мен ... бях ги създала аз и щях да си ги отнеса само аз . Никой нямаше да знае за това, на никого не му и трябваше . Това беше моето късче рай ...
Приемам всякаква критика :) !
Локви кръв, примесени със засъхващи сълзи, дъжд, преливащ в нежен сняг... сирени, писъци, ужасени погледи, безмълвни сенки ...Защо се стигна дотук?Дали някой някога си е представял края? И как точно ще се случи? Не, той е непредвидим... идва като полъх. Неусетно прониква в жилите, изпълнени с живот. Отнема всичко, всичко освен спомените . Дори когато сърцето спре да бие, спомените остават, запечатани в очите, в съзнанието, във вечността...
Беше юли месец. Обикновен ден за 90% от хората. Не и за мен . За мен беше деня, в който щях да срещна най-голямата си мечта и кошмар в едно . Запознахме се. Грешка, за която дори след края, ще съжалявам .
Отидохме у тях . И двамата бяхме достатъчно пияни за да грешим миг след миг, секунда след секунда . Той имаше семейство . И това не е нещо ново за 90% от хората. Вече всеки семеен се отклонява от идиличната права. Техен избор. Знаех , че не е редно , но го исках . Прибрах се твърде изцедена за дълбоки размисли .След като обаче се събудих в мен нахлу съвестта ми и реших, че повече не искам да се занимавам с това . Казах си , че е само една игра и толкова . Минаха 2 седмици , но той не напускаше мислите ми по един или друг начин . Отидох да го видя, поговорихме си , спомена , разбира се, как е в семейството . Аз кимах и го гледах. Осъзнах , че го гледам , но думите само минаваха покрай мен .
Поне повечето . Тези за семейството се забиваха право вляво ... А някой ще попита защо, нали е само игра?! Е дойде миг, в който признах пред себе си , че е повече от едно забавление, повече от една нощ ... повече от ... грешка . Най-трудния избор в този живот е именно това . Признаеш ли нещо пред самия теб , вече всичко придобива различен смисъл . Аз имах нужда да го виждам, да го усещам, допира му, топлия му дъх , говора му ... всичко негово. Това бе различното . Виждахме се от време на време. Той самия каза как е променил държанието си към мен . Имаше повече нежност, но знаете ли, всяка нежност крие удар в гърба . Вече не беше само секс, вече беше любов , беше старание. Беше нереално хубаво и с право нереално .
Всички тези целувки , милувки, всеки допир и докосване . Всички изречени думи изгубиха своя смисъл . Той просто ме отписа от живота си . Всичко казано бе заровено дълбоко в съзнанието и в миналото . Беше ми казал да помня разговорите ни . Това ме вбеси още повече . Извиках го да си поговорим за последно . Той не искаше , но след дълго настояване , се реши . Бяхме притиснати един в друг . Никой не казваше нищо . Очите изричаха достатъчно- колко бяхме наранени, колко бяхме изживели, колко премълчаваме ... Усещах как сърцето ми бие празно... ръцете му чертаеха кръг по гърба ми . Нищо не беше същото. Това беше сбогуването ни. Нямаше смисъл да продължавам да живея в илюзия. Щях да се погубя така или иначе . Той запали, аз отидох до кухнята . Блясъкът на кухненския нож ме изкушаваше . Нямаше смисъл да се мъча повече . Аз нямаше да обичам никого и никога по същия този огнен начин . Аз не го обичах, аз го обожавах . Всеки един миг, прекаран с него, беше като късче от рая. Докоснах ножа с дългите си студени пръсти . Сивотата на метала беше толкова изкушаваща в този момент . Усетих допир по раменете си и бързо го оставих .
-Аз трябва да изчезвам – неговата реплика след всяка среща .
-Добре... не всъщност не е добре . Сега след като си отидеш аз ще се свлека на пода и ще заспя в собствените си сълзи . И това беше всичко . Няма да те виждам повече .
-Ще ти мине и ще срещнеш правилния-усмихна се той .
-Аз.... аз искам теб. Вече бях на колене .
-Не разбираш ли , че не става . Няма как ... обстоятелсвата са таива- всяка негова дума пробождаше по-жестоко от ножа. Развихри се скандал .
-Знаеш ли, ще прекратя тези глупости .
-Добре, най-после . Почна да ми писва.
Аз побеснях. Хванах ножа . Сложих го в чантата си , облякох си палтото и излязох . Вървях без посока и цел . Валеше дъжд , но се смесваше с мокър сняг . Сълзите ми стопляха пребледнялото лице . Вървях , минавах покрай местата, където бях с него . Търсех някаква следа , останала от любовта, но... беше останала една празнота, едно нищо . Извадих ножа. На лунна светлина блестеше още по-красиво . Прокарах го по дланта си, по китката . Червени линийки чертаеха лабирнти по бялата ми кожа . Снежинките се смесваха с аленото и ставаше красиво произведение . Мое собствено произведение ... Тялото ме предаваше . Вече пъзях по улицата и нямах сила . Линийките бяха станали цели реки и бяха се умножили . Сълзите ми замръзваха още на лицето ми . Устните ми трепереха от студа , пронизващ тялото ми .Тяло, борещо се със смъртта . Пред мен се редуваха всички моменти с него . Всяка целувка, всеки допир. Всеки разговор. Първата целувка с него , парфюмът му. Ръцете , които караха кожата ми да настръхва . Думите му, които разтапяха замръзналото ми сърце. Всичко е било измама. Всеки един път , когато го бях виждала . Всяка усмивка . Как идваше на бара при мен само за да ме целуне, да ме закачи , да се усмихне . .. да бъде до мен . Улицата вече отнасяше алената течност и историите ми надолу към безкрая . Със сетни сили опитвах да задържа спомените . Усещах жестока болка . Осъзнах , че раните вече не бяха само на ръцете ..Спомням си белезите ми от него... те бяха от хубаво ... Бях на неговата улица. Бялото ми палто беше кално и окървавено . Лицето ми също беше мръсно, мокро и все така измъчено . Отивах ли си ? В този момент видях фарове, чух спирачки, викове. Аз вдигнах глава и се усмихнах . Това вече беше краят ми . 7 и 20 сутринта . 9 декември . Малките локвички кръв бяха напоени с нови , този път огромни и бликащи отвсякъде . Палтото ми беше пропито с алената течност . Не успях да намеря следа от любовта ни, освен една негова запалка, която стисках до сетния ми миг . Той усети някаква болка и се подпря на стената . Беше у нас и тъкмо си тръгваше . Болката беше вляво . Аз се прощавах с него ... Вървеше по улицата и виждаше как уплашени хора тичаха към неговия блок . Той побърза и , колкото повече приближаваше толкова неговата болка се усилваше и броя на хората се множеше. Линейки , полиция. Видя огромните локви кръв , покрити с тънък слой сняг . После следвайки ги стигна до едно безмълвно тяло . Моето тяло ... и запалката му, която стисках, но явно ръката ми се е отпуснала и изтървала. Бях застинала усмихната, сигурно съм си спомнила някой от онези хубавите ни моменти . Той се насълзи и коленичи до мен . Хвана ръката ми . Беше като лед . Не усещах вече допира му, не чувах гласа му . Сложи ме в скута си . Аз бавно се свлякох оттам . Той отново ме вдигна . Болката в очите му говореше достатъчно . Ножът падна от джоба ми . Беше още с моя аромат . Нямаше вече живот в жилите ми . Полъхът на смъртта го беше отнел . Но спомените оставаха, щяха да живеят вечно в мен ... бях ги създала аз и щях да си ги отнеса само аз . Никой нямаше да знае за това, на никого не му и трябваше . Това беше моето късче рай ...