kikki
02-04-2012, 14:59
Може да се каже, че съм начинаеща, така че ВСЯКА КРИТИКА Е ДОБРЕ ДОШЛА ЗА МЕН !
И силно се надявам моят разказ в няколко части да ви хареса (:
Между небето и земята - Кика
Част 1
Август. 2001година.
Минаваше полунощ, когато странен шум събуди Чарли. Тя разтърка очи, за да привикне с тъмното . След това бавно стана от леглото и се запъти към врата.
Коридорът тънеше в тъмнина. Странния звук ставаше все по-силен и очетлив, по-ясен. Когато стигна до стълбището, се заслуша. Шумът идваше от кухнята. Приличаше на шуртене на вода.
Прекоси хола с бързи крачки. Мина покрай Джак, който беше заспал докато гледа телевизия. Чарли се усмихна леко и забърза към кухнята. Когато отвори врата, погледът й падна върху съдовете, които се търкаляха по пода. Имаше и няколко счупени чинии. Чешмата беше пусната и шуртеше силна струя. Мивката преливаше, заради което подът беше мокър. Но след малко очите й се разшириха от ужас. Чарли пристъпи няколко крачки. Леденостудено вода обля краката й, но беше прекалено стъписана, за да заобиколи голямата локва на пътя й. Момичето си пое дълбоко въздух и докосна с върха на пръста си червената течност по стената.
Беше кръв.
Чарли стоя миг – два като ударена от гръм. Искаше да извика, но беше прекалено ужасена,за да издаде какъвто и да е звук. Паниката и страхът обгърнаха момичето, задушаваха я. Беше плашещо тихо. Чуха се стъпки. Чарли се огледа. Тогава тя забеляза, че водата вече не шурти. Беше спряла. Сама. Чарли стоеше неподвижно. Какво да прави?
- Какво има? – усмихна се сънено Джак и разтърка очи, но щом видя
изражението на Чарли, разбра, че нещо не е наред. Не му беше нужно много време да разбере какво точно е това. Той преглътна. Очите му засвяткаха зловещо. – Ах, това хлапе! – закани се той и извика. – Джеръми! Слез долу!
Чуха се стъпки. След минута в кухнята влезе момче на около шеснайсет години и се огледа. Може би не осъзнаваше, че това по стената беше кръв, а не боя. Джеръми погледна баща си и веднага разбра, че нещо не е наред:
- Какво има?
Въпросът му още повече изнерви Джак, който въздъхна тежко и го погледна. Чарли просто стоеше и гледаше отстрани. Искаше да обясни на баща си, че Джеръми този път няма ни най-малка вина, но знаеше, че ако се обади - нещата ще се влошат още повече.
- Татко, не съм аз. Не и този път. Повярвай ми! – каза тихо Джеръми, но
баща му не беше много сигурен.
- Лягайте си – утре ще говорим. – каза студено Джак и изгледа за
плашително Джеръми.
Нито на Чарли, нито на брат й му се спеше. Момичето беше прекалено изплашено. То дори не искаше да мигне.
Какви ли не картини изникваха пред очите му. Джеръми мислеше кой би сторил това. Вярно, и той провеше подобни неща, но този път не беше виновен.
Изведнъж Чарли се спря. Намръщи се. Когато мина покрай голямото огледало в коридора, видя вместо своето отражение нещо друго. За миг – два тя се чудеше дали да се върне или не. Може би щеше да й дойде в повече, но тя бавно се върна назад. Може би й се беше привидяло. Или не. Когато погледна в огледалото, срещу нея стоеше жена. Тя беше красива. С дълга черна коса, сплетена на плитка. Кожата й беше бледа. Очите й бяха сини, спокойни и някак детски. Бяха й толкова познати. Но откъде? Чарли се опита да отмести поглед, но нещо я спираше. Жената стоеше там, пред нея, и й се усмихваше мило. Говореше й нещо. Но не можеше да я чуе. Чарли протегна ръка. Искаше да я докосне. Чувстваше я толкова близка. Изведнъж се чу писък. След миг огледалото се пръсна. Стотици малки парченца обсипаха момичето. Чарли инстинктивно се сви.
Джеръми, който през цялото време гледаше, без да разбира какво се случва, се втурна към сестра си.
- Добре съм, Джеръми. – каза тихо Чарли и се опита да се усмихне ободрително, но не можа. Тя го погледна в очите – бяха сини, спокойни, детски.
- Сигурна ли си?
- Какво се е случило? – попита Джак изплашен.
Огледалото се пръсна. Само. Отговорът беше прекалено труден за обяснение. А и за схващане. Но Джак бързо разбра, макар Чарли да говореше прекалено бързо, несвързано и накъсано. Страхът и паниката я задушваха. Тя едва си поемаше дъх. Дишаше тежко.
Джак стоеше като ударен от гръм. Гледаше към Джеръми, но ясно осъзнаваше, че колкото и таланлив да беше синът му по отношение на пакостите, не можеше да стори нещо подобно. Особено, ако то можеше да нарани сестра му. Обичаше я прекалено много, за да и причини дори и незначителна болка. В същото време, Джак беше от хората, които не вярват в свръхестествени глупости, но случващото се не можешеда се обясни. Научно.
Джак тръсна глава. Имаше достатъчно време да мисли за подобни неща. Той приклекна до дъщеря си и отметна рижата й коса. Тя беше добре. Нямаше и една драскотина. Той я притисна до себе си и зарови лице в косата й. Но нещо го накара да вдигне глава. Той се изправи и се ослуша. Чарли и Джеръми се спогледаха очудени. Но след миг и те го чуха. Приличеше на детски плач. Ставаше все по-силен. След миг спря. Тримата излязоха на верандата на къщата и се огледаха. Нямаше никой. Или поне в тъмното не можаха давидят нищо.
Чу се трясък. Врата се затвори. Сама. Може би беше станало течение. Не. Нямаше никакъв вятър. Беше една спокойна лятна нощ на едно малкото островче. Чарли погледна баща си, който гледаше към врата, сякаш е паднала от небето. Детският плач отново се чу и накра всички да се обърнат към гората. Може би беше някое малко дете. Често се губеха в близката гора. Беше лято. Много хора отиваха на къмпинг.
- Ще отида да проверя. – каза тихо Джак и забърза към гората. – Вие ме чакайте тук! – извика той, докато бягаше.
Чарли и Джеръми се спогледаха. Бяха еднакво наплашени. Те седнаха на стълбите пред къщата. Чарли се сгуши в брат си. Джеръми я прегърна и й прошушна, че всичко ще бъде наред. Н оне беше сигурен. Може би трябваше да влязат в къщата, но кой знае какво щеше да се случи. А и им беше дошло в повече за една вечер – кръвта по стената и огледалото, което се счупи само – това беше прекалено. Най-добре шеше да останат навън...
Плачът ставаше все по-силен и раздираше зловещо тишината. Мракът ги обгръщаше и сякаш ги закриляше. Никой не можеше да ги види.
Част 2
Наоколо цареше тъмнина. Чуваше се единствено детския плач. Джак се спря и се ослуша. След миг отново бягаше, без да е сигурен, че оттам идва плачът. Изведнъж настъпи тишина. Джак се спря и се огледа. Не знаеше къде е. Обзе го паника. Какво да прави?
Плачът раздра зловещо тишината. Беше толкова близо. Джак бавно тръгна в тъмното. След няколко минути излезе на голяма поляна, осветена от луната. Плачът ставаше все по-силен. Джак напрегна слуха си. Плачът идваше от храстите, на няколко метра от него. Той тръгна бавно към тях. Когато надникна между клоните, съзря плюшено мече. И в този момент плачът секна. Джак се огледа. Това шега ли беше? Той взе мечето и тръгна по обратния път, като постоянно се озърташе в тъмнината. Но беше сам. Това сякаш повече го плашеше.
Гората беше тиха и спокойна. Чуваше се отвреме – навреме шумулене на листа. Може би беше заради някоя птица. Но страхът, обзел Джак, беше прекалено голям, така че тази мисъл не го успокояваше дори малко. Той бързаше да се прибере у дома. Може би бяха минали часове, а децата бяха сами...
Част 3
- Колко време мина? – попита Чарли.
- Около два часа.
- Джеръми, може би е време да го потърсим.
- Да изчакаме още няколко минути, може да се върне.
- Добре.
Минаха петнайсет минути. На Чарли и Джеръми им се струваха като часове.
- Ще отида да го потърся. Ти стой тук. – каза Джеръми и побърза да
стане преди сестра му да го е спряла.
Чарли остана сама. Обзе я страх. Огледа се. Беше сама. В тъмното.
Тогава тя забеляза нещо в далечината. Стана бавно. Не. Отново не се виждаше хубаво. Прекоси двора на къщата с бързи крачки. Прескочи оградата и тръгна напред, като след десетина минути се озова на ръба на отвесна скала. Отдолу вълните се разбиваха. Духаше студен вятър. Зловещият звук от разбиването на вълните в скалите разкъсваше тишината и караше всеки път Чарли да потръпва.
И тогава го видя. На фара, навътре в морето, забеляза бяло петно.
Присви очи. Образа се проясни леко. С много фантазия, Чарли разбра, че е човек. Жена. На фара имаше жена. В три часа през нощта.
- Боже! – каза тихо Чарли.
Миг стоя. След това хукна. Знаеше, че малко по-нататък имаше стръмна пътечка, по която се слизаше на брега. За минутка се спря задъхана. Почти беше слезла до брега. Какво прави? Може да й се е привидяло. Но нещо я накара да слезе на брега. Знаеше, че трябва да го направи. Беше нужно.
Студената вода обля краката на Чарли. Но тя не потръпна.
Продължаваше да навлиза все по-навътре в морето. От солената морска вода драскотините, с които се сдоби при слизането по козята пътечка, я щипеха. Но тя не обръщаше внимание на това. Водата стана приятно топла. Луната се отразяваше и сякаш се усмихваше на Чарли, викаше я. А момичето беше като обладано от демон. То продължаваше да навлиза все по-навътре. В един момент трябваше да ходи на пръсти. Ставаше прекалено дълбоко. Чарли не можеше да плува. Щеше да се удави.
Чарли тръсна глава. Моля?! Къде беше тя? Какво правеше толкова надълбоко? Обърна се. Брегът беше толкова далеч. Трябва да се връща. Тя размаха безпомощно ръце, но без резултата. Течението я отвеждаше все по надълбоко. В един момент Чарли вече не можеше да докосне дъното. Нещо я дръпна надолу.
Водата беше тъмна и страшна. И опасна...
to be continued
И силно се надявам моят разказ в няколко части да ви хареса (:
Между небето и земята - Кика
Част 1
Август. 2001година.
Минаваше полунощ, когато странен шум събуди Чарли. Тя разтърка очи, за да привикне с тъмното . След това бавно стана от леглото и се запъти към врата.
Коридорът тънеше в тъмнина. Странния звук ставаше все по-силен и очетлив, по-ясен. Когато стигна до стълбището, се заслуша. Шумът идваше от кухнята. Приличаше на шуртене на вода.
Прекоси хола с бързи крачки. Мина покрай Джак, който беше заспал докато гледа телевизия. Чарли се усмихна леко и забърза към кухнята. Когато отвори врата, погледът й падна върху съдовете, които се търкаляха по пода. Имаше и няколко счупени чинии. Чешмата беше пусната и шуртеше силна струя. Мивката преливаше, заради което подът беше мокър. Но след малко очите й се разшириха от ужас. Чарли пристъпи няколко крачки. Леденостудено вода обля краката й, но беше прекалено стъписана, за да заобиколи голямата локва на пътя й. Момичето си пое дълбоко въздух и докосна с върха на пръста си червената течност по стената.
Беше кръв.
Чарли стоя миг – два като ударена от гръм. Искаше да извика, но беше прекалено ужасена,за да издаде какъвто и да е звук. Паниката и страхът обгърнаха момичето, задушаваха я. Беше плашещо тихо. Чуха се стъпки. Чарли се огледа. Тогава тя забеляза, че водата вече не шурти. Беше спряла. Сама. Чарли стоеше неподвижно. Какво да прави?
- Какво има? – усмихна се сънено Джак и разтърка очи, но щом видя
изражението на Чарли, разбра, че нещо не е наред. Не му беше нужно много време да разбере какво точно е това. Той преглътна. Очите му засвяткаха зловещо. – Ах, това хлапе! – закани се той и извика. – Джеръми! Слез долу!
Чуха се стъпки. След минута в кухнята влезе момче на около шеснайсет години и се огледа. Може би не осъзнаваше, че това по стената беше кръв, а не боя. Джеръми погледна баща си и веднага разбра, че нещо не е наред:
- Какво има?
Въпросът му още повече изнерви Джак, който въздъхна тежко и го погледна. Чарли просто стоеше и гледаше отстрани. Искаше да обясни на баща си, че Джеръми този път няма ни най-малка вина, но знаеше, че ако се обади - нещата ще се влошат още повече.
- Татко, не съм аз. Не и този път. Повярвай ми! – каза тихо Джеръми, но
баща му не беше много сигурен.
- Лягайте си – утре ще говорим. – каза студено Джак и изгледа за
плашително Джеръми.
Нито на Чарли, нито на брат й му се спеше. Момичето беше прекалено изплашено. То дори не искаше да мигне.
Какви ли не картини изникваха пред очите му. Джеръми мислеше кой би сторил това. Вярно, и той провеше подобни неща, но този път не беше виновен.
Изведнъж Чарли се спря. Намръщи се. Когато мина покрай голямото огледало в коридора, видя вместо своето отражение нещо друго. За миг – два тя се чудеше дали да се върне или не. Може би щеше да й дойде в повече, но тя бавно се върна назад. Може би й се беше привидяло. Или не. Когато погледна в огледалото, срещу нея стоеше жена. Тя беше красива. С дълга черна коса, сплетена на плитка. Кожата й беше бледа. Очите й бяха сини, спокойни и някак детски. Бяха й толкова познати. Но откъде? Чарли се опита да отмести поглед, но нещо я спираше. Жената стоеше там, пред нея, и й се усмихваше мило. Говореше й нещо. Но не можеше да я чуе. Чарли протегна ръка. Искаше да я докосне. Чувстваше я толкова близка. Изведнъж се чу писък. След миг огледалото се пръсна. Стотици малки парченца обсипаха момичето. Чарли инстинктивно се сви.
Джеръми, който през цялото време гледаше, без да разбира какво се случва, се втурна към сестра си.
- Добре съм, Джеръми. – каза тихо Чарли и се опита да се усмихне ободрително, но не можа. Тя го погледна в очите – бяха сини, спокойни, детски.
- Сигурна ли си?
- Какво се е случило? – попита Джак изплашен.
Огледалото се пръсна. Само. Отговорът беше прекалено труден за обяснение. А и за схващане. Но Джак бързо разбра, макар Чарли да говореше прекалено бързо, несвързано и накъсано. Страхът и паниката я задушваха. Тя едва си поемаше дъх. Дишаше тежко.
Джак стоеше като ударен от гръм. Гледаше към Джеръми, но ясно осъзнаваше, че колкото и таланлив да беше синът му по отношение на пакостите, не можеше да стори нещо подобно. Особено, ако то можеше да нарани сестра му. Обичаше я прекалено много, за да и причини дори и незначителна болка. В същото време, Джак беше от хората, които не вярват в свръхестествени глупости, но случващото се не можешеда се обясни. Научно.
Джак тръсна глава. Имаше достатъчно време да мисли за подобни неща. Той приклекна до дъщеря си и отметна рижата й коса. Тя беше добре. Нямаше и една драскотина. Той я притисна до себе си и зарови лице в косата й. Но нещо го накара да вдигне глава. Той се изправи и се ослуша. Чарли и Джеръми се спогледаха очудени. Но след миг и те го чуха. Приличеше на детски плач. Ставаше все по-силен. След миг спря. Тримата излязоха на верандата на къщата и се огледаха. Нямаше никой. Или поне в тъмното не можаха давидят нищо.
Чу се трясък. Врата се затвори. Сама. Може би беше станало течение. Не. Нямаше никакъв вятър. Беше една спокойна лятна нощ на едно малкото островче. Чарли погледна баща си, който гледаше към врата, сякаш е паднала от небето. Детският плач отново се чу и накра всички да се обърнат към гората. Може би беше някое малко дете. Често се губеха в близката гора. Беше лято. Много хора отиваха на къмпинг.
- Ще отида да проверя. – каза тихо Джак и забърза към гората. – Вие ме чакайте тук! – извика той, докато бягаше.
Чарли и Джеръми се спогледаха. Бяха еднакво наплашени. Те седнаха на стълбите пред къщата. Чарли се сгуши в брат си. Джеръми я прегърна и й прошушна, че всичко ще бъде наред. Н оне беше сигурен. Може би трябваше да влязат в къщата, но кой знае какво щеше да се случи. А и им беше дошло в повече за една вечер – кръвта по стената и огледалото, което се счупи само – това беше прекалено. Най-добре шеше да останат навън...
Плачът ставаше все по-силен и раздираше зловещо тишината. Мракът ги обгръщаше и сякаш ги закриляше. Никой не можеше да ги види.
Част 2
Наоколо цареше тъмнина. Чуваше се единствено детския плач. Джак се спря и се ослуша. След миг отново бягаше, без да е сигурен, че оттам идва плачът. Изведнъж настъпи тишина. Джак се спря и се огледа. Не знаеше къде е. Обзе го паника. Какво да прави?
Плачът раздра зловещо тишината. Беше толкова близо. Джак бавно тръгна в тъмното. След няколко минути излезе на голяма поляна, осветена от луната. Плачът ставаше все по-силен. Джак напрегна слуха си. Плачът идваше от храстите, на няколко метра от него. Той тръгна бавно към тях. Когато надникна между клоните, съзря плюшено мече. И в този момент плачът секна. Джак се огледа. Това шега ли беше? Той взе мечето и тръгна по обратния път, като постоянно се озърташе в тъмнината. Но беше сам. Това сякаш повече го плашеше.
Гората беше тиха и спокойна. Чуваше се отвреме – навреме шумулене на листа. Може би беше заради някоя птица. Но страхът, обзел Джак, беше прекалено голям, така че тази мисъл не го успокояваше дори малко. Той бързаше да се прибере у дома. Може би бяха минали часове, а децата бяха сами...
Част 3
- Колко време мина? – попита Чарли.
- Около два часа.
- Джеръми, може би е време да го потърсим.
- Да изчакаме още няколко минути, може да се върне.
- Добре.
Минаха петнайсет минути. На Чарли и Джеръми им се струваха като часове.
- Ще отида да го потърся. Ти стой тук. – каза Джеръми и побърза да
стане преди сестра му да го е спряла.
Чарли остана сама. Обзе я страх. Огледа се. Беше сама. В тъмното.
Тогава тя забеляза нещо в далечината. Стана бавно. Не. Отново не се виждаше хубаво. Прекоси двора на къщата с бързи крачки. Прескочи оградата и тръгна напред, като след десетина минути се озова на ръба на отвесна скала. Отдолу вълните се разбиваха. Духаше студен вятър. Зловещият звук от разбиването на вълните в скалите разкъсваше тишината и караше всеки път Чарли да потръпва.
И тогава го видя. На фара, навътре в морето, забеляза бяло петно.
Присви очи. Образа се проясни леко. С много фантазия, Чарли разбра, че е човек. Жена. На фара имаше жена. В три часа през нощта.
- Боже! – каза тихо Чарли.
Миг стоя. След това хукна. Знаеше, че малко по-нататък имаше стръмна пътечка, по която се слизаше на брега. За минутка се спря задъхана. Почти беше слезла до брега. Какво прави? Може да й се е привидяло. Но нещо я накара да слезе на брега. Знаеше, че трябва да го направи. Беше нужно.
Студената вода обля краката на Чарли. Но тя не потръпна.
Продължаваше да навлиза все по-навътре в морето. От солената морска вода драскотините, с които се сдоби при слизането по козята пътечка, я щипеха. Но тя не обръщаше внимание на това. Водата стана приятно топла. Луната се отразяваше и сякаш се усмихваше на Чарли, викаше я. А момичето беше като обладано от демон. То продължаваше да навлиза все по-навътре. В един момент трябваше да ходи на пръсти. Ставаше прекалено дълбоко. Чарли не можеше да плува. Щеше да се удави.
Чарли тръсна глава. Моля?! Къде беше тя? Какво правеше толкова надълбоко? Обърна се. Брегът беше толкова далеч. Трябва да се връща. Тя размаха безпомощно ръце, но без резултата. Течението я отвеждаше все по надълбоко. В един момент Чарли вече не можеше да докосне дъното. Нещо я дръпна надолу.
Водата беше тъмна и страшна. И опасна...
to be continued