Натали (a love story)

[StolenBliss]

Извинявам се ако има правописни грешки. Кажете какво мислите :) Първата ми история е



"Вървяхме двама, с вплетени ръце, колкото се може по-близо един до друг и за момент се замислих.Ако бях тук с някой друг може би щеше да ми е студено в този есенен ден(въпреки и слънчев), но дори топлината, която излъчваше тялото му, на ръка разстояние от мен сякаш бе напълно достатъчна да ме стопли,дори и без да ме е прегърнал. Беше тихо на това забравено и пусто място, чуваше се от време на време шумолене на изсъхнали есенно шарени листа, а през останалото време дори мисля, че долавях звука на сърцата ни биещи в синхрон. За мен той бе нещо, което не вярвах, че мога да получа и което дълго се боях да не изгубя. В крайна сметка се разбирахме прекрасно и скоро разбрах, че не трябва да се притеснявам, а просто да грабя от щастието с пълни шепи. Докато вървяхме, не чувствахме нужда да говорим. Чувствата кръжаха като че ли във въздуха около нас и бяха напълно достатъчни и тихомълком да се насладим на разходката.Никога не съм вярвала в любовните истории, които съм срещала в приказките и ето явно Господ реши да ми натрие носа като ми покаже, че има и истински приказки. Не бях изпитвала подобно нещо и честно мисля, че с друг няма и да изпитам. Да, знам, звучи банално, но е нещо неописуемо. Чувствата са толкова силни, че не могат да се облекат в думи. Имах доста проблеми вкъщи и Ник винаги ме е успокоявал. Замисляла съм се в такива ситуации ако той не е бил там, какво ли можеше да стане, защото дори само с присъствието си и усещайки как ръката му силно стискаща моята, крещейки колко много ме подкрепя ми действаше като антидепресанти.
Из вихъра на мислите си за момент забравих къде съм. Лежахме на земята, върху одеяло което си бяхме донесли и гледахме нагоре към небето и слънцето през голите клони на високите дървета. В този момент се помолих на Господ като малко дете с Ник да бъдем винаги заедно.Нямаше да намеря по добър от него.
- Хейй - Гласа му ме извади от унеса. - Хайде да се снимаме - продължи той.

- Прав си - казах. - Определено искам да запечатам момента. В последно време имах доста проблеми, както знаеш и този излет днес ми дойде като едноседмична ваканция на Карибите(усмихнах се).
- И там ще идем - прошепна ми доближавайки се до шията ми(потръпнах от наслада). - Имаме цялото време на света(закачливо ми докосна носа).
Аз му се ухилих широко сгушвайки се в него, целунах го и там на момента му повярвах."
(14.10.07)

Плачейки прочетох това за кой ли път.
Иска ми се да забравя момента, когато телефона ми звънна миналата седмица. Съобщиха ми, че Ник е претърпял катастрофа и не е оцелял. Когато затворих и моето сърце за миг спря. Стоях вцепенена до кухненската маса и ми призля. Ник беше един от най-добрите ми приятели и любовта на най-добрата ми приятелка, Натали. О Натали...Веднага забързах към къщата и. Запъхтяна почуках на вратата, но не почаках да ми отговори и нахълтах вътре. Стоейки на пода отсреща тя ме погледна за миг с кървясали очи. Уплаших се от празнотата в тях.
-Натали..- започнах аз.
Не знаех какво бих могла да кажа, за да и олекне. Няма думи, които да потушат болката в сърцата и на двете ни, но нейното повече разбира се.
- Недей - каза тя. - Върви си. Той донесе цвета в сивия ми и бодлив живот, а сега го няма.
- Натали, отново ще видиш шарен свят.
- Върви си - пророни тихо,когато сълзите започнаха пак да се стичат по бледото и лице.
- Няма да те оставя сама сега.
- Моля те..
Чувствах се толкова безсилна и се мразех за това. Тя не ме искаше тук, но аз не исках да я оставям в такъв момент.
Тя ме погледна умоляващо и примирявайки се, тръгнах да си ходя.
Тя ме спря.
- Вземи това -каза и ми подаде дневника си.
- Но..
- Вземи го. Искам да повярваш в приказките и че силната любов наистина съществува. Искам ти да повярваш,да я намериш и да имаш шанс да и се насладиш по-дълго отколкото аз можах.
- Нека остана за малко при теб - опитах за сетен път.
- Върви си - потрети вече тя.
Въздишайки и вече плачейки и аз, затворих вратата, която скърцаше и сякаш крещеше и ме молеше да не я оставям сама.
След няколко часа телефона ми звънна пак, изтръпнах. Съобщиха ми, че Натали е мъртва..Строполих се на земята. Когато успях да се изправя отидох пак у тях,видях я. Тя се беше опряла на стария им гардероб, заобиколена от сиви стени, които сякаш плачеха и припяваха на тоновете на собственото ми сърце. Лицето и бе каменно, без капка червенинка. Червено имаше само по ръцете и. Ако не беше така, може би щях да си помисля, че просто е припаднала. Но нямаше да се събуди. Лежеше мъртва, стискайки окървавена снимка на усмихнати момче и момиче, лежащи на одеяло на поляна върху есенни листа..

[nIkEnCeTy_bE]

Е аз мислех, че ще го развиеш. Не е лошо иначе.

[DisappointedDreamer]

Харесва ми идеята, но някак си много бързо се разви всичко О.о продължавай, искам да знам ощеее!!

[reni7o0o]

разплакаме.... ще има ли още?

[StolenBliss]

Благодаря за коментарите ;>
А дали ще има още, ами аз вече я 'убих' главната. Специално с Натали и Ник едва ли.
Но ми се пише тия дни, дано излезе нещо интересно.

DisappointedDreamer права си. В последствие като се замисля, май наистина можеше да вкарам повече в дневника и преди катастрофата определено и нещичко баш накрая, но на момента не ми дойдоха тия идеи. Мога да редактирам и да добавя, ама не знам дали ще ви е интересно като вече знаете края ;/

[reni7o0o]

иска ми се да пуснеш някоя друга "страница от дневника"... толкова яко си описала чувствата и, че ми се искаше да има още, може също да пуснеш и предистория- живота им преди да се запознаят, дена на срещата им и така :)

[DisappointedDreamer]

Продължи да пишеш, но измисли нещо ново с приятелката на Натали, нещо, което ще стане с нея. А от време на време вкарвай части от дневника. 8-)

[StolenBliss]

Мм, благодаря за идеите ^_^ Ще се възползвам и ще измисля нещо :) Сега няколко дена няма да имам нет, че ще се местя и ще използвам това време. После ще пусна продължение ;>

[DisappointedDreamer]

Чакаме с нетърпение! :)

[StolenBliss]

Тряяше да чакам един месец да дойдат да ми пуснат интернета, пф.
Както и да е пускам първа част от продължението.


Пътувах за работа. Беше пролетен ден. Дръвчетата вече тук там бяха украсени с бели и розови цветове, истинска красота. Чувах песен на птички, които говорейки си на техния език навярно се забавляваха и те през слънчевия ден. Слънцето днес бе и причината, да ходя пеша до работа, вместо с автобус номер 13. Фаталното число,а ? Замисляйки се, и за мен май си беше фатално, защото заради дългия му, заобиколен маршрут често закъснявах за работа. Как ли не са ме уволнили.. Помислих си каква съм късметлийка в това отношение. Шефката ми е истинска душичка. Напомних си в най-скоро време да и купя кутия шоколадови бонбони.
Натали обожаваше шоколадови бонбони. Винаги и носех когато и ходех на гости само и само за да видя усмивката, която се появяваше на лицето и при вида им. Имаше прекрасна усмивка.
Минаха два месеца откакто Ник и Натали си заминаха. Опитвах всячески да мисля по-малко за това, но засега не ми се получаваше. Повтарях си 'животът продължава' докато в същото време друг глас в главата ми крещеше ' не е толкова лесно, мамка му'. Разбира се, не е лесно. Тактиката ми бе да оставам колкото се може по-малко време сама(с изключение на някои случаи, когато това беше по-добрия вариант) и винаги да правя нещо, защото почна ли да бездействам, почвах и отново да се замислям.
Междувременно седнах на една пейка да се насладя още малко на атмосферата преди да навлеза още по-надълбоко в гадния корпоративен свят. Обичах тишината и прецених, че тук ще мога перфектно да я получа.Е, сгреших този път.
- Здравей.
Погледнах нагоре и видях момче, горе долу на моите години. Не отговорих.
- Може ли да седна до теб? - Каза той, без всъщност да чака разрешение.
- Ъъ..вече го направи.
Той се ухили и продължи:
- Хубав ден,а ? - Каза, поглеждайки нагоре към безоблачното небе.
- Беше хубав, но в момента 'ми закриваш слънцето' - Казах, като натъртих на втората част.
Виждате ли, по принцип хората ме имат за човек с хм..хаплив език. Само най-близките ми хора познават истинската мен. През по-голямата част от времето съм някой при когото да кажем няма 'шест-пет'. Това е така, защото за мен това е по-безопасния вариант. Излизайки от вкъщи си слагам маската, превръщайки се в едно дистанцирано човече. Не искам да се откривам пред някой прекалено рано и да му дам шанс да ме нарани. Бях си патила вече.
- Какво правиш? - продължи той все така с усмивка и все така пренебрегвайки това, което казвах.
По закачливата усмивка разбрах обаче, че е разгадал метафората ми и, че всъщност накратко и направо му казах, че ми нарушава кефа.
- Добре ще те питам направо - казах. - Ти да не си някъкъв психопат?
С тези думи успях най-накрая успях да сваля усмивката от лицето му и тя се измени с изненада.
- Разбира се, че не съм. Наистина ли на такъв приличам?
- Не, но кой заговаря така хората освен психопатите или заблудените свалячи.
- Е, освен психопатите, свалячите и мен. - ухили се пак той. - Не, виж просто обичам да идвам тук и от пейката на която бях те видях. Изглеждаше ми замислена и нататък просто действах импулсивно.
-А, хмм действал импулсивно. - Казах с театрален тон, но все пак леко се усмихнах.
Реших да не го режа тотално. В крайна сметка си изглеждаше като нормално момче, даже беше симпатичен. Огледах го хубаво. Беше доста лъчезарен. Не спря да се усмихва през цялото време, как не го заболяха устата.. Беше висок, със средно дълга кестенява и рошава коса. Май косата му беше същия нюанс като моята. Очите му бяха тъмно сини. Харесвам тъмно сини очи, защото доста рядко се срещаха, а аз обичам 'овцата да се отделя от стадото'. С други думи, нещата които бяха различни и автентични. Имаше и тръпчинки.
- Как се казваш? - Попита ме.
- Пейдж.
- Аз съм Браян - подаде ми ръка.
Поех я със съркастична усмивка. - Ръкуване, а? Чувствам се сякаш съм ти някакъв бизнес партньор.
- Реших да се правя на екстра учтив и мислех, че обикновенно се ръкуваш при запознанство.
- Не и в парка - отвърнах,смеейки се.
- Е, сега знам едно нещо повече за теб.
- Да, така е.
Поговорихме си още и времето, което можех да отделя преди работа свърши. Не знам защо, но това момче успя да повдигне настроението ми. Е, без повече замисли се възползвах от ефекта. Деня на работа мина добре. Колегите малко ми се чудеха и се изненадваха от усмивката на лицето ми.
- Пейдж, да не си спечелила от тотото? - попита ме един от колегите по време на 15 минутната следобедна почивка.
- Ха-ха - започнах, издишвайки цигарен дим. - Не, не съм Найджъл, но ти по-добре се радвай на настроението ми, защото знаеш колко редки са тези дни.
- Права си - отвърна, чешейки се по брадичката. - Ти по принцип си си ръб - смигна ми.
Присвих очи срещу него и му се изплезих.
Все така безобидно заяждайки се премина останалото работно време за деня.
Прибрах се вкъщи. Доброто настроение почна да ме напуска. Мамка му. Още повече след гадния разговор, който проведох с майка ми. Все трябваше да ми разваля настроението. След като баща ми почина вместо да се сближим, ние се отдалечихме и смея да кажа, че вината не беше моя. Това се оказа един вид по-лесно преодоляване на нещата за нея. Никаква логика. Сякаш тя беше единствената, която скърби че да ми обърне гръб. С нея и още когато баща ми беше жив не се разбирахме много. Може би защото си приличахме много. Както и да е, реших да се пробвам да отпъдя мислите си за нея, вместо повече да си вдигам кръвното. Взех дневника на Натали и почнах да разлиствам. Набелязах си страница и зачетох.
"Днес с Ник се преместихме в апартамента, който наехме заедно. Това е голяма крачка, но аз си мисля че няма да е проблем. При всички положения ми е триста пъти по-добре, че няма да живея сама. Родителите ми бяха твърдо против да се местя, не искаха да се махам оттам. Но те ме задушаваха до безбожие. Не мога да преброя скандалите, на които съм била свидетел и не мога да спра да се ядосвам, че може би никога няма да забравя разигралите се сцени. Имаше моменти които ми излизаха пред очите като някое коварно нагласено слайдшоу. Затова ги обвинявам и двамата. В една връзка, когато нещата не потръгват е по-добре те да се прекратят, отколкото да се продължава към задънената улица. Едно счупено нещо дори и да го залепиш с най-качественото лепило винаги ще се виждат 'белезите' от местата където е било счупено. Е така, набивайки се и вадейки очите. Най-голямата им грешка отчитам това, че позволяваха да съм свидетел на всички разправии. Това е доказано най-голямата грешка, които едни родители в такава ситуация могат да допуснат. Сега вече го знам и от личен опит и ще направя каквото е възможно да не допускам да се случва същото и на моите деца след време. За мен обаче е късно. Никой не може да ми върне сълзите,пропилени по време на един такъв скандал. Нито трепета на всяка една моя клетка, ослушвайки се за звук от удара върху плътта на майка ми. Много пъти ми се е искало той да удря мен вместо нея. По-малко щеше да боли. Когато Ник се появи в живота ми, нещатата някак си олекнаха. Имах рамо, на което да се облегна и някой на който можех да се оплача и за най-малкия детаил. Преди не можех да се доверя на никои до толкова и съответно бях напълно сама в тъгата и безизходицата си. Той е и причината да се науча да бъда малко повече оптимист. Дава ми надежда, че може би нещата ще се подобрят и ще избягам от ада на собственото си съзнание. Защото ' Hell is not a place, it's a state of mind'. Убедих се в това много отдавна.''
(05.03.07)

Замислих се защо ли всичките ми приятели са все с проблеми вкъщи и изстрадали. Дали наистина Господ е събирач, както казват или просто всеки един си има по нещо черно в живота. Но пък не съм много сигурна в това и в крайна сметка едва ли е вярно. Хората обаче, които са имали или все още имат премеждия от подобно естество в живота си, са много по-мъдри от другите, които нямат според мен. В случая вариантите са два. Или от видяното ще се превърнеш и ти в примера които ти е даден от родителите ти, или като страничен наблюдател ще видиш до най-малката подробност в грешните им стъпки и подходи и ще бягаш много надалеч, стремейки се да бъдеш колкото се може по-малко като тях. Второто решение бяха взели всичките ми приятели, включително и аз, за което се радвам. От толкова проблеми израстваш много, научаваш кои са наистина важните неща в живота и се стремиш да ги постигнеш (докато много от хората без проблеми вкъщи са на мнението, че едва ли не си щастлив когато имаш пари и лъскави дрънкулки, заобиколен от лицемерни хора, наричащи себе си приятели, дебнейки и преценявайки колко точно голямо да е острието на ножа, което ти забиват в гърба). Цената обаче на този дълъг 'урок' е прекалено голяма. Някои се налага да плащат цял живот за 'наученото'. Но тази тема е прекалено обширна и реших да не се замислям повече, защото беше късно и трябваше вече да заспивам. При всички положения нещото, което Натали искаше най-много бе отдавна заслуженото и спокойствие, като екстра получи и безрезервната любов на Ник по пътя към него, но много бързо го изгуби. Все едно да пишеш супер дълъг и-мейл и преди да натиснеш 'Изпрати' да ти угасне тока. Гадно, а? 'Гадно' даже не беше близо до описване на случилото се.
Въздъхнах дълбоко и се помъчих да заспя. Получи ми се, не след дълго.