StolenBliss
02-08-2012, 18:16
Извинявам се ако има правописни грешки. Кажете какво мислите :) Първата ми история е
"Вървяхме двама, с вплетени ръце, колкото се може по-близо един до друг и за момент се замислих.Ако бях тук с някой друг може би щеше да ми е студено в този есенен ден(въпреки и слънчев), но дори топлината, която излъчваше тялото му, на ръка разстояние от мен сякаш бе напълно достатъчна да ме стопли,дори и без да ме е прегърнал. Беше тихо на това забравено и пусто място, чуваше се от време на време шумолене на изсъхнали есенно шарени листа, а през останалото време дори мисля, че долавях звука на сърцата ни биещи в синхрон. За мен той бе нещо, което не вярвах, че мога да получа и което дълго се боях да не изгубя. В крайна сметка се разбирахме прекрасно и скоро разбрах, че не трябва да се притеснявам, а просто да грабя от щастието с пълни шепи. Докато вървяхме, не чувствахме нужда да говорим. Чувствата кръжаха като че ли във въздуха около нас и бяха напълно достатъчни и тихомълком да се насладим на разходката.Никога не съм вярвала в любовните истории, които съм срещала в приказките и ето явно Господ реши да ми натрие носа като ми покаже, че има и истински приказки. Не бях изпитвала подобно нещо и честно мисля, че с друг няма и да изпитам. Да, знам, звучи банално, но е нещо неописуемо. Чувствата са толкова силни, че не могат да се облекат в думи. Имах доста проблеми вкъщи и Ник винаги ме е успокоявал. Замисляла съм се в такива ситуации ако той не е бил там, какво ли можеше да стане, защото дори само с присъствието си и усещайки как ръката му силно стискаща моята, крещейки колко много ме подкрепя ми действаше като антидепресанти.
Из вихъра на мислите си за момент забравих къде съм. Лежахме на земята, върху одеяло което си бяхме донесли и гледахме нагоре към небето и слънцето през голите клони на високите дървета. В този момент се помолих на Господ като малко дете с Ник да бъдем винаги заедно.Нямаше да намеря по добър от него.
- Хейй - Гласа му ме извади от унеса. - Хайде да се снимаме - продължи той.
- Прав си - казах. - Определено искам да запечатам момента. В последно време имах доста проблеми, както знаеш и този излет днес ми дойде като едноседмична ваканция на Карибите(усмихнах се).
- И там ще идем - прошепна ми доближавайки се до шията ми(потръпнах от наслада). - Имаме цялото време на света(закачливо ми докосна носа).
Аз му се ухилих широко сгушвайки се в него, целунах го и там на момента му повярвах."
(14.10.07)
Плачейки прочетох това за кой ли път.
Иска ми се да забравя момента, когато телефона ми звънна миналата седмица. Съобщиха ми, че Ник е претърпял катастрофа и не е оцелял. Когато затворих и моето сърце за миг спря. Стоях вцепенена до кухненската маса и ми призля. Ник беше един от най-добрите ми приятели и любовта на най-добрата ми приятелка, Натали. О Натали...Веднага забързах към къщата и. Запъхтяна почуках на вратата, но не почаках да ми отговори и нахълтах вътре. Стоейки на пода отсреща тя ме погледна за миг с кървясали очи. Уплаших се от празнотата в тях.
-Натали..- започнах аз.
Не знаех какво бих могла да кажа, за да и олекне. Няма думи, които да потушат болката в сърцата и на двете ни, но нейното повече разбира се.
- Недей - каза тя. - Върви си. Той донесе цвета в сивия ми и бодлив живот, а сега го няма.
- Натали, отново ще видиш шарен свят.
- Върви си - пророни тихо,когато сълзите започнаха пак да се стичат по бледото и лице.
- Няма да те оставя сама сега.
- Моля те..
Чувствах се толкова безсилна и се мразех за това. Тя не ме искаше тук, но аз не исках да я оставям в такъв момент.
Тя ме погледна умоляващо и примирявайки се, тръгнах да си ходя.
Тя ме спря.
- Вземи това -каза и ми подаде дневника си.
- Но..
- Вземи го. Искам да повярваш в приказките и че силната любов наистина съществува. Искам ти да повярваш,да я намериш и да имаш шанс да и се насладиш по-дълго отколкото аз можах.
- Нека остана за малко при теб - опитах за сетен път.
- Върви си - потрети вече тя.
Въздишайки и вече плачейки и аз, затворих вратата, която скърцаше и сякаш крещеше и ме молеше да не я оставям сама.
След няколко часа телефона ми звънна пак, изтръпнах. Съобщиха ми, че Натали е мъртва..Строполих се на земята. Когато успях да се изправя отидох пак у тях,видях я. Тя се беше опряла на стария им гардероб, заобиколена от сиви стени, които сякаш плачеха и припяваха на тоновете на собственото ми сърце. Лицето и бе каменно, без капка червенинка. Червено имаше само по ръцете и. Ако не беше така, може би щях да си помисля, че просто е припаднала. Но нямаше да се събуди. Лежеше мъртва, стискайки окървавена снимка на усмихнати момче и момиче, лежащи на одеяло на поляна върху есенни листа..
"Вървяхме двама, с вплетени ръце, колкото се може по-близо един до друг и за момент се замислих.Ако бях тук с някой друг може би щеше да ми е студено в този есенен ден(въпреки и слънчев), но дори топлината, която излъчваше тялото му, на ръка разстояние от мен сякаш бе напълно достатъчна да ме стопли,дори и без да ме е прегърнал. Беше тихо на това забравено и пусто място, чуваше се от време на време шумолене на изсъхнали есенно шарени листа, а през останалото време дори мисля, че долавях звука на сърцата ни биещи в синхрон. За мен той бе нещо, което не вярвах, че мога да получа и което дълго се боях да не изгубя. В крайна сметка се разбирахме прекрасно и скоро разбрах, че не трябва да се притеснявам, а просто да грабя от щастието с пълни шепи. Докато вървяхме, не чувствахме нужда да говорим. Чувствата кръжаха като че ли във въздуха около нас и бяха напълно достатъчни и тихомълком да се насладим на разходката.Никога не съм вярвала в любовните истории, които съм срещала в приказките и ето явно Господ реши да ми натрие носа като ми покаже, че има и истински приказки. Не бях изпитвала подобно нещо и честно мисля, че с друг няма и да изпитам. Да, знам, звучи банално, но е нещо неописуемо. Чувствата са толкова силни, че не могат да се облекат в думи. Имах доста проблеми вкъщи и Ник винаги ме е успокоявал. Замисляла съм се в такива ситуации ако той не е бил там, какво ли можеше да стане, защото дори само с присъствието си и усещайки как ръката му силно стискаща моята, крещейки колко много ме подкрепя ми действаше като антидепресанти.
Из вихъра на мислите си за момент забравих къде съм. Лежахме на земята, върху одеяло което си бяхме донесли и гледахме нагоре към небето и слънцето през голите клони на високите дървета. В този момент се помолих на Господ като малко дете с Ник да бъдем винаги заедно.Нямаше да намеря по добър от него.
- Хейй - Гласа му ме извади от унеса. - Хайде да се снимаме - продължи той.
- Прав си - казах. - Определено искам да запечатам момента. В последно време имах доста проблеми, както знаеш и този излет днес ми дойде като едноседмична ваканция на Карибите(усмихнах се).
- И там ще идем - прошепна ми доближавайки се до шията ми(потръпнах от наслада). - Имаме цялото време на света(закачливо ми докосна носа).
Аз му се ухилих широко сгушвайки се в него, целунах го и там на момента му повярвах."
(14.10.07)
Плачейки прочетох това за кой ли път.
Иска ми се да забравя момента, когато телефона ми звънна миналата седмица. Съобщиха ми, че Ник е претърпял катастрофа и не е оцелял. Когато затворих и моето сърце за миг спря. Стоях вцепенена до кухненската маса и ми призля. Ник беше един от най-добрите ми приятели и любовта на най-добрата ми приятелка, Натали. О Натали...Веднага забързах към къщата и. Запъхтяна почуках на вратата, но не почаках да ми отговори и нахълтах вътре. Стоейки на пода отсреща тя ме погледна за миг с кървясали очи. Уплаших се от празнотата в тях.
-Натали..- започнах аз.
Не знаех какво бих могла да кажа, за да и олекне. Няма думи, които да потушат болката в сърцата и на двете ни, но нейното повече разбира се.
- Недей - каза тя. - Върви си. Той донесе цвета в сивия ми и бодлив живот, а сега го няма.
- Натали, отново ще видиш шарен свят.
- Върви си - пророни тихо,когато сълзите започнаха пак да се стичат по бледото и лице.
- Няма да те оставя сама сега.
- Моля те..
Чувствах се толкова безсилна и се мразех за това. Тя не ме искаше тук, но аз не исках да я оставям в такъв момент.
Тя ме погледна умоляващо и примирявайки се, тръгнах да си ходя.
Тя ме спря.
- Вземи това -каза и ми подаде дневника си.
- Но..
- Вземи го. Искам да повярваш в приказките и че силната любов наистина съществува. Искам ти да повярваш,да я намериш и да имаш шанс да и се насладиш по-дълго отколкото аз можах.
- Нека остана за малко при теб - опитах за сетен път.
- Върви си - потрети вече тя.
Въздишайки и вече плачейки и аз, затворих вратата, която скърцаше и сякаш крещеше и ме молеше да не я оставям сама.
След няколко часа телефона ми звънна пак, изтръпнах. Съобщиха ми, че Натали е мъртва..Строполих се на земята. Когато успях да се изправя отидох пак у тях,видях я. Тя се беше опряла на стария им гардероб, заобиколена от сиви стени, които сякаш плачеха и припяваха на тоновете на собственото ми сърце. Лицето и бе каменно, без капка червенинка. Червено имаше само по ръцете и. Ако не беше така, може би щях да си помисля, че просто е припаднала. Но нямаше да се събуди. Лежеше мъртва, стискайки окървавена снимка на усмихнати момче и момиче, лежащи на одеяло на поляна върху есенни листа..