View Full Version : Джейд
Малки епизоди от живота на едно момиче.
Момиче не познало подкрепата, надеждата, светлината.
Момиче, борещо се в един мъжки гнусен свят за правото си на живот.
Едно момиче разчитащо само и единствено на своята незнайна любов.
Уточнение:
Снимките са от интернет и ги пускам заедно с главите, защото малко или много са спомогнали за вдъхновението ми.
http://img715.imageshack.us/img715/6296/43087834903294846022325.jpg
~ 1 ~
Беше топъл ден. Началото на лятото. Топло, топло. И по-средата на нищото. Слънцето нямаше милост, превръщаше всяко затворено пространство в пещ. Хората умираха, преносно и буквално. Асфалтът сякаш се разтичаше по каналите наречени улици. Боклуците бяха застинали по тротоарите, сякаш замразени от невидими сили. Въздухът беше най-гадното препятствие. Бе просто невъзможен за поемане. Убийствен. Всеки го проклинаше, опитваше се да го разреди, но просто не се получаваше. Някъде там, в ужасната разнебитена кооперация една стара, въздебела жена се опитваше да махне ролките от косата си. В съседния апартамент мъж на около 70 години разглеждаше захвърления от внука му брой на Playboy. На горния етаж друг индивид се наливаше с бира, зазяпан в прелестите на водещата на новините. А някъде там, в началото на цялата тази отвратителна картинка беше тя. Тя, която нямаше никаквото желание да се върне на това място. Тя, бягаща от всеки досег с реалността, която постоянно я заливаше със слузеста помия. Тя, едно момиче с минало, без бъдеще и с разранено настояще. Момиче, което може би заслужаваше друго. Момиче, което може би щеше да победи в тази игра или не. Момиче, което знаеше че има шансове да се измъкне. Тази, която ги пропускаше, за да е до онзи, който не съществуваше.
Потри кървящите си кокалчета, надигайки глава. Не искаше да рискува той да е там. Не искаше да я разпитва и да й обяснява как и какво можела да постигне. Не изгаряше да разбере подробно за професията „разтворими крака на час“. Нито да я пробва. Не искаше да знае колко пари можела да изкара така. Предпочиташе да я пребият, а после тя да го направи. Да, това беше много по-добре. Въздъхна, потривайки ръце в маскировъчните си панталони. Нямаше къде да отиде. Трябваше да се качи горе. Горе… при него. При човекът, който я бе отгледал. Малкото й семейство. Май беше по-добре и без него. Но естествено това не се казваше, освен, ако не желаеш да се сбогуваш с някой зъб. Затвори за миг очи и закатери по стълбите. Нямаше асансьор, което превръщаше този неподвижен Ад в още по-гаден Ад.
След секунда затвори познатата врата зад гърба си. Излющена, натрошена на места, но така и не сменена. Прехапа устни, усещайки застоялата миризма на китайско, цигари и уиски. Баща й беше несравним в опитите си да унищожи и малкото им останало. Ето го там, отново хъркаше върху дивана, заринат в собствените си парчета нищожност. Не изпитваше особено желание да го буди. Не искаше поредната лекция. Или разпит. Просто отиде в стаята си, покатервайки се върху старото разнебитено легло, съсредоточавайки се върху ученето. Не че беше едно от любимите й занимания, просто й крадеше вниманието. Не особено успешно, но поне бе нещо. Затръшна учебника по химия, отпускайки се назад. Точно сега всичко й изглеждаше като на китайски. А иначе нямаше проблем… Ала не й днес. Не й днес, когато споменът беше още в главата й. Споменът за една изключително интересна гледка. Гледка, която предизвика болка и завист, едновременно. Гледка, която я накара да се почувства жена за миг поне. И всичко това си отиде. Както всичко истинско хубаво.
Навън грееше слънце, а рижавокосата умираше от студ. Ръцете й бяха ледени, сърцето й биеше уплашено, забързано. Един миг, беше се превърнала в предателка. Един миг, който се запечата в съзнанието, сякаш завинаги. Криенето сега бе за това. За да не проличи в очите й къде е била.
- Джейд!
Пияният му дрезгав глас нахлу в малкия й несигурен свят, рушейки го. Вратата към стаята й се превърна в малки несъразмерни парчета дърво. А бесният й баща седеше там, с почервеняло лице и щръкнала червена коса.
- С кое от онези униформени копелета легна, курво?
Юмрукът му се заби в лицето й. По брадичката й покапа кръв. Да, тя беше курвата тук. Не, нямаше смисъл да спори. Просто го остави.
- Продажна пикла!
Биваше си го, а?! Живота й. Затвори очи, оставяйки шамарите да се леят върху бялата й плът. Не й пречеха. Отдавна ги търпеше. Пред очите й беше само онова. Онези зелени очи… По-тъмни от най-дълбока гора.
Знаеше, че е загазила в мига, в който го видя. Загазила доживотно. А утре пак щеше да е там… Да измъкне стария задник от пандиза. На всяка цена. Дори тялото си. Това беше тя. Курва. Продаваше се за малко спокойствие. Доста лесно, нали?!
http://img717.imageshack.us/img717/7335/tumblrltnpgdjoxd1qbq0hz.jpg
~ 2 ~
Ходеше бавно, оглеждаше всичко около себе си. Не, не дебнеше. Просто се пазеше. Тялото все още я изгаряше. Болката строеше сякаш от всяка пора на кожата й, но тя не й обръщаше внимание. Успешно бе успяла да скрие раната на челото си с бретона. Не знаеше как точно. Надяваше се да рижавото нещо да не помръдне, защото гримът не бе успял да прикрие пурпурната линия. Точно в този момент май съжаляваше, че беше отрязала косата си. Но това беше твърде отдавна, тя дори не помнеше буклите по гърба си. Сега имаше просто момчешки къса четина, която не успяваше да скрие сините й. Приведе се още малко, отново плъзгайки погледа си по празната улица. Не искаше някой да я види къде отива. Не искаше да рискува отново. Макар, че той щеше да разбере. Той винаги разбираше. Но не вдяваше частта, в която тя спасяваше именно него.
Облиза изранените си устни, пресичайки булеварда. Горещините сякаш бяха станали още по-големи. Ако това бе възможно. Капчици пот се стекоха по гърба на момичето, карайки я да потрепери. Щипеше. Джейд не можеше да си позволи да показва болката си сега. Беше закъсняла. Трябваше да дойде тук преди 3 дни. Някак си не можеше. Рискуваше да я разпитват, рискуваше и да не я. И двата случая бяха лоши. Много лоши.
Въздъхна, притичвайки до сградата на управлението. Беше стара. Бежовата боя се лющеше на места, големите двойни дървени врати бяха надрани, а в основата им липсваха цели парчета. Като всичко в този забутан квартал и това не струваше. Но беше по-добре от нищо. Май. Може би… Понякога. Момичето трябваше да отпусне почти цялата си тежест, за да отвори. Отвътре я лъхна хладен въздух, който много се хареса на израненото й тяло. Притвори за миг очи, вмъквайки се бързо между малкия процеп. Не си направи труда да спре погледа си на жената зад бюро „Информация“. Знаеше, че я познават. Достатъчно често посещаваше това място за туй и онуй. Продължи с тиха крачка, насочвайки се към стълбите. За да стигне до втория етаж, където беше кабинета и на Шефа на управлението. Беше добродушен човечец. След 40-те, леко поотпуснат, с тъмно кафеви очи и мила усмивка. Опитваше да й помогне. Дори беше предложил да я заведе при Социалните преди 2 години. Но тя отказа. Не можеше да остави онзи келеш баща си. Не може, той щеше да умре без нея. Може би не го съзнаваше, но това беше пътя му – надолу.
Пое си лекичко въздух при последното стъпало, без да се задъхва. Тичаше, тренираше. Макар и тайно. Не може да си позволи да е беззащитна когато се занимаваше с това. Почука с кокалчетата на пръстите си, намръщвайки се. Все още я наболяваха от последния бой. Чу гласа на полицай Маркс. Странно мек и топъл, макар за другите да звучеше отсечено и авторитетно. Беше се научила да обича по един странен начин този чичко. Ала не му позволи да се погрижи за нея. Това си беше нейният живот, нейният собствен кръст. Влезе вътре, затваряйки тихичко вратата.
- О, пак ли, Джон? Тази хлапачка да не би да ти е личната секретарка та е толкова често тук? Има си килии за такива като нея.
Издиша рязко, чувайки този глас. Глас, който помнеше. Преглътна, усещайки че бузите й бяха пламнали. Да, той чудесно се справяше със задачата да я засрами. Лекичко извъртя глава, поглеждайки двамата мъже до бюрото. Един, съвсем познат й, с побеляла коса и все така нежна усмивка. И другия… Онзи, който беше видяла само веднъж. Ужасяващо висок, чернокос и с най-злобния зелен поглед, който бе срещала. По дяволите, от този би излязъл чуден мафиот.
- К‘во ме зяпаш? Да се съблека не искаш ли? Чувам, че така ти харесвало.
Подскочи леко. Четеше мисли?! Той не четеше мисли, нали?! Защото тя си го беше мислила като го видя миналия път. Облиза отново устните си, поклащайки отрицателно глава. Не, не, не искаше това от него. Не искаше него до себе си. Близо до себе си. Беше от онзи тип… Тип, с който тя не искаше да се замесва. Притисна се към стената, забивайки поглед в кецовете си. Беше си лягала два-три пъти с едно-две стажантчета колкото да им замаже очите. Но този тук… Позволи си бегъл поглед. Само колкото лигите й отново да потекат, а очите й пак да срещнат неговия жесток поглед.
Всички замръзнаха. От кабинета на шефа им се беше разнесъл най-пронизателният писък, който бяха чували някога. Тя звучеше уплашена.
http://img535.imageshack.us/img535/8176/xd8aad062largelarge.jpg
~ 3 ~
Тъмнината сякаш се просмукваше през стъклото, навлизайки в малката стая. Дори Луната не осветяваше избелелите стени. Момичето, седнало на стола все още потръпваше. Беше обвила ръце около тялото си, сякаш умираше от студ. Ала не, в стаята беше поне 28 градуса. Ако не бе климатика забутан в единия ъгъл щеше да е и повече.
Рижавокосата облиза устните си, издишайки рязко. Не смееше да затвори очите си. Беше я страх, че направи ли го картините пак ще избият. От толкова време не я бе било страх от нещо… Но сега я бе страх от това. От спомена за ръцете му върху кожата й. Силните пръсти впити в меката й плътна, с настойчивост, която беше почти влудяваща. Бе изтръгнал това от устните й. Това, което никой друг не бе успявал за годините опити. По всякакви начини. Кой беше той?! Кой му даваше правото да влиза така в живота й?! Защо си мислеше, че можеше да й влияе?! Тя не беше някое заблудено момиченце, което можеше да му върже. Познаваше този свят, така както дори той не го, бе сигурна в това. Беше видяла грозната му страна, едва ли можеше нещо да я впечатли вече.
Надигна се бавно, отивайки до прозореца. Време беше да се прибира. Време беше да провери как е старчето й. Но не можеше. Нещо не й даваше сили да мръдне от тук. От това място. И това нещо си имаше име. Име, което тя дори не искаше да произнася, но се бе забило в главата й. Прогаряше разстояние между гърдите й, карайки я да диша едва-едва.
Тегън. Себастиян Тегън.
Един неприлично секси агент, който явно си я беше нарочил. Чудесно. Направо щеше да заподскача от щастие. Напрегна се лекичко, опитвайки се да изхвърли от главата си парещите му пръстите, които се плъзгаха по врата й и деколтето й. Изчерви се. Тя, която уж отдавна беше забравила как се извършва това упражнение. Копелето не само я привличаше. Лошата част беше, че явно той го знаеше. Беше го видял в очите й докато го бе оглеждала няколко часа по-рано. А тя наистина трябваше да се научи на малко контрол. Защото липсата на такъв явно я бе набутал в страхотна каша. Чернокосият просто бе отказал да я пусне, „арестувайки“ я за някаква измислена глупост, чието название Джейд дори не бе запомнила. Хищната му усмивка й бе говорила много повече отколкото тъпанарщините, който й бе надрънкал. Завъртя се в малкия кабинет на един от заместниците и отново се отпусна на стола.
Какво щеше да прави? Как щеше да се измъкне от тук? Защото беше чула достатъчно. Явно не само босовете вече притискаха малоумният й баща. Полицията си беше навряла носа доста на дълбоко и не изказваше желание да го вади. Прехапа устни, пускайки си малко кръв без да осъзнава. Трябваше да намери начин да измъкне стария рижав пияница. Просто трябваше. Потри челото си с показалец, заглеждайки се във вратата. Бе заключена, не веднъж я бе проверявала с, вече мъртвата, надежда да подаде този път. Не. Дори Маркс не изказа желание да я пусне този път. Отпусна глава назад.
- Джейд, мила моя, загазила си. – въздъхна, говорейки на себе си.
- Повече отколкото предполагаше, кукло.
Черните й очи се забиха право в зелените срещу й. Молеше се да изглежда ядосана, злобна, презрителна. Знаеше,… че е уплашена, искаща и готова дори да моли. Дали успяваше?!
http://img826.imageshack.us/img826/1913/tumblrlvh06zzvv01r02sf6.jpg
~ 4 ~
Той не беше тук. Беше се махнал, бе избягал. Беше я оставил. Тежеше й. Боже, как тежеше. Нямаше нищо вече. Всичко беше разрушено. Потръпна, оглеждайки съсипаното си настояще. Или по-скоро парченцата от него. Защото всяко нещо, което някога бе означало нещичко за нея беше потрошено. Сякаш бе прокарал нагорещено острие по душата й. Пристъпи напред, а под кецовете й изхрущяха няколко стъкла. Празно, дяволски празно. Направи още няколко крачки, повдигайки някакъв къс дърво. Може би е било част от стол, или от перваза на прозореца…. Сега не можеше да се познае. Както всичко друго. Домът й бе съсипан. Стаята й, малкият пристъп, където бягаше от ужасите на реалността… Нямаше нищичко. Него също нямаше. Беше я зарязал сякаш беше мърляво неподробно коте. Потръпна, отпускайки се на пода.
Погледът й, по-празен и от бъдещето й, гледаше напред. И какво като я пуснаха?! Какво намери?! Разруха. Изхлипа тихичко, свивайки се до единственото здраво останало нещо – стената. Чувстваше се като една голяма пулсираща рана. И толкова разочарована. Умът й крещеше, че не е честно. Сърцето й полудяваше от страх за утрешния ден, а очите се пълнеха със сълзи. Сълзи, които знаеше че няма да пролее. Потри очите си, подсмърчайки тихичко. Изправи се, залитайки. Трябваше да помисли. Баща й беше вдигнал гълъбите в идеалния момент, просто. Не само беше унищожил квартирата им, ами и наемът не бе платен. Издиша бавно, опитвайки се да проясни главата си. Щеше да се справи някак си. Щеше да си намери работа, да обещае на хазяина и да… Защо си мислеше, че някой ще й се върже?! И къде по-точно щяха д ай дадат толкова пари?! Не и нещо, което е далеч от незаконния бизнес. Плъзна длан по раздраните тапети, насочвайки се към собствената си стая. Имаше известни спестявания, скрити. Но защо ли коремът й бе свит на топка?! Беше я страх да проумее, това, което всеки би само с един поглед. Доув я бе зарязал, взимайки всичко стойностно с него. Да, в малката дупчица под леглото й беше празно. Всичките й пари – изчезнали. Както и баща й. Тоест беше на дъното. Не я плашеше толкова, че него го нямаше. Може би това дори значеше свобода?!
Трябваше да се омете от тук, знаеше го. На секундата, но просто не можеше да мръдне. Онзи кретен можеше и да бяга, но нямаше причина да изпонатрошава всичко. Следователно който бе направил това, щеше да се върне за още. Надигна се, трепереща, събирайки малко от разхвърляните си по пода дрехи, набутвайки ги в една раница. „По-бързо.“ – шепнеше глас в главата й. Гласът на страха?! Кой знае.
Измъкна се навън, потръпвайки. Внимателно се опита да затвори вече разбитата врата. Почти не се получи, но колкото –толкова. Така де, колкото по-късно научеха какво бе станало, толкова по-добре. Почти се затича надолу по улицата, минавайки далеч от лампите. Изпитваше тихо желание да се скрие някъде и да не мръдне. Да се предаде, ала знаеше че няма да го направи. Не беше тя. Тя не се предаваше. Никога. Не бягаше от битките си. Сама си бе създала този вид морал и щеше да си го следва. Стисна дръжката на чантата с багажа, надявайки се болката от ръбовете да я върне окончателно в реалността. Краката й се движеха сякаш от само себе си. Подскочи веднъж, колкото да се озове върху някакъв тротоар. Почти подтичваше вече, прокрадвайки се в нощта. Края й по-скоро. Някъде там, Слънцето напираше да се покаже. Някъде там, бе началото на новия ужасен ден. Да, не я биваше за оптимист. Но Джейд беше Джейд. А това бе света й.
В следващият миг вече бягаше с пълна силна без да знае накъде точно. Бързо, бързо. Трябваше да се махне от там бързо. И знаеше къде точно да отиде… Точно там. Там, където имаше поне малко чистота. Там… и една бутилка текила.
DisappointedDreamer
02-08-2012, 19:18
Аааа <3 страхотна идея е това с картинките, признавам. А историята е просто невероятна! Сядай да пишеш да чета още 8-) Браво!
http://data.whicdn.com/images/21772830/403883_2633221195769_1412582285_32175882_756996986 _n_large.jpg
~ 5 ~
Бе лесно да е тук. Малко късче топлина, което сякаш притъпяваше всеки друг порив на измръзване. Душевно такова. Сви се по-навътре в познатия диван. Ухаеше на цигари. Цигари и текила. Нещо, което тя обичаше повече от всичко. Особено около него. Той беше може би единственото свястно нещо в живота й. Този, който нямаше да й създаде проблеми, а просто щеше да прекара няколко часа с нея и чашката, помагайки й да се натряска. Не че щеше да се получи в крайна сметка. Рядко достигаше тази си цел, колкото и да опитваше. Надигна отново малката чашка, изливайки поредния шот в устата си. Бе се отказала от солта и лимоните. В един момент ставаха меко казано ненужни.
Бавно отвори черните си очи, опитвайки се да фокусира фигурата в отсрещния фотьойл. Не беше много висок. Някъде около 1.85, но добре сложен. Русата му коса блестеше на тази светлина, а топлите му пъстри очи я наблюдаваха внимателно, докато издишаше дима от цигарата си. Беше 5 години по-голям от нея, забъркан в тази игра до мозъка на костите си, но най-добрия приятел, който бе способна да има на този етап. Усмихна му се лекичко, протягайки се към бутилката отново. Знаеше, че Алек не одобрява особено тези й изпълнения. Не и когато започнеше да прекалява, както беше на път да направи сега. Ала той просто трябваше да я разбере. Може би това бяха последните й мирни часове преди да започне новата борба за оцеляване. Пъстроокият я бе поканил да остане у дома му докато се стабилизира, но Джейд нямаше да го направи. Знаеше какво ще стане, ако тя остане. А именно нещо, което небиваше да става точно между тях двамата. Познаваше откачалника пред себе си достатъчно добре, че да знае, че до 2 дни ще се е вмъкнал в гащите й, ако му позволи. А в това си състояние беше готова да го направи. Така де, поне с него беше що-годе добре положението. Харесваше й. Имаше някакво си удоволствие.
Засмя се тихичко, изпивайки още от текилата. Чудеше се дали да зареже чашката и направо да почне от бутилката?! Може би по някое друго време. Пресегна се към кутията с цигари, запалвайки една. Беше добре така. Чувстваше се почти като нормална полупропаднала тийнейджърка, която просто се опитва да си изкара добре с момче. Само дето не беше, а това момче пред нея не беше, кое и да е. Беше дилър, но на къде-къде по-високо ниво от баща й. И имаше ужасяващо много мозък в главата си, така че да не го хванат. Нито едните, нито другите. Знаеше кой и как да използва, Джейд не се и съмняваше, че щеше да дойде и нейния ред, ако му потрябваше. Но за сега бяха просто дружки на по чашка. Добре де, може би и за някоя друга доза секс. Но само това.
- Кой е той?
Не беше приятен въпрос. Не бе въпрос, който въобще момичето искаше да чува. Откъде Александър знаеше за това?! Защо, за Бога я питаше за ТОВА?! Не искаше да му казва кой е той, нито да си спомня че съществува такъв мъж. Мъж, при който се бе изкушила да отиде. И какво би направила там по-скоро?! Би му предложила малко второкачествено чукане срещу покрив над главата и спокоен сън за два часа?! О, хайде де, никакъв шанс някакво ченге да й помогне. Било и ченге с толкова секси задник, колкото Тегън. Факт. Извъртя очи, отпускайки се съвсем назад.
- Никой.
Да бе, вярваше си. Винаги беше някой, винаги. Винаги имаше по нещо, което да я преследва и да не й дава мира. Като се започне от сладура пред нея та чак до ръмжащия зеленоок звяр, по който толкова точеше лиги. Издиша малко дим, правейки няколко кабълца. Надяваше се номерът да мине и в същото време съзнаваше, че няма да стане.
- Полицайче е, нали, фокси?
По дяволите, точно в целта. Завъртя китката си, показвайки среден пръст на Алек. Знаеше, че това няма да го впечатли, но определено щеше да приключи темата.
- Нямам против да викаш името му докато те оправям, миличко. Знаеш, че не съм толкова териториален. – засмя се мъжът.
Да, знаеше. А също и знаеше, че щеше да го халоса здравата, ако се приближеше до нея. И двамата го знаеха, затова се и разхилиха след тази му реплика. Не му вярваше достатъчно за дълъг период от време, но за една вечер ставаше. Знаеше кога няма да мине. Просто я познаваше достатъчно. И все пак не на моменти… Изгледа го изпод спуснатите си клепачи.
- Само се чудя, защо си в моята къща, а не в неговото легло? – чу замисления му глас.
Странно, тя също се чудеше това. Защото Джейд наистина искаше ченгето. Било и след това да съжалява, но знаеше че навре ли си носа там нещата ще станат ужасни и нямаше да има мърдане. Щеше да й се иска да е в затвора. Просто сякаш го надушваше във въздуха. Махна с ръка, отпивайки направо от бутилката текила. Може все пак имаше силите да го направи. Може би щеше да отиде в управлението и да му каже, че го иска гол. А може би просто щеше да си мечтае. Разбира се. Засмя се, тръсвайки глава.
- Защото обичам да съм отгоре. – изплези се на приятеля си, завоалирайки отговора си.
Иначе казано, ако попаднеше в ръцете на Себастиян… Нямаше да има почти никакъв избор в нищо. Той нямаше да й позволи. Разбира се, че нямаше. Ала някак си в този миг това хич не я плашеше. Дори и се струваше странно примамливо. Изкусително. Като него. И тази текила. Какво ли би било да я пие от него?! Пагубно.
DisappointedDreamer
02-09-2012, 06:26
Moree <333
http://data.whicdn.com/images/20344675/tumblr_lx4kb5a55H1r084xqo1_500_large.jpg
~ 6 ~
Не като да не знаеше как да играе тази игра. Знаеше го и то много добре. Но някак си не можеше да помръдне сега. Цялата увереност, която някога бе демонстрирала излиташе през прозореца щом наблюдаваше това. Него. Той и хищническите му движения. Начинът, по който се усмихваше когато смяташе някой за прекалено нисш. Лекото потръпване на раменете му докато ходеше, старателно оглеждайки всичко около себе си. Издиша бавно, преглъщайки, опитвайки се да отлепи очите си от него. Сякаш беше възможно. Какво й ставаше?! Не се беше усещала така гореща и тръпнеща точно никога. Какво толкова й действаше?! Не беше първият мъжкар, който срещаше. Светът й бе пълен с такива, но този тук… Той беше. Просто знаеше, че беше той. Не знаеше какво точно, но името му вече бе попило във всяка нейна пора. Опита се да се намести на стола, така че поне малко да притъпи усещането. Трябваше да се осъзнае… Не беше най-красивият мъж, който бе виждала. Излъчваше прекалено много грубост, дори от тук си личеше че носът му е бил чупен поне два пъти. Ала някак си това не я спираше. Напротив, правеше него по-привлекателен за взора й. Облиза устни, пристискайки ръцете си към бедрата си. Ноктите й се бяха впили в коленете й и въпреки плата щеше да има следи по плътта си. За пръв път искаше да види и това. Какво би било да има следи от неговите ръце по себе си. От устните му. Нещо, което щеше да носи с удоволствие.
Тръсна леко глава, прехапвайки устни. Трябваше да върви, Себастиян не трябваше да я вижда. Рижавокосата нямаше причина да е тук. Всъщност имаше, но той нямаше защо да знае това. Надигна се припряно от металния стол, прилепен до стената. Пое си дълбоко въздух, опитвайки се да помръдне. Ала късно, очите му бяха срещнали нейните. Бе силно, силно и стряскащо. Усещането, което обви тялото й, не можеше да го опише с думи. Не, че дори и да можеше щеше да го направи. Ала чернокосият го улови. И това не трябваше да става. Идеята да дойде тук не струваше.
Завъртя се рязко и почти се затича към голямата врата, оставяйки приятния хлад зад себе си. Всичко друго, което продължаваше да иска. Ала тя се бе научила, че това което иска не го получава. Изхвърча в горещия ден, едва дишайки. Очите й бяха изпълнени със сълзи. Сълзи, които нямаха смисъл. Сълзи, които не би си позволила да пролее. Защото това беше слабост. Слабост, на която тя нямаше право. Примига бързо, гонейки ги. Тренираше този „спорт“ от както навърши 4, така че не бе особено трудно. Изправи рамене, правейки се че нищо не е станало. Тя бе просто едно момиче, което се разхождаше следобеда в този малък пуст град. И си вярваше. Щеше й се поне. Направи няколко крачки, но не отиде далеч. Тежка ръка я спря, хващайки я бързо за рамото. Усещаше силата в пръстите. Усещаше, че може да я прекърши, ако реши. Но за момента я докосваше почти нежно. Не точно. Извърна леко глава, а той беше там. Лицето му сякаш прикриваше настъпваща буря. Сигурно беше ядосан, но Джейд не можеше да разбере на какво. Не бе сигурна и че искаше. Отдавна беше свикнала да не пита за мъжкия гняв. Да не разпитва като цяло.
Наклони леко глава, отдръпвайки се от него. Искаше го, но не беше сигурна какво прави той. Въпреки че какво можеше да прави?! Да се замеша с дъщерята на престъпник от най-нисша класа?! Не и той, беше убедена в това. Изглеждаше й твърде стабилен и твърде мразещ такива като нея. Помнеше, че се беше прехвърлил. От един от онези големи градове, с многото високи сгради и милиони жители население. Нямаше да пита кой точно, не искаше и да знае. Не беше нейна работа да се меша в живота му, опитваше се да си втълпи. Издиша бавно, гледайки право в онова наситено зелено, което така я омайваше. Беше любимият й цвят. Зеленото. Естествено не бе нещо, което щеше да признае глас.
- Какво? – гласът й беше прегракнал.
Нищичко. Тегън не каза нищо. Просто я гледаше. Гледаше я така сякаш търсеше нещо, но какво?! Пребледня, опитвайки се да се отдръпне още повече. Сега, в този миг, не беше убедена че иска да е около него. Ала спря. Спря, защото същите онези пръсти, които до преди малко бяха лежали на рамото й, сега се бяха впили в късата й стърчаща коса, извивайки леко главата й назад. Гледаше го уплашено, докато езикът му нахлуваше съвсем нагло в устата й. Ето това не бе очаквала. Измърка тихичко, попивайки вкуса му. На кафе, уиски, цигари и мъж. Хвана се леко за дясната му ръка, отговаряйки на целувката му. Плахо, осъзнаваше, но просто не можеше да направи друго при това настъпление. Всъщност, не можеше ли наистина?! Можеше. Можеше да го захапе, можеше да му налети също толкова яростно. Ала бе замръзнала в този миг, опустошена от устните му.
-Ако ти се стои на хладничко, се плаща, кукло. – изръмжа срещу подпухналите й устни, пускайки я рязко.
Джейд побягна. Точно така както би бягала от най-гадния си кошмар. Не беше ли той това?! Беше.
DisappointedDreamer
02-09-2012, 09:51
Обожавам как пишеш! Давай още. 8-)